Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (8)

6.

След време Рамон не можеше да си спомни ясно това вървене. Бяха го превели през тунели, широки и високи едва колкото чуждите същества да могат да минат. Тунелите се скосяваха стръмно нагоре и надолу, завиваха рязко и се затваряха в кръг като че ли произволно. Скалата беше леко фосфоресцираща и осигуряваше светлина, колкото да може да вижда къде стъпва. Отказваше да погледне през рамо следващите го две сенки, въпреки че нервите му се гърчеха като червеи.

Тишината тук, в недрата на хълма, бе почти мъртвешка, макар понякога през дебелите пластове скала да се чуваше далечно смътно фучене. За Рамон този звук бе като писъци на прокълнати души, оставени сами на студа и на милостта на някой далечен бог. Понякога прекосяваха ярко осветени и оживени пространства, помещения, пълни с дрънчене, грохот и наситена миризма на гнило, помещения, просмукани от огненочервени, сини или зелени отблясъци, помещения тъмни като мастило освен смътно сребристата линия на пътеката, по която вървяха. Веднъж постояха задълго неподвижни в едно помещение, в което вътрешностите на Рамон се смъкнаха, и той се зачуди дали не са в нещо като асансьор.

Всяка зала, през която минаваха, изглеждаше по-сюрреалистична от предишната. В една неща, които приличаха на огромни паяци, лежаха скупчени в центъра на нещо като басейн с бавно движещо се светещо синьо масло. Друга камера с висок таван беше пълна със също такива същества — гъмжаха около струпани на тераси по пещерния под странни обекти. Оборудване може би, машини или компютри, макар повечето неща да бяха толкова непознати, че сетивата му ги регистрираха като смътни неразличими петна, нелепа смесица от форми, сенки и мигаща светлина. Далече в другия край на пещерата две гигантски същества — подобни на тримата му спътници, но високи пет-шест метра — се трудеха в полумрак, вдигаха и трупаха огромни късове, наподобяващи восъчни пити, с бавни изящни движения, нереални и кошмарно красиви като динозаври на стопкадър от стари филми на ужасите. Встрани от тях по-дребно същество подбутваше поток от нещо като шупнала меласа надолу по стъпаловидно образувание от нападали канари, сякаш го подтикваше да потече по-бързо.

Умът му не можеше да побере всичко. Съзнанието му бясно кръжеше в отчаяно усилие да проумее видяното. Кошмарното вървене се превърна в непрекъсната поредица невъобразими гледки. Огромно сиво пипало се протегна от една стена, погали съществото пред него, а след това се спусна на пода и се хлъзна назад, гърчеше се като змия. Миризма като на кардамон, пържен лук и спирт изпълни въздуха и се стопи бързо. Дълбокият пулсиращ тътен, който беше чул по-рано, отекваше на интервали привидно без никакъв ред, но Рамон се улови, че започва да се учи да го предчувства.

В тунелите между камерите беше тясно, тъмно и тихо. Гърбът на водещото същество блестеше смътно на фосфоресцентната светлина от скалите и за миг на Рамон му се стори, че шарките по плътта му се движат, гърчат се и се променят като живи същества. Залитна и инстинктивно се вкопчи в ръката на съществото, за да се задържи. Кожата му беше топла и суха, като змийска. В затвореното пространство на тунела успя да подуши миризмата на чуждото същество — беше тежка, мускусна, като зехтин, като карамфилово масло, необичайна по-скоро, отколкото неприятна. То нито погледна назад, нито спря или издаде звук. Трите същества продължаваха да крачат невъзмутимо със същата равномерна скорост и Рамон нямаше избор, освен или да върви с тях, или да го оставят сам в ледения мрак на този невъобразимо чужд лабиринт.

Най-сетне спряха в поредната ярко осветена камера и Рамон едва не се блъсна в широкия гръб на съществото отпред. За човешкото око имаше нещо смътно нередно в пропорциите и измеренията на камерата: беше по-скоро ромбоидна, отколкото правоъгълна, подът беше леко наклонен, таванът наклонен под друг ъгъл и с нееднаква височина, всичко — объркващо, всичко — на ръба на възприятията, и Рамон се чувстваше замаян, гадеше му се. Светлината беше прекалено ярка и прекалено синя. Залата бе изпълнена с тих, едва доловим за слуха ромон.

