Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец

Американска. Първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN: 978-954-655-046-0

 

George R.R. Martin

Gardner Dozois

Daniel Abraham

Hunter’s Run

Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

4.

На заранта поля с вода останалата от огъня пепел и се изпика отгоре колкото да е сигурен, че е угаснал. Закуси с царевична питка с боб, а след това изключи пистолета от батериите на фургона и го прибра в кобура. Тежестта на оръжието лепна с вдъхваща увереност топлина на бедрото му. Тук навън човек не можеше никога да е сигурен дали няма да се натъкне на чупакабра или скубограб. Смени меките пантофи от кожа на плескун, които носеше във фургона, със старите си груби алпийски боти и тръгна към скалата, която му бе направила впечатление снощи. Както винаги, чувстваше се по-удобно със скърцащите по неравния терен боти, отколкото по улиците на града. Росата се беше просмукала в тревите и листата на храстите. Малки маймуноподобни гущери скачаха пред него от клон на клон, подвикваха си с тънки подплашени гласчета. На Сао Пауло имаше милиони неописани видове. За двадесетте минути, колкото му отне, докато стигне до едно по-обещаващо място в подножието на скалната стръмнина, сигурно се беше изкатерил покрай стотина растения и животни, които други човешки очи никога не бяха виждали.

Скоро стигна до мястото и започна огледа почти със съжаление. Беше си доставил удоволствие от самото усилие на изкачването, спираше се често, за да се наслади на гледката или да отдъхне на размътената слънчева светлина. Сега трябваше да се залови за работа.

Лишеят, впит в скалата на планинския склон, беше тъмнозелен и израснал на широки спирали, които му напомниха за пещерни рисунки. Отблизо разломът беше по-малко явен. Можеше да проследи пластовете от една скала на друга без следа от нарушаване или промяна в нивото. Онова, което бе засякъл в гаснещата светлина на предния ден, сега беше невидимо.

Смъкна раницата от раменете си, запали цигара и огледа замислено планинския скат. Камъните наоколо изглеждаха предимно метаморфни — издължената им зърнеста структура говореше за невъобразимото налягане близо до кората на Сао Пауло. Ледниците при преминаването си щяха да са издълбали този терен, застилайки всяко равно място. Все пак основният камък определено беше вулканичен или метаморфен. Утаечните пластове, ако изобщо имаше такива, щяха да са по-нависоко, където повърхността беше най-нова. Беше от тези места, където човек можеше да намери находката, на която се е надявал. Уранова руда вероятно. Волфрам или тантал, ако извадеше късмет. А дори да намереше само злато, сребро или мед, имаше места, където все още можеше да продаде данните. Информацията щеше да е по-ценна от самите метали.

Тъжната ирония на професията му му убягваше. Никога нямаше да напусне Сао Пауло по свое желание. Тъкмо нейната пустота бе това, което я превръщаше в толкова удобен пристан за него. В някоя по-развита колония глобалните сателити и мрежовите елементи по планетарната повърхност правеха самотата невъзможна. Сао Пауло все още имаше граници, извън които не беше познато почти нищо. Той и другите като него бяха ръцете и очите на колониалната индустрия — любовта му към неизвестните кътчета и ниши на света бе маловажна. Опитът му с тях, данните, проучванията и знанието — те имаха стойност. Тъй че печелеше парите си, като унищожаваше тъкмо нещата, които му носеха утеха. Порочна схема, но типична за вродената обреченост на човечеството да действа противоречиво. Той стъпка цигарата, извади от походната раница малка кирка и започна дългия и бавен процес с търсенето на добро място за поставянето на сондиращия заряд.

Слънцето грееше благосклонно. Рамон си съблече ризата и я затъкна в колана на пистолета. С кирката и малката полева лопата разчисти тънкото покритие от растения и почва. Коравата здрава скала бе на по-малко от половин метър под повърхността. Ако се беше оказало много повече, щеше да се наложи да се върне за инструментите във фургона — достатъчно мощни за малки разкопки, но скъпи и податливи на чупене, а виещият звук на цивилизация бе аргумент против използването им. Огледа отново склона и реши, че сигурно има места, които щяха да изискват по-екстензивна работа. Толкова по-добре, че бе започнал тук.

