Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (11)

9.

Рамон — стига да беше Рамон — седеше на земята, отпуснал лакти на коленете си и навел глава. Манек, извисил се до него, обясняваше с дълбокия си тъжен глас. Човекът, разкрил кошера на странните същества, беше Рамон Еспехо. Никой не го беше проследил — никакво ченге, никакъв друг фургон от юг. Разкриването на гнездото им само по себе си бе представлявало противоречие и за да коригират илюзията, че човекът съществува, го бяха нападнали. Беше избягал, но не и невредим. Един издатък — пръст — бил откъснат от него при атаката. Тази плът бе изиграла ролята на семе в създаването на изкуствено същество — ае еут 'елои, — което било включено в потока на оригиналното същество и се беше събудило с паметта и знанията на Рамон. Наложи се Манек да го обясни два пъти, докато Рамон осъзнае напълно, че това… е самият той.

— Ти участваш в неговия поток — продължи Манек. — Цялото присъства в частта и частта може да изрази цялото. Имаше известна загуба на точност и беше взето решение в полза на функционалното знание и непосредственото възстановяване пред физическото приближение. В хода на процеса се деформираш до формата, от която е възникнал фрагментът.

— Аз съм Рамон Еспехо — заяви Рамон. — А ти си една лъжлива курва с дъх на руски задник.

— И двете неща са погрешни — търпеливо отвърна Манек.

— Лъжеш!

— Езикът, който използваш, е неправилен. Функцията на комуникацията е да се предава знание. Да лъжеш означава да възпрепятстваш предаването на знание. Това не е възможно.

Лицето на Рамон пламна. После се вледени.

— Лъжеш — прошепна той.

— Не — отвърна тъжно извънземният. — Ти си изкуствено същество.

Рамон се изправи рязко, но Манек не отстъпи. Огромните оранжеви очи примигаха.

— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон. — Аз долетях с фургона. Аз поставих зарядите. Аз! Аз съм този, който го направи! Не съм някакъв шибан пръст, израснал в някаква шибана цистерна!

— Започваш да ставаш възбуден — каза Манек. — Сдържай гнева си или ще приложа болката.

— Приложи я! — изрева Рамон. — Давай, страхливецо! Страх ли те е от мен? — Събра слюнка и се изплю в лицето на Манек.

Храчката го улучи под окото и бавно потече по лицето му. Манек изглеждаше повече озадачен, отколкото обиден, и изобщо не прояви обичайното човешко отвращение. Изтри внимателно слюнката и заби поглед в мокрото по пръстите си.

— Какъв е смисълът на това действие? Усещам, че това вещество не е отровно. Има ли функция?

Цялата борбеност напусна Рамон като въздух, изригнал от спукан балон.

— Изтрий си лицето, pendejo — прошепна той уморено и отново седна и обви коленете си с ръце.

Беше вярно. Беше изчадие. Студена пот изби на челото му и под мишниците. Започваше да вярва на твърденията на Манек: не беше истинският Рамон Еспехо, не беше дори истински човек, беше някакво чудовище, родено в цистерна, неестествено създание, едва на три дни. Всичко, което помнеше, беше фалшиво, беше се случило на друг човек, не на него. Той никога не беше живял извън онзи връх, никога не беше чупил глави в бой по барове, никога не беше чукал жена. Никога не беше срещал истинско човешко същество въпреки спомените си за всички хора, които си мислеше, че познава.

Как му се искаше изобщо да не беше идвал в планината, изобщо да не беше поставял онзи фатален заряд! А след това осъзна, че той не беше правил нито едно от тези неща. Беше ги правил другият. Той нямаше нищо освен настоящето, нищо освен Манек и гората наоколо. Не беше нищо. Не беше никой. Беше чужд за света.

