Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (27)

25.

Рамон Еспехо се пробуди зареян в море от мрак.

Малките светлинки — зелени и оранжеви, червени и златни, — които примигваха или проблясваха около него, не осветяваха нищо. Опита се да се надигне, но тялото му се възпротиви. Започна бавно да усеща механизмите около себе си, болката също. В един замаян, полусънен миг беше сигурен, че се е върнал в странните пещери под планинския връх, че отново е в цистерната, където се беше родил, и че отново плува в онзи безбрежен непроницаем океан. Трябваше да е извикал, защото чу тихите забързани човешки стъпки и над него замига евтин бял луминесцент. Опита се да вдигне ръката си срещу внезапната ярка светлина, но видя, че е оплетен в тънки тръбички, които пронизваха плътта му като половин дузина сахаели. А след това за китките го хванаха ръце — човешки ръце — и леко го натиснаха на леглото.

— Всичко е наред, сеньор Еспехо. Спокойно.

Мъжът беше към петдесетте, с къса сива коса на гъсти къдрици и малко тъжна усмивка. Носеше комбинезон на болногледач. Рамон примижа, за да го види по-добре. Да види стаята по-добре.

— Знаете ли къде сте, господине?

— Във Фидлърсджъмп — отвърна Рамон, изненадан от стърженето на гласа си.

— Добро предположение — каза болногледачът. — Докараха ви оттам преди седмица. Искате ли да пробвате отново? Знаете ли каква е тази сграда?

— Болница — каза Рамон.

Болногледачът го погледна по-директно. Все едно беше казал нещо интересно.

— Знаете ли защо сте тук?

— Бях се прецакал — отвърна Рамон. — Бях с фургона. Проучвах на север. Нещата тръгнаха зле.

— Това вече е добре. Досега казвахте, че сте плувал под водата, криел сте се от убийци на бебета. Задържите ли така, казвам на докторите, че се съвземате.

— Диеготаун. В Диеготаун ли съм?

— От няколко дни — отвърна болногледачът. Рамон поклати глава, смътно изненадан от залепената под носа му кислородна тръба, която изсъска тихо. Посегна да я махне.

— Сеньор Еспехо, недейте… не бива да сваляте това.

— Трябва да изляза оттук — каза Рамон. — Не мога да остана тук.

Мъжът хвана китката му и я стисна — успокоително, но и малко болезнено. Погледът му се впи в неговия. Беше красив. Само заради това, че беше истинско човешко същество, а не някакъв извънземен — беше красив.

— Няма смисъл, сеньор Еспехо. Следователят вече беше тук два пъти. Ако се опитате да си тръгнете, ще трябва да извикам охраната. А не можете да ги надбягате.

— Не можете да сте сигурен — отвърна Рамон. — Аз съм корав кучи син.

Мъжът се усмихна, все така малко тъжно.

— Поставили сме катетър в члена ви, сеньор Еспехо. Уринирате през него. Виждал съм мъже, които са се опитвали да го извадят. Ще останете с пикочна тръба, широка може би колкото кутрето ви. Докато не зарасне, нали разбирате. А много боли.

Рамон погледна надолу. Болногледачът кимна.

— Ще трябва да останеш доста време тук, Рамон. Опитай се да се отпуснеш и да се възстановиш. Ще ти донеса плодов крем. Трябва да се опиташ да хапнеш нещо. Нали?

Рамон се потърка по лицето. Брадата му беше гъста и твърда, каквато си беше открай време.

— Да. Добре.

Болногледачът го потупа съчувствено. Сигурно беше познавал много посещавани от полицията мъже в кариерата си. Може би знаеше по-добре от Рамон какво предстои.

Рамон се отпусна на тънката болнична възглавница, готов за дълга тягостна нощ, и отново заспа, преди да е разбрал, че го унася. Събуди се от хладната утринна светлина, нахлула от прозорците. Опита се да погледа новините, но веселият бъбрив глас на водещата го подразни. Примири се с тихото бръмчене на апаратите, с далечния звън на аларми. Изреди наум раните по тялото си и се зачуди какво да прави.

В началото беше изглеждало лесно — маха се от града, докато енье дойдат и си отидат, и цялата история с европеанеца ще е отшумяла. А после: освобождава се, връща се и вдига голямата врява около Манек и неговия кошер на север. А след това: връща се и се променя в друга личност, може би оставя на двойника си да оправи целия проблем с полицията. И ето го сега, вече в Диеготаун, вързан за оная работа чака да пристигне следователят. Сахаел май изглеждаше по-достойно.

Навън градът бе оживял със сутрешния трафик. Летящи фургони и транспортни съдове изпълваха въздуха, улавяха светлината на изгряващото слънце и я отразяваха в очите му като проблясващи над водата вълни. Тихото пулсиране на двигателя на совалка издаде някакъв трафик нагоре към увисналите в небето кораби. Рамон не можеше да види космодрума, но познаваше звука, както хората преди векове бяха познавали свирките на влаковете.

