Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (23)

21.

Утрото беше сиво. Вятърът бе натежал от миризмата на дъжд. Двойникът му бе станал преди него и вареше медена трева. Рамон се прозя и разтърка очи. Лакътят го засърбя и той се почеса, усети коравия възел на белега, където бе захапало мачетето. Беше вече почти с познатата големина и твърдина.

— Идва буря — каза другият. — Доста мокро ще е до довечера.

— По-добре да тръгваме тогава.

— Мислех дали да не намерим сушина и да изчакаме да мине.

— Добра идея. Какво ще кажеш за Фидлърсджъмп? Там е достатъчно сухо.

— Имаме дни, преди изобщо да можем да се надяваме, че ще видим хора.

— Ще станат повече, ако се ебаваме тук като ученички и се пазим да не ни се намокри косата — каза Рамон.

Другият го изгледа намръщено.

— Добре. Щом така искаш, правим го.

Закусиха с медената трева, ароматна и засищаща като жито, след като зърната са се пръснали от варене, и очертаха маршрута, който щеше да е най-разумен. Не беше изненада, че нямаха различия в идеята. Другият възрази на няколко предложения на Рамон, но беше по-скоро заради самото възразяване.

— Ще трябва да поразчистим храстите. По някой клон тук-там. Ако ми дадеш ножа, ще разделим мръсната работа.

— Мога и сам — отвърна другият.

— Ти си решаваш.

Когато се върнаха при сала, Рамон направи прост хомот от лозите, с които го бяха изтеглили от реката. На сушата понтоните служеха по-скоро за плъзгачи и влаченето се оказа по-лесно, отколкото да вдигат сала. Двойникът вървеше напред, разчистваше каквото може или се връщаше, за да вдигнат сала над камъните и храстите, в които се заплиташе. Слънцето се катереше невидимо към върха на дъгата си. Корабите на енье надничаха през малкото пролуки в облачната пелена. Работата беше убийствена, но Рамон стискаше зъби и теглеше. Гърбът му пищеше от болка, стъпалата му бяха готови да закървят, раменете му се бяха ожулили от хомота, но все пак не беше като да изгори чукана на изгубения си пръст. Щом бе способен на това — а ако се съдеше по другия, беше, — тегленето на някакъв сал през гората не заслужаваше да му мисли дори.

Часовете течаха и тежестта сякаш започваше да става по-поносима. Безкрайната болка в мускулите започна да става не толкова усещане, колкото част от заобикалящото го. Другият притичваше напред-назад, разчистваше пътеката, минаваше отзад, повдигаше сала и го буташе през по-гъстите места. Рамон не говореше много — беше се привел напред и теглеше. Усещаше, че двойникът му започва да го уважава. Знаеше колко щеше да го дразни това и тази мисъл вливаше още сила в мишците му. Мислеше за Христос — как носи кръста си, докато римляните го бият и тълпата крещи. Салът трябваше да е по-лек от кръста, а и не го чакаше собствената му смърт, щом стигнеше до водата, а спасението му. Нямаше място за оплакване.

Третия път, когато залитна, си ожули прасеца на един камък. Не го заболя, но му потече кръв. Той изруга тихо и понечи да напъне пак. Ръка на рамото му го спря.

— Чш, спри малко. Ще си скъсаш жилите. Време е за обед.

— Мога да продължа. Няма проблем.

— Да, добре, корав задник си. Разбрах. Вземи си почини, аз ще ида да намеря някаква храна.

Рамон се изсмя, после смъкна хомота и се просна по гръб. Небето вече беше по-тъмно и по-близко от катедрален свод. Чу нещо, което можеше да е далечен тътен или само бученето на кръвта в ушите му. Двойникът му поклати глава, обърна се и тръгна. Рамон се усмихна.

