Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец

Американска. Първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN: 978-954-655-046-0

 

George R.R. Martin

Gardner Dozois

Daniel Abraham

Hunter’s Run

Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

3.

Денят на втори юни бе топъл. Той прелетя на стария си очукан фургон на север над Фингърлендс, земята на Зеленото стъкло, речните блата и Океано Тетрико и продължи дълбоко навътре към непознатата територия. Северно от Фидлърсджъмп. Най-северният външен пост на разрастващото се като метастаза човешко присъствие на планетата имаше хиляди хектари, непроучвани от никого. Никой не бе и помислял още да проучва толкова отдалечена земя, зърната само от орбита по време на първите огледи на колонията.

Човешката колония на Сао Пауло бе само на малко повече от четиридесет години и повечето й градове бяха разположени в субтропичната зона на змиевидния източен континент, проснал се почти от полюс до полюс. Колонистите бяха главно от Бразилия и Мексико, с малки примеси от Ямайка, Барбадос, Пуерто Рико и други карибски държави, и естествената им склонност бе да се разширяват на юг, към димящите земи близо до екватора. Не бяха хилави нортеамериканос в края на краищата; свикнали бяха с такъв климат, знаеха как да изтърпят горещината, знаеха как да разорават джунглите, кожите им не се съсухряха под слънцето. Тъй че гледаха на юг и като правило избягваха студените северни територии, може би заради едно негласно общо убеждение — прието още преди векове от първите испански заселници в Новия свят на двете Америки, — че животът не си струва да се живее по места, където съществува и най-малка вероятност да завали сняг.

Рамон обаче беше наполовина яки[1] и бе отраснал по високите скалисти плата на Северно Мексико. Обичаше хълмовете и бялата вода и нямаше нищо против студа. Знаеше също, че планинската верига Сиера Хуесо в северното полукълбо на Сао Пауло е по-вероятно място за намиране на богата руда, отколкото по-равната местност около Ръката или Нуево Жанейро, или Литълдог. Върховете на Сиера Хуесо се бяха трупали много милиони години преди сблъсъка между континентални плочи да заличи океана между тях. Бившето морско дъно щеше да се е притиснало и избутано високо нагоре по линията на сблъсъка — и щеше да е богато на мед и други метали.

Едва ли златотърсачи като него си бяха правили труда да проучват земите на север; находките долу на юг все още бяха достатъчно богати, тъй че дългият път бе пречка за повечето хора. Сиера Хуесо беше картирана от орбита, но никой всъщност не беше стъпвал там, доколкото Рамон знаеше, и територията все още си оставаше дотолкова неизследвана, че върховете на веригата нямаха имена. Това означаваше, че толкова далече на север няма човешки поселения на стотици мили околовръст и никакъв сателит, който да препредаде мрежовите му сигнали. Ако изпаднеше в беда, можеше да разчита единствено на себе си. Щеше да е един от първите проучватели там, но щяха да минат години, икономическият натиск на юг щеше да се усили и на север щяха да дойдат повече хора — и щяха да следват картите, които Рамон щеше да е направил и продал, и да тълкуват данните, които той щеше да е заел на корпорации и власти. Щяха да тръгнат след него като тукашните мравки-скорпиони — първо една, после няколко, а след това безброй хиляди дребни насекомоподобни, истинска река. А Рамон беше първата мравка, привлечена от риска, от порива да проучва. Беше водач не защото бе избрал да бъде водач, а защото беше в природата му да търси дистанция.

Така беше по-добре — да си първата мравка. Макар да го признаваше с неохота, най-после бе осъзнал, че е по-добре да работи сам, далече от други рудотърсачи. Далече от други хора. По-големите рудотърсачески кооперативи може и да печелеха подобри договори, но също така носеха повече ром и водеха повече жени. А покрай тези двете — и повече бой, знаеше Рамон. Не можеше да се осланя на избухливия си нрав, той винаги му беше изневерявал. Теглил го беше надолу години наред, с боя и неприятностите, в които го въвличаше. Сега го беше въвлякъл в неприятност, която можеше да му струва живота, ако го хванеха. Не, все пак така беше по-добре. Да търсиш жилата на гърба на муле. Тоест сам-самичък със стария си фургон.