Предназначението на сондиращия заряд бе да изкърти от живата скала мостра с една ръка дължина. Или по-дълга, ако камъкът се окажеше особено мек. През следващата седмица Рамон щеше да събере поне десет такива ядки от места нагоре и надолу по долината. След това щеше да има три-четири дни, докато лабораторното оборудване на фургона пресее следите от руди, твърде слаби, за да се различат само с оглед. След като се справеше с това, Рамон можеше да обмисли стратегия за събиране на най-полезната информация по най-евтиния възможен начин. Още докато нагласяваше първия заряд, се улови, че вече си мечтае за онези дълги, бавни и мързеливи дни, докато вървят анализите. Можеше да ходи на лов. Или да проучи езерата. Или да легне на слънце и да спи, а тревите да му пеят под ласката на топлия вятър. Пръстите му играеха по експлозивите, дърпаха жици и настройваха чипове с лекотата и автоматизираното изящество на дългата практика. Много рудотърсачи бяха загубили кариерата и ръцете си — някои и живота си — от това, че бяха прекалено непредпазливи с инструментите си. Рамон беше предпазлив, но имаше зад гърба си и много практика. След като мястото бе избрано и разчистено, поставянето на заряда отне по-малко от час.

Странно — улови се, че отлага активирането му. Толкова спокойно беше тук, толкова тихо, толкова мирно! Оттук, отгоре, гористите склонове преливаха от черно в убито синьо и оранжево, дърветата се полюшваха като мъхнат килим, щом вятърът задухаше през тях. Ако не се броеше бялото яйце на мехурестата му палатка долу и фургонът до нея, сцената навярно не се беше променяла от самото начало на времето. За миг бе почти изкусен да забрави за извличането на мостра и просто да се отпусне и да продължи безметежно пътуването си, след като бездруго беше принуден да се крие сред хълмовете, но набързо потисна изкушението. Заглъхнеше ли шумотевицата около убития европеанец, щом се върнеше все пак щяха да му трябват пари, фургонът нямаше да издържи вечно, а не гореше от желание да се изправи пред укорителния поглед на Елена, ако отново се върне с празни ръце. Може би бездруго нямаше да се намери руда тук, каза си почти с надежда и посоката, в която бяха тръгнали мислите му, го учуди. Да си богат все пак не е лошо, нали? Стомахът му отново се сви от болка.

Вдигна отново поглед нагоре по стръмния склон. Беше красиво; грубо и девствено. Свършеше ли си работата тук, нямаше да е същото.

— Моите най-искрени извинения — промълви той на гледката, която скоро щеше да развали. — Но човек трябва все някак да си изкара парите. На хълмовете не им трябва да ядат.

Извади още една — последната — цигара от сребърната табакера и я запали като осъден на смърт преди екзекуцията. Слезе при канарите, които бе избрал за убежище, като изпъваше по пътя си фитила, присви се зад скалите и запали фитила с фаса.

Очакваният взрив не закъсня. Но звукът, който трябваше да е рязък, да отекне кратко от склоновете и да заглъхне, се извиси — все по-силен и продължителен. Склонът под Рамон се разтърси тежко като великан, размърдал се в тревожния си сън, и той чу забързания грохот на свличащи се камъни. Дори само звукът мигновено му подсказа, че е станало нещо ужасно нередно.

Обгърна го огромен облак прах, бял като мъгла и с вкуса на вар и камък. Срутване. Нищожният сондиращ заряд по някакъв начин бе предизвикал голямо срутване. Закашлян, Рамон се наруга и превъртя бързо в ума си онова, което беше видял. Как можеше да е пропуснал толкова нестабилен скат? Грешки като тази убиваха рудотърсачи. Ако си беше избрал прикритие малко по-близо от това, щеше да е мъртъв. Или по-лошо, осакатен и затрупан тук, където никой нямаше да го намери — заклещен под камъните, докато червеняците не дойдат и не оглозгат плътта от костите му.

Гневният гръмотевичен рев заглъхна, замря. Рамон се надигна иззад скалите и размаха ръка пред лицето си, сякаш с раздвижването на въздуха кислородът в него щеше да стане повече или поне щеше да намали гъстата каменна прах, която несъмнено се трупаше в носа и дробовете му. Бавно, с несигурни стъпки закрачи по новообразувалия се сипей. Камъните миришеха някак странно нажежени.

На мястото на срутилата се каменна фасада се издигаше метална стена. Висока колкото половината хълм и с ширина двадесет — двадесет и пет метра.

Беше невъзможно, разбира се. Трябваше да е някакво чудато естествено образувание. Той пристъпи напред и собственото му отражение — бледо като призрак на призрак — се задвижи към него. Щом протегна ръка, размътеният му двойник също се пресегна, спря се, когато и той се спря. Рамон замръзна, преди дланта му и призрачната длан да се докоснат, забелязал стъписаната и объркана физиономия на отражението си в метала — несъмнено отговаряше на изписаната на собственото му лице. След това предпазливо докосна стената с върховете на пръстите си.