Тази мисъл беше главозамайваща, почти невъобразима и той съзнателно, с огромно усилие я изтласка. Замислеше ли се дълбоко над това, щеше да полудее. Вместо това се съсредоточи върху физическия свят — върху студения вятър в лицето му, върху облаците, запълзели по злокобно помръкналото небе. Който или каквото и да беше, беше жив, сред света, реагираше на него с животинска напрегнатост. Дърветата куркума миришеха толкова хубаво, колкото паметта му казваше, че трябва да миришат, вятърът бе също толкова свеж и прохладен; внушителната гледка на Сиера Хуесо далече на хоризонта, слънцето, проблясващо по снежните шапки на най-високите върхове. Беше красиво както винаги и красотата извиси сърцето му както винаги. „Тялото продължава да живее — помисли Рамон с горчивина. — Дори когато не ни се иска да е така“.

Изби с усилие и тази мисъл от ума си. Не можеше да си позволи отчаяние, ако държеше да оцелее. Нищо не се беше променило въпреки произхода му, все едно дали беше отгледан в саксия като стрък пипер, или се беше изтърсил с писък и плувнал в кръв от майчината си утроба. Беше Рамон Еспехо, все едно какво говореше извънземният, все едно как изглеждаха дланите му. Трябваше да бъде, защото нямаше кой друг да бъде. Какво значение имаше дали там някъде съществува някой друг, който също си мислеше, че е той? Или сто такива? Беше жив, тук и сега, в този миг, все едно дали беше на три дни, или на трийсет години, и това беше важното. Беше жив — и смяташе да остане така.

Вдигна очи към чужденеца, който изчакваше с изненадващо търпение.

— Как може да е вярно това, което казваш? — попита със свити устни. — Не съм някой невеж селянин, знам какво е клонинг. Просто едно бебе, което трябва да порасне като всяко бебе. Не би могло да има моите спомени. Просто не става така.

— Нищо не знаеш за това, което ние можем или не можем — укори го Манек, — и въпреки това твърдиш обратното. Имаш предвид създаването на нов индивид от подобен основен молекулярен шаблон. Този процес би бил развитие. Ти си израз на рекапитулиране. Двете са различни. — Манек замълча. — Идеята се вмества лошо в твоя език, но ако придобиеш достатъчно атакка, за да я разбереш напълно, това би те отклонило още повече от модела. Пречи на нашето татекреуде.

— Коремът ми. Ръката ми. Белезите, които имах…

— Съвършената достоверност беше пожертвана. С течение на времето те ще клонят към формите, които изразяват цялото.

— Ще ми се върнат белезите?

— Всички твои физически системи ще продължават да се доближават до формата първоизточник. По подобен начин напредва и възвръщането на информация.

— Паметта ми? Казваш, че всичко това се ебава и с паметта ми?

— По-доброто приближение е по-добро приближение — отвърна съществото. — Самоочевидно е.

Рамон го зяпна. Изведнъж осъзна защо чужденците нямат секс. Те също бяха отгледани в цистерни, точно като него. Може би дори бяха създадени в същата! Той и този отвратителен кучи син бяха братя, по-сходни, отколкото той и истинският Рамон Еспехо.

— Направили сте ме чудовище, също като теб — каза той горчиво. За малко да се разтрепери отново. — Не съм дори човек повече!

Сахаел запулсира предупредително и стомахът на Рамон се сви от страх, но болката не дойде. Вместо нея, за огромна изненада на Рамон, Манек протегна дългата си многоставна ръка и я постави непохватно на рамото му като в жест на утеха, копиран от лошо описание.

— Ти си живо същество, обзето от ретехуе — заговори той. — Произходът ти е без значение и не би трябвало да те притеснява. Все пак можеш да изпълниш своето татекреуде, като упражняваш функцията си. Никое живо същество не би могло да желае повече от това.

Думите му бяха толкова близо до онова, което Рамон си бе помислил преди малко, че го стъписаха. Той избута ръката на съществото от рамото си и стана. Сахаел изтъня и се издължи, даваше му възможност да се отдалечи. За нова изненада на Рамон, Манек не тръгна след него. Рамон седна край огнището, взе табакерата от земята и я отвори. Беше най-близката до огледало вещ, с която бе разполагал, откакто го извадиха от цистерната. Лицето му бе по-гладко от онова, с което беше свикнал, с по-малко бръчки около очите. Бенките и белезите бяха изчезнали. Косата му беше по-мека и по-светла. Изглеждаше различен, неоформен. Изглеждаше млад. Приличаше на себе си, но и не приличаше.