Това място не беше създадено от човешки същества, нито беше предназначено за тях. По стените пъплеха малки пълзящи картини, все едно тънък маслен слой се стичаше от тавана към пода и носеше със себе си накип от непрекъснато променящи се образи: вихрушки от ярки цветове, геометрични форми, сложни импресионистични фигури, огромни сюрреалистични пейзажи. От време на време пробягваше и нещо познато: изображения на дървета, планини, скали, малки лица, които сякаш се взираха злобно в Рамон като от хаоса на някакъв трескав сън, преди да се излеят надолу и подът да ги погълне.

Съществото, което го бе водило, му посочи с жест да продължи напред. Рамон тръгна предпазливо, замаян и объркан, несъзнателно се накланяше на една страна, за да компенсира кривината на пода. Стъпваше много внимателно, сякаш очакваше всеки момент залата да се разлюлее или наклони.

В центъра имаше дълбока кръгла яма, оградена с метал, а на дъното на ямата — друго чуждо същество.

Беше още по-високо от водачите на Рамон и много по-дебело, долната част на тялото му беше издута и поне четири пъти колкото обиколката на другите същества, а гребенът му бе много по-дълъг. Кожата му беше бяла като личинка и без никакви шарки. Бяла от старост? Боядисана така в знак на по-висок ранг? Или съществото беше от друга раса? Не можеше да се определи, но когато очите му се извърнаха към Рамон, той бе пленен и потресен от силата зад този поглед, от суровата властност, която излъчваше. Забеляза с ново стъписване, че съществото е физически свързано с ямата — някакви неща, които можеше да са жици или пръчки, излизаха от тялото му и се скриваха в гладките метални стени, оплитаха го сякаш в мрежа. Някои бяха черни и сиви, други излъчваха светлина, а някои, лъскаво червени и кафяви, пулсираха бавно и ритмично, сякаш изпълнени със свой собствен противен, гнусен живот.

Пламтящите оранжеви очи го гледаха съсредоточено. Рамон остро усещаше голотата си, но нямаше да се огъне пред волята на това чуждо същество дори само за да се прикрие. Огромната бяла глава се завъртя. И проговори:

— Съществително. Глаголна форма. Идентификатор. Семантичен заместител. Чувство за идентичност.

Рамон зяпна, мъчеше се да не издаде изумлението си. Съществото говореше на испански (самият той говореше и малко английски, португалски и френски, както и португлиш, разваления лингва франка на колонията, разбира се). При това говореше съвсем ясно, въпреки че гласът му звучеше смущаващо дрезгаво и метално все едно, че беше машина. Как по дяволите беше научило човешки език?

— Какво ми говориш, мамка му? — отвърна Рамон. — Иисусе Христе, какво искаш от мен?

— Идиоматична вулгарност. Религиозен страх — изстърга съществото с нещо подобно на разочарование.

— Безпоточно. — Огромното туловище се раздвижи в паяжината си от жици и кабели, издутият корем се разтърси на вълни, като оживял.

Рамон усети, че му се повдига.

— Какво искаш от мен?

— Ти си човек — изрече монотонно чудовището.

— Да, шибан човек съм. Какво си мислеше, че съм?

— Липсва ти татекреуде. Ти си дефектно същество. Естеството ти е опасно и клони към аубре.

Рамон плю на пода. Наглостта на дрезгавия глас и упоритият поглед на немигащите оранжеви очи го ядосаха. В моменти на стрес — когато бе изгубил първия си фургон при един пиянски облог, когато Лиана накрая го заряза, когато Елена заплашваше да го изхвърли — гневът на Рамон никога не го изоставяше. Сега се върна, за да го изпълни с увереност и жар.

— Що за същества сте вие? — попита той кипнал. — Откъде сте дошли? От тази планета ли? От някъде другаде? Какво си мислите, че правите? Нападате ме, задържате ме против волята ми? А фургонът ми? Е? Кой ще ми даде сега нов фургон?

Изведнъж абсурдността на ситуацията го порази. Натикан в някакъв извънпланетен мравуняк, заключен дълбоко някъде в недрата на планина, обкръжен от демони. И ръмжеше заради скапания си фургон! Едва успя да надвие пристъпа си на смях, уплашен, че ако започне, няма да може да спре.

Съществото го гледаше мълчаливо отдолу.

— Ако искаш да говориш, говори смислено — изръмжа Рамон. Ядът му носеше усещане за сила и контрол, колкото и да осъзнаваше, че това чувство е лъжливо. И най-малката дреболия, която можеше да му помогне да запази самообладание, беше добре дошла. — Като не ви харесва какво съм, разкарайте ме от тая насрана дупка.

