Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец

Американска. Първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN: 978-954-655-046-0

 

George R.R. Martin

Gardner Dozois

Daniel Abraham

Hunter’s Run

Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

26.

Излезе от болницата след осем дни, неукрепнал и с атрофирали крака. Беше облякъл една от ризите си и брезентови панталони — Елена му ги беше донесла един следобед, докато бе спал. Ризата беше доста голяма, широка на раменете и в гърдите, знак колко е отслабнал през времето, преживяно из горите и по реката. Новите белези наболяваха понякога, ако направеше грешно движение. Корабите на енье все още кръжаха високо над планетата, но тук, сред уличните продавачи, цигански лодки, сополиви улични музиканти с полунастроени китари и улични хлапета, пушещи цигари по ъглите, чуждите кораби не изглеждаха чак такава заплаха.

Беше решил първо да се отбие при Мануел Гриего. Щеше да му трябва нов фургон. Нямаше нужните пари, за да го купи наведнъж, а никоя банка на колонията или извън нея нямаше да му отпусне достатъчно голям заем, за да покрие разхода. Оставаше да сключи някои сделки и Мануел беше добре за начало. Но магазинът му беше далече от центъра, в края на съседния Нуево Жанейро, където живееха повечето португезе, а Рамон усети, че се уморява по-бързо, отколкото беше очаквал. Нямаше никакви пари и само една временна идентификационна бележка от болницата. Още досадни неща, с които трябваше да се оправи през следващите дни. В момента това означаваше, че щом седне на пейката в края на парка, ще му мирише на наденици, лук и печени чушки на подвижната скара, но няма да може да си купи.

В известен смисъл виждаше за първи път този град, втория си дом. Точно тези очи никога не бяха гледали тесните кафяви улици или пожълтялата трева на парка. Точно тези уши не бяха чували настойчивия крясък на градските плескуни или сърдития грак на тапанос от клоните на дърветата по брега на канала. Рамон се помъчи да се съсредоточи върху това какво изпитва, да потърси в душата си някакво притеснение или объркване, по-силно от обичайното. Но това, което всъщност чувстваше, беше умора, нетърпение и яд, че е твърде слаб, за да продължи да върви натам, накъдето иска, и без пукната пара, за да вземе рикша или автобус.

Очевидното място, където можеше да отиде, бе домът на Елена. Нямаше къде да спи, а тя му беше донесла дрехи, тъй че скандалът им отпреди да замине сигурно беше забравен. А тя щеше да има храна. Може би и секс щеше да му предложи, ако ставаше за това.

Почти се изкушаваше първо да се отбие в „Ел Рей“ да благодари на Микел Ибрахим, че бе скрил онзи нож от полицията. Но после отново си спомни, че няма никакви пари, а да опитва да удари безплатно бира щеше да е най-скапаният израз на благодарност. Вдиша дълбоко — ноздрите му се изпълниха с озоновата воня на градския въздух — и се надигна от пейката. Домът на Елена — това беше. А с това — и Елена.

Пътят не беше дълъг, но му се стори дълъг. Когато стигна до месарницата под жилището й, имаше чувството, че е газил цял ден през гъстите храсти, с Манек до него. Докато се качваше по мръсното, вмирисано на мухъл стълбище, се зачуди какво ли щеше да си помисли Манек за този широк плосък човешки кошер, открит към небето. Реши, че извънземните щяха да го оценят като наивност, като кюй-кюй, излезли да пасат в морава, където под слънцето се грее чупакабра. Корабите на енье прелитаха високо горе, изчезваха за миг и се връщаха отново.

Рамон спря на горната площадка и набра кода с тайната надежда, че Елена го е сменила в пристъп на яд, когато се бе измъкнал от нея. Но когато и последната цифра светна в зелено, ключалката прещрака, пантите изсъскаха и вратата се отвори широко, разбра, че са му простили.