Светът около него заплаши отново да се завърти и той се подпря с ръце върху здравата повърхност на Сао Пауло, закотви се в реалността, закотви се в настоящето. Ако разкритието на Манек беше истина, ако там някъде съществуваше друг Рамон Еспехо, това променяше всичко. Криенето вече не носеше никакво предимство. Ако другият Рамон се върнеше във Фидлърсджъмп, можеше и да има реакция на разказа му за тайна база на извънземна раса, разбира се, но нито онзи, другият Рамон, нито никой нямаше да знае, че съществува той. Можеше да изпратят въоръжена група за проследяване или дори да нападнат извънземните, но нямаше да търсят него. Но пък ако успееше наистина да намери другия Рамон, двамата може би щяха да измислят как да обърнат играта на тия същества. Знаеше какво щеше да направи самият той, ако го преследваха. Той щеше да измисли начин да убие преследвачите си. И това сега беше единственият шанс за Рамон. Ако успееше да предупреди другия Рамон, че го преследват, и да му се довери, че ще предприеме правилните действия, заедно можеха да унищожат съществото, което държеше каишката му. Изведнъж се обнадежди. Ако казаното от Манек се окажеше вярно, в джунглата имаше още един ум като неговия. Обзе го гордост заради другия Рамон — въпреки цялата мощ на тези чудовища той им се беше измъкнал, беше ги надхитрил, показал им беше какво може един човек.

Но щеше ли другият Рамон да му помогне, или щеше да се ужаси от него толкова, колкото и от извънземния? Ако помогнеше на другия Рамон да се спаси от преследвачите си, той, разбира се, щеше да му е благодарен. Опита се да си представи как самият той би обърнал гръб на човек, притекъл му се на помощ точно когато най-много се нуждае от нея. Не вярваше, че би го направил. Щеше да прегърне другия като брат, да го укрие, да му помогне. Да го уреди в работата, може би да почнат да работят заедно…

Рамон се изплю.

Беше тъпо. Не, щеше просто да забие ножа между ребрата на другия Рамон — неговите ребра — и да се смее, докато чуждото изчадие не издъхне. И все пак имаше ли някакъв друг избор? Имаха обща позиция засега, а ако измислеше начин да убие Манек и да се освободи от сахаела, с останалото можеше да се оправи след това. Въпросите кой и какво е той, и как би могъл да се вмести в един свят с друг Рамон в него, трябваше да почакат. Първо беше оцеляването. Първо беше освобождаването му от робството. А първото, което трябваше да направи, бе да спечели доверието на Манек, да го накара да си мисли, че му съдейства с цялото си сърце, да му внуши лъжливото чувство за сигурност, докато не му се открие възможност да натика ножа в гърлото на това чудовище.

Планът, колкото и да беше аморфен, му вдъхна увереност. След като имаше план, можеше поне да продължи напред.

— Успокоил си се — каза Манек. Рамон не беше чул приближаването му.

— Да, демоне. Мисля, че да.

Отвори табакерата. Беше празна, с гравираното Mi corazón от Елена в среброто. Сърце мое. На, пуши, докато пукнеш. Рамон се изхили.

— Не разбирам реакцията ти — каза Манек. — Ще я обясниш.

— Просто исках да запаля цигара — отвърна Рамон с много дружески тон. „Виждаш ли колко съм безопасен? Виждаш ли колко съм готов да ти сътруднича?“ — Явно обаче оня алчен шибаняк ги е изпушил всичките. Кофти, нали? Ех! Една цигара нямаше да ми дойде никак зле. — Помисли си тъжно за цигарата, с която бе запалил фитила преди толкова време. Или беше цигарата, похабена от другия? Цигарата, която бе изпушил с други дробове, в друг живот.

— Какво е „пушене“? — попита Манек.