Огромното белокожо същество сякаш се затрудни, докато осмисли думите му. Зурлата му се вдигна, все едно душеше във въздуха.

— Това са звуци, не думи — каза монотонно съществото след дълга пауза. — Дисонанс извън правилния поток. Не трябва да говориш с безсмислени звуци, иначе ще бъдеш коригиран.

Рамон потръпна и извърна очи. Гневът му угасна толкова бързо, колкото се беше разпалил, и сега се чувстваше изтощен, смразен от невъзмутимостта на съществото.

— Какво искате от мен? — отрони той уморено.

— Ние не „искаме“ нищо — каза то. — Отново говориш извън потока на реалността. Ти имаш функция: следователно съществуваш. Ще изпълниш тази функция, защото предназначението ти е да го направиш, твоето татекреуде. „Искане“ не съществува: всичко е неизбежен поток. Ти си човек. Ще течеш в руслата, в които ще тече един човек. Тъй като той е от теб, нашият път към него ще бъде очертан ясно. Ще изпълниш своята функция.

Гласът на съществото като че ли се проясняваше, докато говореше, сякаш всяка изречена дума му носеше повече разбиране за езика на Рамон. Той се зачуди колко ли още трябва да поговори, преди да добие мексикански акцент и да започне да ругае.

— А ако не функционирам както искате? — попита Рамон.

Чужденецът замълча, сякаш леко озадачен. Най-сетне проговори:

— Ти живееш. Следователно упражняваш своята функция. Без да функционираш, не би могъл да съществуваш. Да съществуваш и същевременно да не съществуваш — това би те превърнало в противоречие, аубре, нарушение в потока. Аубре не може да се толерира. За да възстановим балансирания поток, ще се наложи да премахнем илюзията, че съществуваш.

Това поне беше достатъчно ясно. Рамон настръхна. Започна да подбира думите си внимателно.

— И каква функция трябва да изпълня?

Жарко оранжевите очи отново се впиха в него.

— Внимавай — предупреди съществото. — Това, че трябва да интерпретираме за теб твоето татекреуде, е знак, че си склонен към аубре. Но ще проявим милост, тъй като не си правилно същество. Слушай: един човек избяга от нас. Преди три дни той побягна от нас и ние не бяхме в състояние да го намерим. С този акт той се издаде, че е аубре, и така доказа, че не съществува. Следователно илюзията му за съществуване трябва да бъде отречена. На човека не бива да му се позволи да стигне до човешко поселение, да каже на други човешки същества за нас. Ако направи това, ще попречи на нашето татекреуде. Такава намеса е гаесу, основно противоречие. Следователно ти ще го намериш, за да се възстанови балансираният поток.

— Как се очаква аз да го намеря, след като вие не сте могли?

— Ти си човек. Ти си като него. Ще го намериш.

— Но той може вече да е навсякъде! — възрази Рамон.

— Там, където ще отидеш ти, и там, където е отишъл той, е едно и също. Ти ще отидеш, където е отишъл той, и ще го намериш.

Рамон помисли.

— Значи казваш, че там навън е имало човек, който ви е открил и е избягал, и сега искате аз да ви помогна да го хванете, преди да е успял да стигне до цивилизацията? Искате да ви стана ловецът? Това ли ми казваш?

Съществото в кабелите помисли.

— Да.

— И защо, мамка му, да го правя?

Дълбокият страховит тътен отново се извиси от дълбините на планетата. Рамон отново си припомни къде е и с какво същество си говори. Главата му се замая. Чудовищното същество долу в ямата като че ли не забеляза страданието му.

— Ти си изпълнен с цел — заговори то почти търпеливо. — Твоето сърце бие. Обменяш газове. Правиш това с предназначение. Да съществуваш и в същото време да си без предназначение е противоречие. Твоят език е дефектен с това, че може да изразява илюзорни състояния. Предназначението ти е да помогнеш в локализирането на човека. Ако си без предназначение, илюзията за твоето съществуване ще трябва да бъде коригирана.

Е, това поне беше съвсем ясно. Хващаш или умираш. Отговорът беше прост. Щеше да излъже. Нямаше никакво намерение да играе игричките на тези демони, но също така изобщо нямаше да може да се измъкне от тях, докато е затънал до задник в шибаната им планина. Излезеше ли на открито, поне имаше някаква надежда. Прониза го смразяваща мисъл.

