Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (12)

10.

Рамон изобщо не беше възнамерявал да напуска Земята. Беше едно от онези случайни стечения на обстоятелства и нищо повече. На петнайсет се беше хванал на работа в откритите мини на Южно Мексико. Един от операторите се разболя — много прах в дробовете — и Рамон зае мястото му. Началникът му показа как да управлява стария подемник, предупреди го, че високите три етажа земекопи няма да забавят, ако им се изпречи на пътя, и кариерата му започна. Шестнайсет часа под слънцето, толкова горещо, че пластмасовите спойки около надупчения визьор се пукаха и стапяха, докато разместваше и заглаждаше шлаката под виковете на началството. Парцалите, които връзваше на устата си, започваха сутрин с всевъзможни ярки цветове — синьо, червено и оранжево — и завършваха посивели от прах. След като един от по-старите работници го скъса от бой, той се включи в бригадата на Паленки — старият Паленки беше смахнат чешит, зъл като плъх и безмилостен като рака, който накрая го уби. Но се грижеше никой да не се ебава с екипа му. Та тъкмо той показа на Рамон как да тика женски тампон в шлема, за да пази очите си от потта.

Ужасни времена бяха, докато работеше в мините. Спеше на нар в една дървена барака, не по-добра от скитническите дупки, в които бе отраснал. Храната имаше вкус на пръст. Изтощението беше безкрайно, а парите едва стигаха да се напие в събота вечер. И все пак имаше работа.

Паленки се оказа билетът му от лотарията. Старият кучи син беше накарал екипа си да се учи. Нощем, когато никой не искаше да прави нищо друго, освен да спи и да се опита да забрави изтеклия ден, Паленки ги караше да гледат учебни филми по минна технология и промишлена геология. Рамон го ненавиждаше, но не искаше да бъде съкратен от работната група. Тъй че, макар и с неохота, се учеше. И макар да не го признаваше, започна да му харесва. Започна да разбира камъка, как се е оформяла земята, сгъвайки в себе си древни истории, докато някой като него не дойде да я разтвори. Половинчасовите уроци бяха най-хубавата част от деня му, почти си струваше да се лиши от сън заради тях.

А може би Паленки го бе забелязал в него. Защото дойде времето, когато корабите на сребърните енье пристигнаха на платформите над Мексико Сити. Невъобразимо огромни, те надвиснаха като ястреби, закръжили високо във въздуха. Последва договорът. Планета колония. Първата вълна бе напуснала преди трийсет години, а сега енье искаха да отпратят след тях кораб, който да закара нужната на планетата индустриална инфраструктура. Първите колонисти нямаше да стигнат до планетата през следващите няколко столетия, според земните часовници, но с ефектите на относителността и изменящите реалността корабни двигатели на енье Рамон щеше да е там след не повече от година корабно време. Всеки, който сключеше договор да замине в космическия мрак, за да отнесе спорните плодове на човешката индустрия, щеше по дефиниция да надживее всички, които оставаха. Това само по себе си изглеждаше достатъчно, за да убеди Паленки. Той прие договора и включи със себе си всички от работния екип.

Рамон помнеше как се качи на орбиталната совалка до платформата, плъзна се два пъти около Земята и накрая кацна точно над мястото, откъдето бе излетял. Беше на шестнайсет и оставяше своя свят зад гърба си. Единственото съжаление, което изпита при тази перспектива, бе, когато погледна надолу от кораба на енье. Синьото на океана, бялото на облаците, масивите индустриализирана суша, искрящи в нощта като вечен огън. Земята ставаше по-хубава, когато се отдалечаваш от нея. Отдалечиш ли се достатъчно, беше дори красива.

Паленки умря на кораба. Туморът бе притискал сърцето му месеци наред. Рамон и останалите от работния екип побързаха да се реорганизират, опасяваха се, че енье няма да уважат договора без Паленки, и се оказаха прави. Споразумението беше анулирано и когато големите кораби стигнаха до колонията Сао Пауло, излишните момчета бяха оставени на чуждия свят като общи работници. От едно нищо на Земята Рамон се оказа едно нищо на свят-колония. Нямаше начин да се върне на Земята — всички, които бе познавал, вече бяха мъртви. Но знаеше онова, на което го беше учил Паленки, намери още учебни материали, хвана се като чирак в една проучвателна фирма, която фалира след няколко години. Преди закриването й закупи един от старите фургони и се устрои като независим.