Рамон въздъхна. Когато не говореше като извънземен, съществото говореше като малко дете.

Опита се да му опише изпушването на една цигара. Зурлата на Манек започна да потръпва от отвращение, преди да е стигнал и до средата.

— Не разбирам функцията на пушенето — каза Манек. — Функцията на дробовете е да осигуряват кислород на тялото. Пълненето на дробовете с пушеци от горящи растения и отпадъчните продукти от непълното им изгаряне не вредят ли на тази функция? Каква е целта на пушенето?

— Пушенето ни носи рак — отвърна той, като едва сдържаше усмивката си. Извънземният изглеждаше толкова сериозен и озадачен, че той не можеше да устои на изкушението да се побъзика с него.

— Какво е „рак“?

Рамон обясни.

— Това е аубре! — изстърга с тревога гласът на Манек. — Твоята функция е да намериш човека и няма да ти бъде позволено да осуетиш тази цел. Не се опитвай да ми пречиш, като хванеш рак!

Рамон се изкиска. След това се разсмя. Смехът го заля на вълни и скоро той вече се държеше за корема и се давеше от смях. Манек се приближи, гребенът на главата му започна да се вдига и пада по начин, който напомни на Рамон за дете, канещо се да пита мама и тате какво толкова смешно е казало.

— Криза ли имаш? — попита Манек.

Това вече му дойде в повече. Рамон зарева и зарита, сочеше Манек с пръст, без да може да спре да се смее. Не можеше да говори. Нелепостта на ситуацията, както и напрежението, на което бе подложен умът му, го правеха съвсем безпомощен. Извънземният пристъпваше напред-назад, възбуден и объркан. Пристъпът бавно премина. Рамон се отпусна на земята, съвсем изчерпан.

— Зле ли ти е? — попита Манек.

— Нищо ми няма — отвърна Рамон. — Добре съм. Ти обаче си много смешен.

— Не разбирам.

— Да, не разбираш! Точно това те прави толкова смешен — смешен тъжен тъп дявол.

Манек го изгледа строго.

— Имаш късмет, че не съм свързан. Ако бях, щяхме да те унищожим веднага и да започнем с друг дубликат, защото тези пристъпи доказват, че си дефектен организъм. Защо изпадна в тази криза? Симптом на рак ли е тя?

— Тъп cabrón — отвърна Рамон. — Смеех се.

— Обясни „смях“. Не разбирам тази функция.

Той затърси обяснение, което Манек да разбере.

— Смехът е добро нещо. Доставя удоволствие. Човек, който не може да се смее, е нищо. Смехът е част от нашата функция.

— Не е така — възрази Манек. — Смехът спира потока. Пречи на правилната функция.

— От смеха се чувствам добре — настоя Рамон. — Когато се чувствам добре, функционирам по-добре. Като храната е.

— Твърдението е погрешно. Храната осигурява енергия за тялото ти. Смехът — не.

— Друг вид енергия. Когато нещо е смешно, се смея.

— Обясни „смешно“.

Той помисли и си спомни една шега, която бе чул последния път в Литълдог. Елой Чавес му я беше разправил, когато седнаха да пият.

— Слушай тогава, чудовище. Ще ти разкажа една смешна история.

Разказването не се получи много добре. Манек постоянно го прекъсваше с въпроси, питаше за определения и обяснения, докато най-сетне Рамон не каза раздразнено:

— Копеле тъпо, историята няма да е смешна, ако не млъкнеш и не ме оставиш да я разкажа! Всичко разваляш с въпросите си!

— Защо това прави инцидента по-малко смешен? — попита Манек.

— Все едно! — сопна се Рамон. — Просто слушай.

Извънземният замълча и този път Рамон разказа историята гладко, без прекъсване, но когато свърши, Манек само помръдна зурлата си и го изгледа с безизразните си оранжеви очи.

— Сега трябваше да се смееш — каза му Рамон. — Това е много смешна история.