— От колко време ме държите тук? — попита Рамон. — Още ли е лято навън? Защото проследяването на някакъв смахнат шибаняк през зимата няма да се получи.

Чудовището замълча. Рамон се изнерви. Ако времето, прекарано в мрак, се окажеше толкова дълго, че да са се сменили сезоните, бягството от чужденците щеше да е самоубийствено. Климатът навън щеше да го убие толкова ефикасно, колкото и нож в гърба.

— Колко време бях в оня шибан резервоар?

— Три дни — отвърна без колебание съществото.

Жегна го страх — толкова по-остър от това, че не го очакваше.

— Човека, когото искате да проследя. От толкова време ли бяга? През цялото време, откакто съм тук?

Съществото помълча дълго, преди дълбокият му дрезгав глас да отвърне:

— Да.

Толкова далече на север нямаше начин да е съвпадение — бяха го проследили. Някой нещастен шибаняк от полицейската служба беше дошъл на север след него, за да издири убиеца на еуропеото, а вместо това се беше натъкнал на тази сцена от пъкъла. Рамон неволно си го представи: ченге от Диеготаун или може би от агентите по сигурността на самия губернатор, доближава се крадешком до бивака му, но намира само овъглена земя, усукана пластмаса и тези чудовища, които излитат от огромната метална стена, която той беше открил. Дали кучият син беше имал време да повика помощ? Никакви сателити не стигаха толкова далече на север, но полицията разполагаше с радиостанции, чийто сигнал можеше да рикошира от атмосферата. Дали съществата бяха унищожили полицейския фургон също като неговия?

Рамон беше живял като бедняк през целия си живот и като при повечето бедняци инстинктът да изпитва страх от полицията беше жигосан в душата му. Мисълта, че са били толкова близо, че да попаднат в същата клопка на съществата, в която бе попаднал и той, докара в устата му тръпчивия вкус на паника. И все пак логиката му подсказваше, че точно сега най-голямата му надежда е в ченгето. Обикновено последното, което искаше да види, беше полицията, но съществуваха достатъчно бедствени ситуации — като тази, — когато дори човек като него, бягащ колкото може по-далече от лапите на закона, щеше адски да се зарадва да види ченгета. Стигнеше ли вестта до Фидлърсджъмп, помощ щеше да дойде. Военните сили на колонията. Трябваше да се надява човекът, когото бяха пратили да го проследи, да е също толкова добър и в бягането, колкото в дебненето.

А ако дойдеше моторизираната част и Рамон бъдеше освободен, тогава какво? Беше убил европеанеца. Щеше ли губернаторът все още да е толкова ожесточен от това, че да го окачи на бесилото? Или участието му в разкриването на това чуждо гнездо щеше да му спечели амнистия? Беше заклещен между Сцила и Харибда.

— Добре — каза Рамон. — Щом искате този тип да бъде намерен, ще ви го намеря. Не ми е приятел. — Почеса се хитро по брадичката. Нямаше да е добре, ако отстъпеше лесно. — Ако ви го хвана — попита лукаво, — какво получавам в замяна?

Съществото го загледа мълчаливо, толкова дълго, че Рамон се уплаши да не би да е преиграл.

— Ти си погрешно и противоречиво същество. Аубре може да се прояви в теб. Ще предотвратим подобни прояви, като те придружим.

— Вие? Всички?

— Ние. Не-ние. Вашият език е несъвършен, допуска противоречия, където противоречия не съществуват. Ще отделим част от цялото. Манек ще се пожертва, за да поддържаме потока. Манек е ние и не-ние. Манек ще те придружи и ще те наблюдава. Чрез него твоето татекреуде ще бъде защитено.

Какво пък, мисълта, че извънземните ще го пратят сам навън в джунглата, като му се доверят, че ще изпълни възложената му задача, през цялото време му се беше струвала твърде хубава, за да е истина. Но обстоятелството, че щеше да има само един пазач, все пак беше повече от благоприятно. Две-три от тези същества доста щяха да го затруднят в бягството. Повече щяха да го направят невъзможно. Но виж, само един…

Съществото, което го беше довело, се приближи безшумно. Беше зловещо: такова огромно нещо не можеше да е толкова тихо.

— Манек, а? — заговори му Рамон. — Манек ли се казваш? Аз съм Рамон Еспехо.

Докато още се чудеше дали да опита да си стиснат ръцете, Манек изведнъж се протегна и го хвана за раменете, вдигна го като кукла и го задържа неподвижно във въздуха. Рамон се замята инстинктивно — опитът от многото нощи по барове и улици се върна заедно с гнева в ръцете и краката му. Все едно блъскаше океана. Манек не помръдна.