А и започваше да открива, че му харесва да е на открито така, сам със себе си, в един такъв ясен ден с голямото, меко слънце на Сао Пауло, което му намигаше от реки, езера и листа. Улови се, че си подсвирква небрежно, докато безкрайните лесове под фургона бавно преливаха от черен корен към дяволско дърво до местните еквиваленти на вечнозелените: куркума, пълзяща върба, хиерба. Най-после наоколо нямаше никой, който да му досажда. За първи път в този ден дори стомахът почти беше спрял да го боли.

Почти.

С всеки изминал час, с всяка гора и езеро, което се появяваше, приближаваше и се плъзваше встрани, мисълта за европеанеца, когото беше убил, се засилваше в ума му, образът се проясняваше пиксел по пиксел, ставаше все по-реален, докато вече почти, почти можеше да го види до себе си, в седалката на помощник-пилота, с онова глупаво изражение на тъпа изненада от собствената му уязвимост пред смъртта, все още отпечатано на широкото му бледо лице — и колкото по-реално ставаше това призрачно присъствие, толкова повече го намразваше Рамон.

Там, в „Ел Рей“, не го беше мразил. Човекът просто беше поредният кучи син, който си търсеше белята и беше намерил Рамон. Случвало се беше повече пъти, отколкото можеше да преброи. Беше част от начина, по който ставаха нещата. Връщаше се в града, напиваше се, намираха се с някой побеснял задник и един от двамата си отиваше читав. Можеше да е Рамон, можеше да е другият тип. Гняв, да, гневът имаше нещо общо с цялата работа, но не и омраза. Омразата означаваше, че познаваш някого, че ти пука за него. Гневът те издигаше над всичко — морал, страх, самия теб. Омразата означаваше, че някой има власт над теб.

Това беше мястото, което обикновено му носеше мир — дивите земи, далечните територии, незаселените места. Напрежението, идващо с това, че е сред хората, отслабваше. В града — Диеготаун или Нуево Жанейро, или където и да е, с твърде много хора струпани на едно място — Рамон винаги усещаше човешкия натиск върху себе си. Едва доловените гласове, смеха, който можеше да е или да не е насочен към него, безличните погледи на мъже и жени, пищното тяло на Елена и разстроеният й ум — това бяха нещата, заради които пиеше Рамон, докато беше в града. На открито оставаше трезвен. На терен нямаше причини да пие.

Но тук, където трябваше да намери мир, еуропеото беше с него. Рамон се вглеждаше в безбрежния небесен купол, а умът му се връщаше към нощта в „Ел Рей“, към внезапно смълчалата се от страх тълпа. Кръвта, изливаща се от зяпналата уста на европеанеца. Петите му, тупащи по земята. Проверяваше картите си, а вместо да остави ума си свободно да се понесе над цепнатините и плоскостите на повърхността, мислеше къде може да отиде да го търси полицията. Не можеше да се отърси от случилото се и безсилието от това бе почти толкова вбесяващо, колкото самото чувство за вина.

Но гузната съвест беше за слабите и глупавите. Всичко щеше да се оправи. Щеше да си прекара времето навън, да общува с камъка и небето, а когато се върнеше в града, европеанецът щеше да е стара история. Нещо полузабравено и преразказвано в хиляда различни варианта, нито един от които верен. Просто една малка смърт между всичките стотици милиони — естествени или не, — случващи се всяка година из цялата позната вселена. Отсъствието на мъртвия щеше да е като изваден от водата пръст — нямаше да остави дупка.

Планините очертаха линия през света пред него: лед и желязо, желязо и лед.

Това трябваше да са Зъбците, което означаваше, че вече е прелетял отвъд Фидлърсджъмп. Провери навигационните трансмитери. Нямаше никакъв сигнал. Беше излязъл извън човешкия контакт, извън непълната комуникационна мрежа на колонията. Сам. Промени курса на полета според първоначалния си план, за да обърка всякакви човешки хрътки, които законът можеше да изпрати след него, макар да знаеше, че е ненужно. Нямаше да го преследват. На никого нямаше да му пука за него.