Беше странно — да не може да реши харесва ли, или не човека, който беше самият той. Никога не се беше виждал какъв е отстрани. Хитър, находчив, корав като стара кожа, но затворен в страховете си и готов да вини всеки друг освен себе си. Цялата тази несигурност и гневът, който кипи вътре, готов да избухне при най-малката провокация; настръхнал като петел срещу всеки, който се мерне пред очите му. Такъв беше винаги. Само че трябваше да се превърне в чудовище, за да го разбере.

Но у този мъж имаше и достойнство, въпреки слабостите му. И изумителна сила на волята. Беше измислил как да убие Манек. Беше затворил раната от липсващия пръст, след като повечето хора щяха да се опитат да преживеят с отворена рана, и фактът, че не умираше от треска, бе доказателство за здравия му разум. Беше способен дори на някакво необяснимо състрадание. Да го спре сега. Да излъже за Лиана, за да не издаде слабост. Що за човек беше всъщност? Всички страни от личността му сякаш си противоречаха и в същото време се напасваха една с друга.

Единственото, което продължаваше да му се струва непонятно, дори и сега, беше оставането му с Елена. Не можеше да проумее защо двойникът му трябваше да го прави. Разбираше защо той щеше да го прави, но този, другото му „аз“, със сигурност можеше да подреди живота си по-добре. Дори да бяха един и същи човек.

Не помнеше кога е задрямал, но се събуди, когато другият го разтърси за рамото. Рамон плесна ръка над белега на лакътя си почти преди да отвори очи. Мъжът клечеше до него и държеше две малки джабали. Рамон се надигна, схванатото му тяло простена.

— Къде ги намери?

— Късмет — отвърна мъжът. — Хайде, запалих огън. Може да си поговорим, докато ги очистя тия нещастни pendejos.

Рамон бавно седна, после се изправи.

— Утре аз ще готвя. Ти направи и закуската, и обеда.

— Хубаво — отвърна другият. — Щом искаш, няма да те спирам.

Рамон седна до огъня и го загледа, докато кормеше и дереше животинчетата. Дървото съскаше и пращеше, пламъците пърхаха като криле, щом вятърът лъхнеше по-силно. Щеше да им отнеме още два часа, докато стигнат до по-ниския бряг. Зачуди се дали дотогава ще завали и кой от двамата ще прекара нощта под навеса. С толкова напрягане сигурно беше спечелил уважението на другия, но едва ли чак толкова.

— От Мексико ли си? — попита двойникът.

— Какво?

— Мексико. На Земята. Оттам ли си?

— Да — отвърна Рамон. — От Оаксака. Защо?

— Просто си мислех. Приличаш на мехикано. Лицето ти е такова.

Рамон се загледа в огъня. Пожела си другият да заговори за каквото и да е друго, но не и как изглежда. Мъжът срещу него или прихвана, или началната тема не го интересуваше толкова, защото я смени веднага:

— Какво е да си ченге? Харесва ли ти?

— Да — отвърна Рамон. — Допада ми. Работата е добра, знаеш ли.

— На мен ми се струва скапана — каза мъжът. — Ще ме прощаваш. Но през цялото време трябва да хващаш типове, които просто се опитват да я карат някак, и им пръскаш топките. И защо? Защото губернаторът ти казва? И какво? В смисъл, кой е губернаторът? Вземи му властта и парите и мислиш ли, че ще се държи по-различно от хората, дето ги гони?

— Е, да — отвърна Рамон, мислеше си как щеше да отговори едно ченге. — Губернаторът е един надут скапаняк португе. Така е. Но не всичко е в това. Да, отчасти е колониален боклук. Проверка на лицензи, разрешителни и говна. Но не е само в това.

— Не е ли?

— Не е — каза Рамон. — Има и наистина лоши pendejos. Калтаци, дето влизат в църквата и опикават олтара. Ония, дето се забъркват с малки деца. С такива задници също си имам доста работа.

— Оня дето намушка посланика, искаш да кажеш? — подхвърли другият хладно.

— Заеби това. Говоря за лошите. Тия, дето им трябва да убиват. Разбираш ме.