Елена не беше вкъщи, но килерите бяха заредени с храна. Рамон отвори консерва боб — от самозагряващите се — и го изяде с една бира. Имаше вкус на подгряващия елемент, но не чак толкова, че да му развали апетита. Леглото миришеше на застоял пушек и евтини ароматни свещи. Следобедната светлина открояваше мръсното по прозорците; стоножки лазеха по тавана, въздухът вонеше на кланица от месарницата долу. Рамон се изтегна на леглото с натежали ръце и крака. Затвори за миг очи… и ги отвори в паника. Нещо го беше спипало, душеше го, дърпаше го от земята. Беше вдигнал ръка и стиснал юмрук, готов да убие извънземния или двойника си, или сахаела, или чупакабрата, или ченгето, преди размътеният му мозък да разпознае врясъка. Не беше тревога. Нито боен вик. Беше Елена, побъркана от радост.

— По дяволите — изпъшка той, но толкова тихо, че тя май не го чу, макар да беше допряла глава до неговата. Заплахата отмина. Елена се отдръпна от него, ококорила очи и свила устни като кукличка. Не изглеждаше толкова зле.

— Не ми каза, че излизаш — промълви тя, донякъде с укор, донякъде — доволна и изненадана.

— Казаха ми го едва днес — излъга Рамон. — А и да знаех, какво щеше да направиш? Да пропуснеш работа?

— Щях. Или щях да пратя някой да те вземе. Да те доведе тук.

— Мога да ходя — сви рамене Рамон. — Не е далече.

Тя го хвана за брадичката, поклати я, после го погъделичка отдолу с пръст, все едно че беше някое бебе. Очите й грееха весело. Познато му беше това изражение и нещастният му пострадал пенис леко се размърда.

— Големият мачо като тебе няма нужда от помощ, а? Познавам те, Рамон Еспехо. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш самият ти! Не си толкова корав.

„Отрязах си собствения пръст“, щеше да й отвърне, но премълча: отчасти защото не беше точно той и отчасти — защото нямаше смисъл да й казва каквото и да било. Това беше Елена, в края на краищата. Луда за връзване дори когато беше с всичкия си, като сега. Не можеше да й се довери повече, отколкото тя можеше да се довери на него. Както и да изтълкува мълчанието му, не беше това, което си мислеше. Тя се усмихна и поклати бедра.

— Липсваше ми. — И го погледна премрежено. Жегна го болка в слабините и Рамон се отдръпна.

— За Бога, жено. Извадиха онова от кура ми само преди три дни. Не ми е минало още долу.

— Така ли? Боли ли? А какво ще кажеш за това?

Направи нещо много приятно с ръката си и го заболя, но не чак толкова, че да й каже да спре.

Следващите няколко дни се оказаха по-добри, отколкото беше очаквал. Елена беше на работа през по-голямата част от деня, оставяше го да спи и да гледа новините. Нощем се чукаха, слушаха музика и зяпаха скапаните теленовели, правени в Нуево Жанейро. Излизаше да походи колкото може, без да се отдалечава много от жилището в случай, че умората го хване бързо.

Силите му се връщаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Теглото му все още беше под нормалното — заприличал беше на шибана вейка. Но се съвземаше. Възстановяваше се. Няколко пъти й разказа случката — онази, която беше съчинил. Скоро самият той започна да го вярва донякъде. Спомняше си грохота на свличащия се камък, подскачащия надолу фургон. Спомняше си как тича в студената северна нощ и вижда носещия се към реката фургон. И да не беше станало така, какво толкова? Миналото е такова, каквото си го направиш сам.

Единственото, което помрачаваше това време, бе онзи гласец в главата му, който му напомняше какво всъщност се беше случило, какво беше чул и какво — мислил. В ранните утринни часове, докато Елена все още спеше дълбоко, Рамон се будеше и откриваше, че не може да потъне отново в дрямката. Умът му се връщаше към разбирането, че двойникът му щеше да се оправя по-добре с Елена, че дори онази торба с лайна, която беше хвърлил в реката, щеше да е по-добър мъж, отколкото той се опитваше да бъде. Беше решил да скъса с нея, когато се върна, но ето, че беше тук. Пиеше бирата й, пушеше цигарите й, разтваряше й краката.