— Защо този инцидент е смешен? — учуди се съществото. — На човека, за когото разказа, е било заповядано да извърши сношение с женско същество от неговия вид и да убие голямо месоядно същество. Ако това е било неговото татекреуде, той не го е изпълнил. Защо се е сношил с месоядното? Аубре ли е бил? Съществото го е наранило и е можело да го убие. Не е ли разбирал, че това може да е резултатът от действията му? Държал се е противоречиво.

— Точно затова историята е смешна! Не разбираш ли? Той е чукал чупакабрата!

— Да, това го разбирам — отвърна Манек. — Нямаше ли историята да е по-„смешна“, ако мъжът беше изпълнил функцията си правилно?

— Не, не и не! Тогава изобщо нямаше да е смешна! — Погледна Манек накриво, както си седеше като някаква огромна, много сериозна буца, със скръбно лице, не можа да устои и се разсмя отново.

И тогава дойде болката — разкъсваща, смазваща и унизителна. Продължи по-дълго, отколкото досега: адска, тотална, отвратителна. Когато най-сетне свърши, Рамон се намери свит на кълбо, пръстите му дращеха сахаела, който пулсираше със собствения му пулс. За негов срам плачеше, огорчен като куче, изритано без причина. Манек стоеше над него мълчалив и неумолим — и в този момент Рамон видя в него образа на съвършеното зло.

— Защо? — извика Рамон и изпита срам, като чу колко сломен е гласът му. — Защо? Не направих нищо!

— Заплаши да хванеш рак, за да избегнеш предназначението си. Въвличаш се в криза, която възпрепятства функционирането ти. Извличаш удоволствие от противоречия. Извличаш удоволствие от неуспешно хармонизиране. Това е аубре. Всеки признак на аубре ще се наказва така.

— Но аз се смях — прошепна Рамон. — Аз само се смях!

— Всеки смях ще се наказва така.

Зави му се свят. Беше забравил. Отново беше забравил, че това същество на другия край на каишката му не е странно оформен човек. Умът зад тези оранжеви очи не беше човешки ум. Беше се оказало лесно да го забрави. И беше опасно.

Ако искаше да живее — ако искаше да се спаси и да се върне сред хората, — трябваше да помни, че това същество не е като него. Той беше човек, все едно как бе създаден. А Манек беше чудовище. Беше се оказал глупак да го възприеме другояче.

— Няма да се смея повече — каза Рамон. — Нито да хващам рак.

Манек не каза нищо повече, а седна до него. Тишината между тях се проточи — странна и тъмна като пустошта между звездите. Много пъти Рамон се беше чувствал отчужден от хората, с които бе принуден да си има работа — нортемехиканос, бразилци и дори чистокръвните мехиканос, с които се родееше благодарение на едно изнасилване. Мислеха различно тези чужди хора, чувстваха нещата различно, не можеше да им се довери напълно, защото и не можеше да ги разбере напълно. Често и жени, дори и Елена, го караха да изпитва същото. Може би точно затова бе преживял по-голямата част от живота си сам, затова се чувстваше повече като у дома си сам сред дивия свят, отколкото с други от собствения му вид. Но всички те имаха повече общо с него, отколкото можеше изобщо да има Манек. От нортеамериканос бе отделен от история, култура и език — но дори един гринго знаеше как да се смее и побесняваше, ако го заплюеш. Нямаше такава обща база, която да сближи Рамон и Манек. Между тях лежаха светлинни години и милион векове еволюция. Не можеше да приеме нищо за подразбиращо се от само себе си у съществото в другия край на сахаел. От тази мисъл му стана по-студено, отколкото от вятъра, задухал от планините.

Беше нещо, което Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, бе казвал неведнъж: „Ако лъвовете можеха да говорят, пак нямаше да можем да ги разберем“. Единственият му шанс бе в това никога да не си позволи да забрави, че е вързан за лъв.

Манек го подкани:

— Време е да възобновим функционирането си.

— Остави ме малко — отвърна Рамон. — Все още не мога да вървя.