Първото му бягство в terreno cimarrón беше като печалба от лотария, като завръщане в място, което е забравил. Огромното празно небе, горите и океанът, огромните разломи на юг, високите планини на север. Празно. За първи път, откакто се помнеше, се оказа истински сам — и плака. Спомни си как седеше на седалката на водача, оставил на автопилот, и плачеше като човек, видял Иисус.

— Страдаш от ефекта на рекапитулация — каза Манек. — Когато мозъчните ти структури завършат формирането си, спомените ще станат по-малко натрапчиви.

Рамон го изгледа накриво, чудеше се дали се опитва да го успокои, да го укори или да провери доколко начинът му на изразяване е разбираем в човешки термини.

— За какво ми говориш, по дяволите?

— Докато невронните ти пътеки се настроят в правилния си поток, по-стари шаблони ще налагат временно неподходящи изпъкналости.

— Благодаря. Не това ме притесняваше. — След малко попита: — Значи, ако се постарая сериозно, мога да накарам паметта си да се върне напълно?

— Не — отвърна Манек. — Процесът ще бъде възпрепятстван от волята ти. Не трябва да се опитваш да си спомниш определени събития. Това ще влоши функцията ти. Ще се въздържаш.

— Един вид да не си чоплиш раната, за да зарасне по-бързо. — Рамон сви рамене и смени темата. — Ей. Вие как се озовахте тук, между другото?

— Ние участваме в потока. Нашето присъствие е неизбежно.

— Това ясно. Но вие, дяволи, не сте оттук, нали? Не може да сте оттук. Няма никакви градове или фабрики, или от онези неща като мравуняците на туру. Не ядете животните и растенията тука, както щяхте да правите, ако шибаната ви раса беше еволюирала с тях. Тази планета не е ваша. Тъй че как се оказахте тук?

— Нашето присъствие беше неизбежно — повтори Манек. — Предвид ограниченията в потока на онова, което вашият несъвършен език би нарекъл моята раса, този изход беше необходим.

— Криете се в планински хълм — заговори Рамон, загледан между изтънелите ребра на летящата кутия към зелено-оранжевите петна на дървесните корони на три метра под тях. — Ядосани сте и сте загрижени да спрете другата ми версия, та никой да не разбере за вас. Знаеш ли какво си мисля?

Манек не реагира. Над очите му се спусна тънка прозрачна мембрана и замъгли оранжевия цвят. Рамон си помисли, че има птици, които правят нещо такова — имат клепачи, през които могат да виждат. Или беше риба? Ухили се и се отпусна назад.

— Мисля, че сте се озовали тук по същата причина като мен. Мисля, че се криете от нещо.

— От какво се криеше човекът? — попита Манек. Рамон се притесни за миг. Не беше мислил да му казва за еуропеото. Но имаше ли вече значение?

— Убих един. Беше с жена и не се държеше добре с нея. Аз бях пиян, а той беше прекалено шумен и се държеше глупаво. Каза нещо гадно, аз казах нещо тъпо. Свърши в задната улица. Оказа се, че бил посланикът от Европа. А аз го наръгах. Както и да е, исках да се разкарам. Да си намеря някое място, където няма да ме намерят, и да изчакам цялата работа да отшуми. И тогава намерих вас, pendejo.

— Убил си същество от твоя вид?

— Донякъде — отвърна Рамон. — Беше от Европа.

— Беше ли ограничил свободата ти?

— Не. И не беше чукал жена ми, нито някакъв друг боклук. Не беше това.

— Тогава защо си го убил?

— Ами така — отвърна Рамон. — Случва се понякога. Нещастен случай, един вид. И двамата бяхме пияни.

— Силното пиене — каза чужденецът. — Премахнало е задръжките ти.

— Да.

— Убиваш, за да бъдеш свободен, а свободата те кара да убиваш — каза чужденецът. — Този цикъл е аубре.

— Има си някои недостатъци — съгласи се Рамон.

Какво беше казал онзи cabrón? Рамон се помъчи да си спомни как беше станало. Европеанецът трябваше да е казал или направил нещо: да си е направил някоя шега или да е подхвърлил нещо, което да ги изкара на улицата. Заради жената ли беше? Като че ли да. Помнеше задънената улица, ножа, кръвта, сменяща цветовете си на променливата светлина, но липсваха неща преди това и му беше мътно. Не можеше да определи дали се дължи на това, че тогава бе пиян, или на неоформения му още нов, създаден от чуждите мозък.

Защо все пак го беше убил?

Въпросът изглеждаше все по-уместен.