„Когато нещата се влошат отново — казваше си. — Няма смисъл да приключваш с неща, докато все още са добри“.

И, като призрак, оставаше Лиана. Помнеше как двойникът му бе разказал историята — само перчене и хвалби, без истинската болка. Без загубата. Вече започваше да разбира по-добре защо се беше получило така. Само за да избегне проява на слабост пред друг мъж. Трябваше и на себе си да го разкаже така. А това сега беше по-трудно, след като бе видял всичко, което беше видял. Напомняше си, че е важно да се види с Гриего, но така и не стигаше до това.

Близо седмица след като напусна болницата, се събуди преди разсъмване, измъчен от сънища, които не помнеше. Измъкна се от леглото, навлече един халат и безшумно, доколкото можеше, извади хубавото уиски на Елена от скривалището му зад кухненския килер. Трябваха му три дози и близо час колебание, докато събере смелост да отвори линк към градската директория и да я потърси. Но я намери. Лиана Делгадо. Все още готвачка, но на друго място. Адресът й беше покрай реката. Сигурно беше минавал сто пъти оттам, залитайки на връщане от баровете. Зачуди се дали тя го е виждала и ако беше — какво си е мислила. Елена измърмори нещо насън. Рамон прекъсна връзката, но идеята, пуснала корен там, в джунглата, започваше да расте отново тук, в града.

Искал беше да стане нов човек, подготвял се беше да е друг. Да започне отново. Тъй че защо не? Всички неща, които беше правил и търпял, можеше да отпаднат от него вече толкова лесно сега, със старото му име, лице и самоличност, както можеше да отпаднат, ако двойникът му бе останал жив. Означаваше само да направи нещата, които трябваше да направи: напуска Елена, намира си някое ново място, нов фургон, някакъв друг начин да е себе си. Себе си, какъвто винаги е бил, само че по-добър. И тогава, след като се очистеше от старите неща и си стъпеше на краката, след като щеше да има нещо в банката, а не да трябва да проси от жена само за да не спи в шибания парк, Лиана беше в директорията. Можеше да й се обади, стига да му стиска, да отиде при къщата й да пее като влюбен ученик под прозореца на любимата. Той беше Рамон Еспехо в края на краищата. Най-лошото, което можеше да стане, бе Лиана да го изпъди и ако това разбиеше сърцето му, какво? Беше достатъчно силен, за да си направи ново. По-добро.

В другата стая Елена се прозя и се протегна. Рамон удари тайно още една глътка от бутилката и тихо я върна на мястото й, изплакна чашата и се шмугна в банята да махне миризмата от дъха си. Ако Елена откриеше, че посяга без нея на най-доброто й, щеше да му го изкара през носа.

— Ей, сладур — подхвърли й, щом тя се домъкна в кухнята. Косата й беше разчорлена и беше вирнала леко брадичка.

— Не можа ли да направиш малко шибано кафе? — отвърна тя. — Чувствам се адски скапано.

— Трябва да си останеш вкъщи. Вземи си един ден отпуск.

— Неделя е, тъпако.

— Седни — каза Рамон и махна към евтиния пластмасов стол до масата. — Ще ти направя нещо за ядене, а?

Тя се усмихна вяло, черното й настроение се поразсея. Рамон огледа грижливо съдържанието на килера, червените етикети за трайност по консервите и кутиите малко го затрудниха. Може би беше попрекалил с уискито. Трябваше само да изглежда достатъчно трезвен, докато алкохолът изгори.

Взе консерва черен боб, две тортили, яйца от дъното на хладилника и парче сирене. Малко зелени чушлета и щеше да стане huevos rancheros. Добро ядене, защото с малко практика можеше да се сготви в един тиган. Рамон имаше достатъчно практика с готвенето във фургона, тъй че можеше да се оправи дори и малко пиян.

— Значи вече ще си хванеш работа в града? — попита Елена.

— Не. — Бобът се изсипа от консервата в единия край на тиганчето, засъска и запука, щом сосът започна да ври. Той посегна за яйцата. — Смятам да поговоря с Гриего за наемане на фургон. Ако му обещая част от дохода, ще ми трябват само три-четири добри удара да го изплатя.