Манек помълча малко, а после се обърна и закрачи между изоставения навес и дърветата. Сахаелът се изпъваше и дърпаше. Рамон се помъчи да го забрави. Някъде по време на заслепяващото наказание си беше прехапал езика. В устата му имаше вкус на кръв. Не някаква чужда течност — кисела човешка кръв. Когато изплю, беше червено. И да беше таил някаква мисъл или страх, че се е превърнал в нещо нечовешко след онова, което бяха направили с него Манек и приятелите му демони, вече ги нямаше. Манек беше показал колко безкрайно е отдалечен от човешкото и с това бе показал колко самият Рамон е човек.

— Има едно нещо — заговори Рамон. — Планът ти — да наблюдаваш мен и след това да търсиш. Ако наистина съм същият като шибаняка, който е там някъде, мога да ти кажа някои неща, които ще направи той. Специфични неща. Не просто нещо, за което би могъл да се сети всеки човек.

Манек се върна при него, докато той изтупваше пепелта и листата от странната си дреха.

— Имаш прозрение за вероятния му поток. Ще изразиш това прозрение.

— Реката. Той ще се запъти към реката. Ако успее да стигне до нея и да си направи сал, може да слезе по течението до Фидлърсджъмп. Ще яде риба, а речната вода е безопасна за пиене. Би могъл да пътува и денем, и нощем, и няма да му се налага да почива. Това ще е най-доброто за него.

Манек замълча, зурлата замърда, все едно вкусваше идеята. И защо не, помисли Рамон. Вкусването на идеи не беше нещо по-странно от всичко останало у съществото, което го държеше под властта си.

— Човекът е бил тук — каза най-сетне Манек. — Ако неговата функция е да стигне до реката, става по-добър израз на нашето татекреуде. Ти функционира добре. Избягването на аубре е по-добро от смешното.

— Щом казваш.

— Ще продължим — заяви Манек и поведе Рамон към летящата кутия.

Когато закръжиха над леса, Рамон се замисли по-внимателно за бивака, който бяха оставили зад себе си. Някои дребни неща привлякоха вниманието му. Защо другият Рамон беше напускал бивака и се беше връщал толкова пъти след това? Защо си беше правил труда да хваща и дере животни, след като ги имаше идеалните за ядене захарни бръмбари? Къде беше шишът, на който беше пекъл животинчетата? Постепенно започна да се убеждава, че двойникът му, там някъде из джунглата, играе някаква игра. Очертаваше се и друг план освен неговия, а той не можеше да види много ясно очертанията му.

Ако той беше Рамон Еспехо, пресъздаден от парче плът с помощта на невъобразима чужда технология, ако наистина беше идентичен с онзи мъж, мъжа, който помнеше, че е, не трябваше ли вече да знае какво е? Може би простото приемане на идентичността му не беше толкова просто. Замисли се дали сахаел може да прави нещо повече, освен да го унизява с болка. Вероятно можеше да вкарва нещо в кръвта му, нещо, което да го прави по-спокоен, по-податлив, по-склонен да пренебрегва въпросите, които повдигаше необичайното му положение. Всъщност, като си помислеше, едва ли можеше да очаква от себе си да реагира така.

Манек му бе наредил да не се отклонява от идентичността си като Рамон Еспехо и той бе изпълнил тази заповед. Но така ли щеше всъщност да реагира един човек? Така ли щеше да е реагирал той, ако пътят му до този момент не беше през цистерната?

Нямаше как да разбере. Можеше само да изтласка тези съмнения от ума си и да заложи на другия Рамон Еспехо, който дебнеше някъде из тези гори. Вероятно беше близо. Три дни беше бягал според Манек. Вече бяха станали пет. Допускаше, че ще може да покрие трийсет километра на ден, особено с всичките демони на ада по петите му. Това щеше да постави двойника му почти до реката в края на деня. Освен ако раните го бяха забавили. Освен ако не бяха гноясали и не беше умрял сам в горите, далече от всякаква помощ. Рамон потръпна при тази мисъл, след което я отхвърли. Беглецът беше Рамон Еспехо. Кораво копеле като него нямаше да умре лесно!

Господи, дано!