Металът беше хладен. Взривът дори не го беше надраскал. И макар умът му да се бунтуваше срещу тази мисъл, това тука очевидно беше неестествено. Беше направено. Направено от някого и скрито от някого зад планинската скала, въпреки че не можеше да си представи от кого.

Отне му още един миг, докато осъзнае напълно какво означава това. Нещо беше заровено тук, под хълма, нещо голямо, може би някаква постройка, бункер. Може би целият хълм беше кух.

Това наистина беше голямо, точно както бе уверявал Мануел. Но находката не беше руда — беше този огромен артефакт. Не можеше да е човешки артефакт, човешката колония не беше толкова стара, че да остави зад себе си развалини. Трябваше да е от чужда цивилизация. Може би беше на милиони години. Учени и археолози щяха да се побъркат над тази находка; може би дори енье щяха да се заинтересуват от нея. Ако не успееше да договори откритието си за колосална сума, значи изобщо не беше толкова умен, колкото си въобразяваше…

Опря цялата си длан в метала и отражението му повтори жеста. Хладният метал завибрира под ръката му и докато изчакваше, стената запулсира по-силно — буум, буум — дълбоко и ритмично като ударите на някакво голямо скрито сърце, като сърцето на самата планина, огромно, каменно и древно.

В тила му отекна предупредителен звън и Рамон се огледа разтревожено. Друг на негово място можеше и да не реагира с подозрение на това странно откритие, но сънародниците му бяха преследвани стотици години и той самият помнеше добре онзи изпълнен с постоянен страх живот, едва сдържаната неприязън на мехиканос, които само чакаха да се появи повод да нападнат и пометат селцето им.

Каквото и да представляваше този хълм, каквато и да беше причината да е тук, в този трижди забравен, затънтен кът на една полунепозната планета, това не беше мъртва развалина — нещо живееше вътре. И след като беше скрито, то бе защото някой не искаше да бъде намерено. И най-вероятно този някой нямаше да се зарадва, че е открито. Някой невъобразимо могъщ, ако можеше да се съди по мащабите на артефакта… и най-вероятно опасен.

Изведнъж слънчевата светлина сякаш изстина на раменете му. Отново се заозърта нервно, чувстваше се прекалено открит на голия планински склон. Високо във въздуха изкрещя друг клепок, но този път виковете прозвучаха пронизително и пискливо като на прилеп. Като проклятие.

Време беше да се маха оттук. Да се върне при фургона… може би да направи кратък видеозапис на стената и след това да си намери друго място. Където и да е. Дори в Диеготаун, където заплахите поне бяха познати и предвидими.

Не можеше да побегне назад към бивака — теренът беше прекалено насечен. Но започна да се смъква по склона толкова безразсъдно, колкото смееше, пързаляше се по задник по камънаците сред облак прах и чакъл, когато можеше, скачаше от скала на скала, провираше се през трънливите храсти и високата заплетена хиерба, разпръсваше пред себе си скакалци и щипоноги.

Движеше се толкова бързо, че беше на една трета от пътя, преди хълмът зад него да се разтвори… И съществото се появи.

Високо над него в стръмния склон зейна отвор — пещера в металната стена, която само допреди миг не съществуваше, а сега просто беше там. Чу се пронизителен вой като от завъртаща се центрофуга и един дъх по-късно нещо излетя от разтворилата се дупка.

Беше с четвъртита форма и тромаво за полет, като нещо построено по-скоро да се движи във вакуум. Костенобяло и безшумно. Напомни на Рамон за призрак или за огромен плуващ из въздуха череп. На фона на празната синева на небето — атмосферата при върха бе толкова рядка, че звездите блестяха през синьото — можеше да е с всякаква големина и на всякакво разстояние. Странният кубичен предмет увисна в небето, след това бавно се завъртя. „Оглежда“, помисли си Рамон. Търсеше него.

Болезнен страх сви гърдите му. Бивакът. Летящата кутия явно търсеше нещо, а той изобщо не си беше направил труда да прикрие белия купол на палатката и фургона до нея. Не беше имал повод да го прави. Онова горе можеше и да не го види тук долу сред храстите, но щеше да види бивака му. Трябваше да стигне там — да се върне при фургона си и да се издигне във въздуха, — преди онова от хълма да го е открило. Но… щеше ли фургонът да изпревари летящата бяла кутия? Е, само да успееше да го вдигне във въздуха. Можеше да полети ниско, да затрудни кутията в засичането или атаката. Беше добър пилот. Можеше да пикира и на зигзаг между хълмовете чак до Фидлърсджъмп, ако се наложеше…

Но първо трябваше да стигне.