— Три-четири добри удара — повтори Елена, все едно беше казал „сера злато и пикая розова вода“. — Кога за последен път си имал три-четири добри удара поред? Кога си имал изобщо?

— Имам някои идеи — отвърна Рамон и още докато го казваше, осъзна, че е истина. В тила му се въртеше някакво зачатие на план. Може би беше там още от първия път, когато бе сънувал за енье и за онова, от което бягаха Манек и събратята му. Усмихна се вътрешно.

Знаеше какво ще направи.

— Трябва да си намериш истинска работа — каза Елена. — Нещо стабилно.

— Не ми трябва. Добър рудотърсач съм.

Елена вдигна ръка като ученичка, поискала думата.

— Последния път, когато отиде навън, се върна три четвърти умрял и без нищо от боклуците ти.

— Лош късмет. Няма да се повтори.

— О. Късмета си ли контролираме вече?

— Беше заради еуропеото — каза Рамон, докато чукваше яйцата. — Той ме гонеше. Беше като проклятие. Този път всичко ще е точно.

— Звучи все едно, че си намерил Господ там — каза Елена и млъкна. Когато отново заговори, гласът й не беше толкова кисел. — Господ ли намери, mi hijo?

— Не. — Рамон смачка шепа сирене върху боба и хлъзна двете тортили на чиниите. Кафе. Трябваше да сложи вода. Знаеше си, че е забравил нещо. — Нещо друго разбрах обаче.

— Например? — попита Елена.

Рамон замълча, докато поднасяше яйцата, отсипа с лъжица боба и сиренето отгоре, сложи кафето да кипне. Усещаше погледа й върху себе си, нито обвинителен, нито съчувствен. Зачуди се какво става зад очите й; какво означава за нея светът. Беше по-предсказуема, по-позната, но в някои отношения винаги я беше чувствал толкова чужда, колкото Манек. Не й се доверяваше, защото не беше глупав, и все пак имаше нещо, някакъв друг импулс, който го подтикна да заговори.

— Например защо убих европеанеца, първо — каза той.

Обясни й колкото можеше по-ясно, макар споменът му да беше все още нещо сумрачно и смътно, нещо, което по-скоро помнеше, че знае, а не в което бе участвал реално. Реконструкция.

Бяха се напили, да. Нещата бяха излезли от контрол, да. Но имаше причина да се случи. Рамон отново го превъртя в ума си. Можеше да обясни казаното от ченгето — жената, смеха. Можеше да се досети, от казаното и премълчаното от близнака му, от онова, което знаеше за самия себе си, за усещането как целият бар се настройва срещу европеанеца, а самият той, Рамон, е на гребена на вълната.

Можеше със сигурност да каже какво беше, когато всички в уличката се бяха отдръпнали, всички, които му бяха подвиквали, за да го окуражат. Чувството за самота и за измяна. Беше станал каквото искаха да е и го бяха изоставили заради това.

Европеанецът, момичето, смехът. Всъщност изобщо не беше заради тях. Рамон не го беше убил, защото шибанякът трябваше да умре или защото жената беше една от тях, а мъжът външен, или за да я защити от насилие. Рамон го беше направил, за да си мислят другите хубави неща за него. Беше убил от нужда да е част от нещо.

Поклати глава и се усмихна. Елена не беше докоснала храната си. Кафето беше хладко, бобът — студен като масата. Очите й бяха впити в неговите, изражението й — неразгадаемо. Рамон сви рамене, изчакваше я да проговори.

— Бил си се заради някаква шибана жена? — попита Елена.

— Не. Не беше така. Онази дама беше с него, но…

— Не ти е харесало как се държи с нея и си предизвикал боя. Пиян егоистичен кучи син! А какво, мамка му, й е на жената, която те чакаше тук? Трябвало е да рискуваш да те убият, задник скапан, заради някаква пута, и за какво?