Мъжът вдигна глава. Имаше кръв по ръцете, червена и потъмняваща. Рамон забеляза нещо на лицето му — нещо неочаквано. Болка. Объркване. Съжаление. Гордост. Нещо.

— Всякакви сбъркани копелета се въдят — продължи Рамон играта си на ченге. — Повечето време не ни пука кой как си кара живота. Но има изнасилвачи. Има такива, дето искат да убиват хора без никаква причина. И няма нищо по-лошо от някой, който наранява кии.

— Кии?

— Деца — отвърна Рамон, изненадан от гафа си. — Деца, които са твърде малки, за да се защитят сами. Дори да разберат какво изобщо става. Нищо шибано по-долно няма от това. Затова съм ченге. И хората го знаят, нали? Хората знаят, че от едната страна са те, но пък от другата страна съм аз.

Тук Рамон замълча. Вече не знаеше какво говори. Думите, мислите. Всичко се беше омесило в главата му. Енье, които мачкат мъничките чужди същества; европеанецът; Микел Ибрахим, който взима ножа му; чувството, че е Манек и гледа как умират близките му. Манек беше прав. Не трябваше да се смеят. Нищо за смях нямаше тук. Ако тя не се беше смяла…

— Добре ли си? — попита мъжът.

— Да — въздъхна Рамон. — Нищо ми няма. Просто… Няма нищо.

Мъжът кимна и отново се зае с двете трупчета — сложи ги над огъня. Мазнината закапа и засъска, месото почна да се пърли. Миризмата на дъжд се усилваше. Двамата я пренебрегнаха.

— Можех да съм ченге — измърмори накрая другият. — И щях да съм добър.

— Щеше — съгласи се Рамон и уви ръце около свитите си колене. — Щеше да си страхотен.

Замълчаха. Чуваше се само съсъкът на капещата в огъня мас и постоянното шумолене на листа. Мъжът обърна животинките да се опекат и от другата страна.

— Беше добър ход. Когато се опитвахме да се доберем до брега. Изобщо не я видях оная шибана скала. Но ти, ese. Тръгна право към нея. Щяхме да паднем със сигурност, ако не беше.

Даваше изход на Рамон — възможност да сменят темата. Макар и да не знаеше какво го тормози, разбираше, че е добре да се измъкне от него, и Рамон се вкопчи в тази възможност.

— Всичко е в потока. Да знаеш как изглежда, когато нещо го нарушава. Просто го чувстваш.

— Каквото и да е, справи се шибано добре. Аз нямаше да мога.

Рамон махна пренебрежително. Ако това продължеше много дълго, щяха да прекалят. Не го искаше. Точно сега, в този момент, харесваше другия. Много му се искаше да харесва двойника си, а шибаният cabrón не беше често за харесване.

— Щеше да направиш същото, ако ти беше с веслото.

— Тц. Нямаше.

И Рамон изведнъж го осени, че двойникът му може би е прав. Влизането в ума на Манек може би го беше научило на нещо за това да си река. За потока. Точно защото двамата с двойника му бяха започнали като едно и също „аз“, тези последни няколко дни бяха различни. Нямаше вече причина да са идентични. Преживели бяха различни неща, бяха научили от света различни уроци. Той не беше изгубил пръст. Двойникът му не беше имал сахаел, забит в гърлото.

„Няма да се отклоняваш от човека“, изтътна дълбоко в мозъка му гласът на Манек. Но как можеше да го избегне? Светът изглеждаше различен според това къде седиш.

Месото беше горещо и пареше на пръстите. Но беше най-вкусното месо, което помнеше да е ял. Гладът го правеше това. Другият мъж като че ли изпитваше същото. Хилеше се, докато смъкваше още розовата плът от костите. Говореха си за други неща, по-безопасни. Когато дойде време да тръгнат отново, двойникът му хвана хомота.