Светлобяла змия изпълзя от ямата.

Рамон я загледа с ужас и възхита, като хипнотизиран. Очевидно беше някакъв кабел — от видимия край се подаваха две голи жици, — но движенията му бяха толкова гъвкави и живи, че не можеше да не мисли за него като за зла бяла кобра. Изправи се почти на равнището на очите му, полюшна се бавно, после нацели сляпата си бяла глава към Рамон. Главата леко потръпна, все едно че змията вкусваше въздуха, за да намери жертвата си. След това се изпъна към него.

Рамон отново се замята отчаяно, за да се измъкне, но Манек го задържа без усилие. Кабелът-змия се приближи и Рамон видя, че пулсира в ритъм и че двете голи жици вибрират като потрепващ змийски език. Настръхна, усети как се свиха тестисите му. Вече чувстваше много остро голотата си — беше незащитен, безпомощен, всички меки части на тялото му бяха изложени на враждебния въздух.

— Ще го направя! — изкрещя Рамон. — Казах, ще го направя! Няма нужда да ми правите това! Ще ви помогна!

Кабелът го докосна по гърлото под адамовата ябълка.

Усещането бе като от допир на мъртви устни, последван от двойно болезнено жегване и мигновен вледеняващ студ. Странна тръпка прониза тялото му, все едно някой проследи с нежни като перце пръсти цялата мрежа от нерви в плътта му. Погледът му за миг се замъгли, после отново се проясни. Манек внимателно го смъкна на земята.

Кабелът се беше впил в шията му. Като се мъчеше да надвие гаденето, той вдигна ръце, хвана го и усети пулса му в шепите си. Беше топъл като човешка плът. Дръпна го предпазливо, след това — малко по-силно. Усети, че плътта на гърлото му се задвижи с дръпването. Да го изтръгне явно щеше да е толкова трудно, колкото да откъсне носа си. Кабелът запулсира отново и Рамон осъзна, че пулсът е в ритъм с ударите на сърцето му. Пред очите му кабелът като че ли бавно потъмня, все едно се пълнеше с кръвта му.

С ужас видя, че другият край на кабела по някакъв начин се е свързал със съществото, което го държеше — сливаше се с дясната му китка. Манек. Беше на верижка. Ловно куче за демони.

— Сахаел няма да те нарани, но ще ти помогне да решиш своите противоречия — заговори съществото в ямата, сякаш доловило отчаянието му, но неспособно да го разбере. — Трябва да му се радваш. Ще ти помогне да се опазиш от своето аубре. Ако проявиш своето аубре, ще бъдеш коригиран. Ето така.

Рамон се намери на пода, макар да не помнеше да е падал. Едва сега, след като болката бе отминала, осъзна, че никога в живота си не е изпитвал нещо по-ужасно — като плувец, погледнал през рамо вълната, заляла главата му. Не помнеше да е крещял, но гърлото му беше раздрано и ехото от писъка му сякаш още трептеше от стените на залата. Пое си дъх и повърна. Вече знаеше, че ще направи всичко, което се иска от него, само и само това да не го сполети отново, всичко. И за първи път, откакто се събуди в непрогледния мрак, Рамон Еспехо изпита срам.

„Ще ви убия всичките — помисли си. — Все някак ще отрежа това нещо от гърлото си. И ще се върна и ще ви убия всичките“.

— Овладей себе си — проговори отново белокожото чудовище. — Поправи аубре и дори такова дефектно същество като теб може да постигне кохезия или дори координирано ниво.

Беше му нужно известно време, докато осъзнае, че цялото това техническо бръщолевене е израз на пренебрежително добродушие: строго, но добронамерено предупреждение, заплахата с пъкления огън, размаханата пред очите възможност за изкупление и върви си и повече не съгрешавай. Тоя кучи син беше мисионер!

Манек го вдигна на крака и го подбутна към тунела. Месестата каишка — сахаел — се сви според разстоянието помежду им. Манек издаде някакъв звук, който Рамон не можа да разтълкува, явно се отказа от нежното подканяне и закрачи енергично напред, а сахаелът задърпа Рамон за гърлото. Той нямаше никакъв избор, освен да последва Манек като куче, подтичващо по петите на господаря си.

„А ти, mi amigo — помисли Рамон, втренчил очи в равнодушния гръб на Манек, — ще си най-първият, който ще умре“.