Рамон усети гнева, надигаше се в гърдите му. Беше й казал, беше оголил душата си пред нея, и единственото, което тя можа да направи, бе да го обърне в някакъв тъп скандал от ревност. Беше й говорил истински, беше й говорил така, както трябваше да си говорят истински любовници — и да получи това. Поредния шибан куп обвинения. Поредния боклук. Лицето му се наля с кръв, юмруците му се свиха.

Но после гневът заглъхна, яростта пропадна някъде дълбоко. Елена хвърли чинията си по него, храната се плисна в стената, събра моментално гмеж от стоножки. Рамон гледаше всичко това все едно, че ставаше някъде другаде, с някой друг. Знаел го беше, нали? Знаел беше, че няма да може да го чуе. Че дори да й се обясни по най-добрия възможен начин, тя няма да разбере. „Ако лъвовете можеха да говорят“, спомни си думите на Ибрахим.

— Това не се случва — промълви Рамон. Кротко, съвсем спокойно. Спокойствието му като че ли я стъписа, извади я от гнева. Видя, че се опитва да си го върне, и стана. — Ти не си лош човек, Елена. Малко си луда, но не виждам как може да живее човек в този шибан град, без да полудее малко. Но това…

Посочи храната, капеща по стената, малките й свити юмруци, жилището. Обгърна с жеста целия им живот заедно. И каза:

— Това повече няма да се случи.

Елена се опита. Провокираше го, крещеше. Засипваше го с обиди, дразнеше го колко жалък бил в леглото, всички неща, които беше правила преди, познатата, обичайната лудост. Когато стана ясно, че ще си замине, тя заплака, а после утихна, все едно мислеше над пъзел. Едва вдигна глава, когато той затвори вратата след себе си.

След час Рамон крачеше покрай реката, заслушан в музиката от лодките. Носеше чанта, натъпкана с два чифта бельо, четка за зъби, няколко документа, които беше оставил в жилището й. Всичко, което притежаваше. Слънцето блестеше над водата, а въздухът беше хладен, с първата захапка на есента. Беше все едно, че се е родил отново. Нямаше нищо — и все пак не можеше да се сдържи да не се усмихва. А някъде близо, в едно от малките жилища с тревясали дворове и течащи покриви, Лиана уреждаше живота си. Нямаше да е толкова трудно да я намери. И беше свободен човек.

Най-напред обаче беше Мануел Гриего и проблемът с фургона. Бъдеще трябваше да се създаде. И той вече имаше план за това.

— Рамон Еспехо?

Рамон спря, обърна се. Мъжът изглеждаше познат, но от фургона зад него трябваше да се приближат и двамата униформени катили, та лицето и гласът да добият контекст. Мъжът от полицейското управление. Ченгето. Рамон помисли да побегне. До реката бяха само няколко метра; можеше да скочи, преди да са го хванали. Но можеше да вземат лодки и да го измъкнат като най-гадната риба на света. Кимна за поздрав и каза:

— Ти си онова ченге. — Умът му заработи трескаво. Елена. Трябваше да е Елена. Обадила се е на ченгетата и им е снесла всичко, което й беше разказал за европеанеца. Бог току-що се бе отзовал на молитвите на Джони Джо.

— Рамон Еспехо, имам заповед от губернатора за вашето задържане за разпит. Можете да дойдете с нас доброволно или да ви арестувам. Както пожелаете.

Имаше блясък в окото на ченгето, живец в гласа му. Денят му вървеше добре днес.

— Не съм направил нищо — каза Рамон.

— Не сте обвинен, сеньор Еспехо. Трябва само да поговорим с вас за нещо.

Къщата на участъка беше най-старата в Диеготаун, израснала още с идването на първите колонисти и неподновявана оттогава. Там, където се виждаше, хитиновата надстройка беше посивяла от времето. Гипсът и боята бяха освежени заради енье, но сградата все пак изглеждаше стара, тъжна и мрачна. Злокобна.