— Ти тръгваш напред и чистиш — каза, докато нагласяваше лианата през раменете си. — Аз ще тегля тоя боклук по-натам.

— Не е нужно да го правиш — отвърна Рамон, но двойникът му само махна с ръка. Рамон изпита тайно облекчение. Тялото му беше като пребито до смърт от наказанието, което му бе наложил. Но все пак имаше проблем. — Мога и аз да тегля. Ножът все пак е у теб.

Двойникът му се намръщи, измъкна ножа от раницата му и го подаде с дръжката напред. Рамон го взе и кимна. Повече не коментираха.

Разчистването на храстите се оказа почти толкова мъчителен труд, колкото и тегленето на сала. Налагаше се да сече храст или клон почти на всяка стъпка. А ножът се затъпяваше. На два пъти се изляха пелени от дъжд, запляскаха по листата и по раменете му, но секнаха бързо. Когато бурята удареше сериозно — ако удареше, — щеше да е тежка. Но пък пороят може би щеше да ускори реката.

Стигнаха до брега малко преди стъмване. Рамон се опита да извика възторжено, но прозвуча някак саркастично. Другият се ухили уморено. Огледаха щетите, нанесени на сала от прехода им. Един от понтоните се беше разхлабил и се наложи да го стегнат. Скелетът от клони, оформящ пода, беше пострадал, но не чак толкова лошо, че да тръгнат да го оправят.

— Дай ми ножа — каза двойникът му. — Ще обеля малко кора да затегна тая тръстика. Ти събери дърва за огън и можем да го пуснем пак тоя шибаняк. Тръгнем ли тая вечер, може и да изпреварим бурята.

— Става — отвърна Рамон. — Но сигурен ли си, че не искаш ти да събереш дърва? По-лесно е от беленето на кора.

— Не искам да правя и една шибана стъпка повече — каза мъжът. — Ти събери.

Рамон му подаде ножа. Двойникът му се усмихна, сякаш с връщането на оръжието току-що бяха сключили някакво мълчаливо споразумение. Рамон навлезе между дърветата, изпратен от съсъка на стоманата в бруса. Гората тук беше бързо растяща, с меко дърво, което израстваше бързо и рухваше. Никакви вкаменени столетници. Лесно щеше да събере нападали клони и сух мъх.

Ако нагоре по течението валеше — а беше ясно, че нагоре вали, — пороят можеше да вдигне нивото на реката всеки момент. Можеше вече да се е вдигнало. Извадеха ли късмет, това можеше да им предложи по-бърз път на юг.

Унесен в сметките си, Рамон не разбра какво вижда, докато сърцето му не се разтупка от страх. В меката пръст имаше пресни отпечатъци, широки две педи. Четирипръста лапа с дълбоко забити следи от ноктите. Чупакабра. Някъде наблизо имаше шибана чупакабра!

Пусна наръча клони, който държеше, обърна се и побягна назад към реката, но се натъкна на самия звяр, зяпнал в него с очи, изпълнени колкото с глад, толкова и с омраза. Устата зееше, дебелият раздвоен език се полюшваше. Зъбите на звяра бяха пожълтели и остри като ками. Рамон замръзна, а черните, изпълнени с ярост очи се впиха в неговите. Стегна се за смъртта, но звярът така и не нападна. Дори тогава, осъзнал, че нещо тук не е наред, му бяха нужни няколко бързи дъха, преди да забележи сплескването по гривата на врата на животното, месестото, приличащо на въже нещо, заровено в шията на чупакабрата. Сахаел.

Погледът му бавно се измести от звяра към фигурата зад него. Изтощен и целият в рани, Манек стоеше в пълния си извисяващ се ръст. Раненото му око бе почерняло и от него сълзеше жълта слуз, но здравото бе все така нажежено оранжево. Ръцете на извънземния се люшнаха за миг, леко като водорасли под морето. А после той проговори с дълбокия си почти жалостив глас.

— Ти се справи добре.