В небето на север се трупаха огромни облаци на бели, сиви и жълти петна. Зелени балони — изпълнените с водород растения, които наричаха небесни лилии — изпъстряха облаците, рееха се на бавни, лениви кръгове, понесени от ветрове, които ги преобръщаха като медузи в морето. Бяха сигурен знак за идващото лошо време. Рамон видя блясъка на мълнии под облачната пелена, но беше твърде далече, за да чуе гърма. Щеше да вали, но не тук. Където и да беше сега другият Рамон, поне не се налагаше да се тревожи, че ще прогизне. Колко странно трябваше да е за другия Рамон — ранен, сам, без да знае, че съществува някой друг, който знае за извънземните и обмисля как да го опази жив и на свобода. Представи си за миг двойника си някъде там долу, скрит под листата, може би дори следеше с поглед как костенобялата кутия бавно завива в дъга.

Изплашен. Другият Рамон щеше да е изплашен. Изплашен не само от това, което бе открил, и от лова, в който той сега беше плячката, но също и от самотата — от това, че е толкова изолиран. Имаше разлика между изолация и самота. С фургона и запасите си той се беше радвал на самотата. Мисълта, че сега е единственият човек на север от Фидлърсджъмп, без никаква възможност да повика помощ, спящ в импровизирани убежища и бягащ от една непонятна чужда цивилизация — това беше друго. Опита се да си представи себе си на негово място. Опита се да си представи как щеше да се чувства самият той.

Щеше да иска да убие шибания извънземен. И знаеше, че е вярно, защото докато седеше тук до съществото, точно това искаше той. Рамон въздъхна. Другият Рамон поне нямаше да има това нещо, натикано в шията му.

Юнеа внезапно замръзна във въздуха и Манек потрепери. Пернатата му грива беше настръхнала и се полюшваше като трева под силния вятър. Ръцете му зашариха неспокойно по командния пулт. Страх стегна стомаха на Рамон.

— Видя ли нещо?

— Човекът е бил наблизо. Наскоро. Ти се оказа прав в тълкуването на неговия поток. Ти си годен инструмент.

— Къде е той?

Манек не отговори. Юнеа започна бавно да се полюшва напред-назад като увиснала на въже от небето. Рамон се изправи, ребрата на пода се впиха в меките му ходила. Сърцето му биеше бясно, въпреки че той не можеше да определи какво се надява или какво се опасява, че ще се случи. Сахаел потръпна за миг и замря.

— Къде е той? — повтори Рамон и този път Манек се обърна към него.

— Липсва — избоботи извънземният. — Ти ще изтълкуваш това.

Юнеа се раздвижи и се спусна надолу. Рамон залитна и седна. Зеленият балдахин се раздвои над дълга широка морава. Между тревите и дивите цветя имаше големи плоски камъни — гранит като че ли. А до един от тях нещо сякаш пърхаше. Рамон примижа и се взря. До ръба на грамадния камък в пръстта беше забит клон или дълга пръчка и на върха беше завързана дрипа, като знаме. Платът беше мръсен и светъл, с по-тъмни петна. Неговата риза. Останалото от ризата на Рамон, вързано за останалия ръкав.

— Какво е значението на този обект? — попита Манек.

— Мамка му, ако знам — отвърна Рамон. — Може би е бяло знаме, знак, че се предава? Възможно е да иска да говори.

— Ако желае да разговаря, защо го няма?

— Защото сте му откъснали пръста!

Манек не каза нищо. Юнеа направи бавен кръг над странния флаг. Рамон изцъка с език. Очевидно бе поставен тук, за да привлече вниманието им. И все пак идеята за предаване не се съчетаваше добре с интуицията му. Рамон Еспехо нямаше да иска да се предаде. Юнеа надвисна над камъка, започна бавно да се снишава. Рамон си представи своя двойник сред дърветата, сигурно ги следеше. Имал ли беше бинокъл в раницата, когато извънземните го откриха, или го беше оставил във фургона и беше изгорял? Не, бинокълът нямаше да е с него. Нямаше да има място в раницата и за него, и за сондажните заряди.

Безпокойството му се отприщи до пълна паника. Сондажните заряди! Клонът, забит точно до ръба на камъка, за да усили всяка вибрация в гранитната плоча. Не беше флаг. Беше спусък.

— Спри! — изрева той с половин секунда закъснение. Юнеа докосна повърхността и на Рамон му се стори, че видя как потрепери клонът в неизмеримо краткия миг, преди да последва взривът.