Стаята за разпити не беше съвсем непозната територия за Рамон. Мръсни бели плочки, зацапани от неидентифицируеми петна и застрашителни пукнатини и щръбки. Дълга маса, нагласена малко прекалено високо, метален стол, занитен за пода и нагласен малко прекалено ниско, така че да се чувстваш като безпомощно хлапе. Светлината беше прекалено ярка и синкава, така че всички тук изглеждаха като мъртъвци. Въздухът беше застоял, спарен и неподвижен като в гробница — Рамон имаше чувството, че вдишва едни и същи четири глътки, откакто бяха влезли. Нямаше нито часовник, нито прозорец. Нищо, което да му каже колко са се проточили часовете. Единствената му компания беше униформеният пазач, който му каза, че не може да пуши, и старата плоска наблюдателна камера, монтирана в ъгъла на стената под тавана. Обстановката беше замислена да накара човек да се почувства дребен, незначителен и обречен. Действаше доста добре и Рамон усещаше как негодуванието от това подклажда гнева му.

Гняв към Елена и към полицията, към европеанеца и към кошера на извънземните, и към мъртвия му двойник. Не беше рационално, нито разбираемо дори, но само на него можеше да заложи сега и затова го подклаждаше. Нямаше пари за адвокат. Нямаше да се намери никой, който да го защити, ако не го направи самият той. А каква защита можеше да предложи? Че е бил толкова пиян, че не помни да го е направил? Елена щеше да е повече от щастлива да пофлиртува със съдията, да разкаже каквото знае и да забрави тази история завинаги. Че е било в самозащита? В защита на жената с правата коса? Дори не можеше да си спомни какво точно е станало, нито един смислен детайл. По-добре щеше да е да твърди, че изобщо не е бил в „Ел Рей“, когато е станало, каквото и да сочеха показанията на свидетелите и отпечатъците по гравитационния нож.

Не, доколкото можеше да прецени, беше си много здраво прецакан. Когато вратата се отвори и звукът от гласове най-сетне проряза спарения въздух, Рамон тъкмо бе решил, че ще е по-добре да скочи на нещастния pendejo, когото пращаха да говори с него. Поне щеше да нанесе някоя поразия, докато го свалят. И щеше да направи точно това, ако в стаята беше влязъл човек.

Енье беше като скала: зелено-черната му кожа с тъканта на лишей, сребристите като на стрида очи, вместени в бели месести влажни цепки. Малката пъпчеста уста — без устни и закръглена, — където се криеше клюнът. Вонята на киселина и пикня изпълни стаята, когато съществото се дотътри в ъгъла под наблюдателната камера и се изгърби, впило очи в Рамон. Полицаят, който го беше посетил в болницата и окаишил на улицата, влезе след него. Този път не беше толкова самодоволен, бе присвил устни и се бе навъсил делово, колосаната му риза му стоеше някак неудобно. Носеше черна платнена чанта в едната си ръка и цигара в другата. След него влезе още един — по-възрастен и облечен по-добре. Шефът на жалкия скапаняк. Рамон вдигна поглед към черното механично око на камерата и се зачуди кой ли още го наблюдава.

— Рамон Еспехо? — каза следователят.

— Да речем — отвърна Рамон и посочи с брадичка към съществото. — Тая тъпня?

— Ще ви зададем няколко въпроса — каза полицаят. — Разпореждането на губернатора е да отговорите пълно и честно. Ако не го изпълните, ще бъдете обвинен и наказан. Разбирате ли какво казах току-що?

— Бил съм арестуван и преди, ese. Знам как е.

— Добре — каза следователят. — Тогава можем да преминем направо на въпроса.

Вдигна платнената чанта на масата, дръпна ципа и извади нещо. След това разгъна нещото с широк жест — сигурно го беше упражнявал поне един час, кучият му син.

Мръсни дрипи, с почернели петна от кръв, нарязани на места почти на ивици. Можеше да са били кожа някога или дебел плат. Беше наметката му. Същата, която носеше, докато вървеше през северната джунгла, същата, с която беше увил ръката си в последната битка с двойника си. Същата, която Манек и извънземните му бяха дали. Погледна нагоре в лъскавите очи на енье и не видя нищо, което да може да разбере. Съществото изсъска и си подсвирна.

— Сеньор Еспехо — каза следователят. — Ще бъдете ли така добър, моля, да ни кажете къде точно намерихте това?