Включи автопилота, наклони седалката назад, докато не стана почти като легло, и въпреки почти реалното укорително присъствие на еуропеото се остави навъртащите се под него мили да го приспят.

Когато се събуди, над хоризонта се издигаха още по-величествените върхове на веригата Сиера Хуесо, а слънцето се снишаваше и мяташе сенки по скалите. Изключи автопилота и спусна фургона на неравна планинска морава на южните склонове на веригата. След като изпъна мехурестата палатка, включи и последния периметров алармен сигнал, изкопа ямата за огнището и събра сухи дърва за огън, отиде до брега на малкото езерце наблизо. Толкова далече на север беше студено дори през лятото, а водата бе ледена и чиста — биочипът на манерката му не показа нищо по-обезпокоително от малка следа арсеник. Събра две шепи захарни бръмбарчета и ги отнесе в бивака. Сварени имаха вкус на нещо средно между рак и скарида, а черупките с грапавина като на гранит придобиваха непредсказуеми искрящи цветове на дъгата, щом се изсмучеше запълнилата ги плът. Лесно беше да се живее в тази дива страна, стига да знаеш как. В добавка към захарните бръмбари и други достъпни за събиране ядливи неща имаше вода подръка, а и лесен за лов дивеч, ако решеше да се задържи за повече от месец-два, за колкото щяха да стигнат продуктите във фургона му. Можеше да остане до равноденствието, зависи от времето. Дори се улови, че се чуди колко студено е през зимата тук, на север. Ако прескачаше на юг до Фидлърсджъмп за гориво и спеше във фургона през най-студените месеци…

След като се нахрани, запали цигара, отпусна се на гръб и загледа как планините започнаха да помръкват заедно с небето. Един клепок закръжи на фона на високите облаци и Рамон се надигна на лакът, за да го погледа. Съществото полюшваше огромното си плоско жилаво тяло, гребеше със заострените си криле. Нелепо пискливият му вик достигаше ясен до ушите му през въздушните течения. Силите им бяха почти равни — в момента може би го преценяваше, решаваше, че е прекалено голям за ядене. Клепокът се наклони на една страна и се хлъзна надолу и встрани, понесъл се сякаш по дълъг невидим въздушен склон, за да подгони дребните пискуни и скакалци из долината. Рамон го гледа, докато не се смали колкото дребна монета и не засия бронзов на гаснещата светлина.

— Добър лов! — извика след него и се усмихна. — Добър да е и за двама ни, нали?

Когато последният лъч дневна светлина докосна върха на хребета по източния склон на долината, нещо привлече погледа му. Прекъсване в скалата. Не беше цветът на геологична жила, а нещо по-смътно. Нещо в начина, по който се издигаше скалата. Беше не толкова тревожещо, колкото интригуващо. Рамон си го отбеляза наум — нещо странно, заслужаващо си да го проучи на заранта. Разлом може би.

Позадържа се още малко край огъня, докато нощният мрак не се сгъсти и чуждите звезди не настъпиха с ледените си искрящи легиони. Изреди наум имената на съзвездията, изрисувани от хората на Сао Пауло на мястото на старите съзвездия от Земята — Мулето, Каменният мъж, Цветът на кактуса, Болният гринго — и се зачуди (казвали му бяха, но бе забравил) в кое ли от тях примигва като звезда слънцето на Земята? После се прибра да поспи и да сънува, че отново е момче по студените каменни улици на своето пуебло на билото на хълма, седнало на покрива на бащината къща в тъмното, загърнато в опърпано вълнено одеяло, мъчи се да не обръща внимание на високите сърдити гласове на родителите си в стаята долу и търси с очи звездата на Сао Пауло в зимното небе.

Бележки

[1] Индианско племе, обитавало Северно Мексико и щата Аризона — Б.пр.