Затича колкото му сили държат, грубата паника изтласка и последните остатъци предпазливост. Чудовищната бяла кутия горе се беше изгубила от погледа му. Рамон стигна до края на сипея и се шмугна в храстите. Драките и ниските шубраци, които му се бяха сторили рехави и лесно преодолими, докато вървеше, сега се оказаха тежко препятствие. Клоните го хващаха, деряха лицето му и късаха дрехите му. Имаше чувството, че летящото нещо от хълма е точно над него, зад гърба му и готово да удари. Дъхът го изгаряше, докато тичаше с все сила, краката му заблъскаха като бутала към фургона.

— Нищо не съм направил — изпъшка Рамон, без да спира. — Моля ти се. Нищо не съм направил! Нищо не знам. Моля те, сънувал съм го!

На средата на пътя до фургона най-сетне спря и се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх. Небето горе беше празно. Никаква призрачна кутия не висеше във въздуха да го търси. Изненада се, като видя, че пистолетът е в ръката му. Не помнеше да го е вадил. Но все пак тежестта и здравината на оръжието му вдъхваха увереност. Не беше беззащитен. Каквото и да беше онова шибано нещо, можеше да го застреля. Изплю се и гневът измести страха. Можеше и да не знае срещу какво се е изправил, но и то не го познаваше. Беше Рамон Еспехо! Щеше да пробие нов задник на чуждия скапаняк, ако му посегнеше.

Тласнат от обзелата го дързост и гняв, Рамон отново затича към фургона, поглеждаше с едно око към небето. Беше преодолял повече разстояние, отколкото си мислеше — фургонът беше само на още няколко минути тичане. Само онова да го оставеше да излети! Нямаше да спира, за да снима, не и с онова проклето нещо, което душеше за него. Но щеше да доведе сила от Диеготаун — личната гвардия на губернатора може би. Полицията. Армията. Каквото и да се криеше в този хълм, щеше да го изкара на светло и да разпука черупката му. Не го беше страх нито от него, нито от никого и нищо. Не го беше страх от Бога. Онова жалко хленчене — Моля ти се! Нищо не видях! — вече го беше забравил.

Стигна до моравата с бивака точно когато чуждото нещо отново се появи горе. Поколеба се, разкъсан между желанието да затича към фургона и да скочи назад към храстите.

Беше достатъчно близо, за да определи размерите му: беше по-малко, отколкото си мислеше — може би два пъти по-малко от фургона. Беше някак жилесто, с дълги бели нишки като накапало от свещ по стените му. Или лицето му. Когато се сниши още, буца задави гърлото на Рамон. Беше прекалено близо. Изобщо нямаше да може да се добере до фургона, преди то да застане между тях.

„Може би е дружелюбно — помисли Рамон. — Майчице Божия, дано да е дружелюбно!“

Фургонът избухна. Огнен гейзер и пушек изригнаха от моравата с рев като от водопад и птици с ребърчати крилца се разлетяха с писък над планинския склон. Ударната вълна блъсна Рамон, зашлеви го с пръст, камъчета и изтръгната трева. Той се олюля, мъчеше се да се задържи на крака. Парчета разтопен метал затупаха около него, прогаряха дупки в моравата. Това нещо стреляше по него! През пелената от дим Рамон видя как нещото се обърна, прелетя на пет метра над повърхността, възви отново към него. Мехурестата палатка изхвърча нагоре сред кълбо разширяващ се газ, парчета разкъсана пластмаса се завъртяха и разхвърчаха като подплашени бели птици сред горещата вълна на взрива.

Рамон зърна това само за миг. Вече беше побягнал с отчаяна бързина, кривеше на зигзаг, провираше се през гъстия храсталак. Чуваше накъсания си дъх, а сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. По-бързо!

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия се зад гърба му чуждоземен съд. Изкрещя отчаяно, завъртя се, стреля три пъти към връхлитащото нещо колкото може по-бързо, след това се обърна и отново затича. Едно дърво избухна, докато го подминаваше, трески го шибнаха в лицето и през краката. Чу как тънкият вой се приближи, усили се, честотата му се удвои. Ударна вълна изби въздуха от дробовете му и той залитна. Стреля отново с пистолета, докато падаше, без да знае в какво се цели и дали е улучил.

След това нещо го удари. Силно. Мозъкът му се замъгли и угасна като внезапно духната свещ.

Когато се събуди, събуди се в мрак…