Почукването на рамката на вратата бе тихо и вежливо. Казваше: „Не ми се налага да те плаша. Все ми е тая дали те е страх от мен, или не. Толкова здраво те държа за жалкия задник“. Рамон погледна натам. Мъжът носеше тъмната униформа на полицията на губернатора. Рамон вдигна ръка за поздрав, интравенозната тръбичка се повлече след нея като водорасло.

Мъжът влезе. Беше млад и силен. Широк в раменете, квадратна прясно обръсната челюст, все още с лека сянка от четина. Беше точно мъжът, който Рамон си беше представял, че го преследва на север, преди да разбере за двойника си, мъжът, на когото самият той се беше преструвал по реката. Най-подходящата въплътена фикция.

— Изглеждате много по-добре, сеньор Еспехо — каза следователят. — Помните ли предишния си разговор с мен?

Рамон придърпа гъвкавата тъкан на болничната си риза. Каквото и да беше казал преди, не се броеше. Не е бил още с шибания си ум. Ако разказът не съвпаднеше, можеше да заяви, че е сънувал нещо, така че нищо казано преди не се броеше.

— Съжалявам, ese. Бях малко прецакан. Знаеш, нали?

— Да — отвърна следователят. — Затова исках да поговоря с вас. Нещо против?

Сякаш шибанякът щеше да си отиде, ако откажеше. Рамон сви рамене, добави още малко болка в списъка си от рани и махна небрежно към малкия пластмасово-хитинов стол до болничното легло. Полицаят кимна с престорена благодарност и седна в другия край на леглото, тежестта му придърпа дюшека към него.

— Чудех се какво точно се е случило.

— В смисъл? — Рамон посочи разнебитеното си тяло. Следователят кимна.

— Прецаках се — каза Рамон. — Отидох на проучване на север. Това работя.

— Знам.

— Да. Добре. Значи, бях горе и приземих фургона си до реката, точно до една издатина. Реших, че ще послужи като заслон, нали? И посред нощ шибаното нещо поддаде. Трябва да бяха три-четири тона камък. Отнесе ми фургона право в реката.

Рамон плесна с ръце, иглата над лакътя му дръпна плътта по начин, който беше дразнещо познат.

— Извадих късмет, че се измъкнах жив.

Следователят се усмихна хладно.

— Да сте се били с някого?

Рамон усети как гърдите му се стегнаха. Сърдечният монитор вляво го издаде, сините цифри заподскачаха почти до сто. Полицаят едва потисна усмивката си.

— Не знам за какво говорите — каза Рамон. — Мислех, че сте тук заради злополуката.

— „Злополуката“ е оставила рани от нож в хълбока и крака ви — каза следователят. — Защо не ми разкажете за това?

— О, по дяволите. Това ли? — Рамон се изсмя. — Не, човече. Това беше тъпият ми гаф. Бях извадил ножа си, от полевия комплект. Правех сала. Все едно, опитвах се да срежа едни лози за въже и се подхлъзнах. Паднах точно върху него. Помислих, че съм умрял. Разбираш, нали?

— Тъй. Не е имало бой, така ли?

— С кого ще се бия там? — отвърна с въпрос Рамон. Сините цифри се смъкнаха надолу. Полицаят не изглеждаше объркан.

— Забелязах, че раницата ви не беше между вещите, намерени с вас.

— Може да е паднала от сала. Не съм много наясно с последните няколко дни там.

— Можете ли да ми кажете къде точно се намираше фургонът ви, когато се е случило онова срутване?

— Тц. Всичко беше записано на компютъра. Не беше главната река обаче. Беше един от притоците. — Сигурно имаше сто места, които отговаряха на описанието.

Доказването, че Рамон е безобразен лъжец, току-що беше станало доста по-трудно. Полицаят изглеждаше раздразнен.

Би могъл да му кажеш истината, замърмори тънък гласец в ума на Рамон. Кажи му за Манек и юнеата, за сахаел и за другия Рамон. Би могъл дори да му дадеш доказателство. Би могъл да ги отведеш всички право до онази шибана планина и всичко под нея. Те те взеха пленник, изтезаваха те, едва не те убиха. Нищо не им дължиш. Никаква причина нямаш да лъжеш.

Само дето мъжът беше ченге, а Рамон — убиец.

И освен това — майната му.

Следователят се покашля, потърка брадичката си. Темата щеше да се промени. Рамон си пое дъх, мъчеше се да не прави нищо, което да промени данните на мониторите му. Нищо чудно, че държаха да го разпитват тук, а не да изчакат, докато излезе.

— Познавате ли Юстина Монтоя? — попита следователят.

Рамон се намръщи, търсеше капана във въпроса. Тръсна глава.

— Не мисля.

— Самата тя се нарича Кейко. Може би я познавате с това име. Тя е секретарката на губернатора. Развеждаше посланика. Служебен гид.

Рамон си помисли за жената в „Ел Рей“, дамата с европеанеца. Смеещата се жена. Беше изправила косата си, за да прилича на азиатка. Можеше да си е избрала и някое тъпо име.

— Не бих казал.

— А Джони Джо Карденас?

— Мамка му, човече. Всички познават Джо.

— Приятел ли ви е?

— Той не е приятел на никой. Респектира ме обаче. Както може да те респектира един червеняк, нали загряваш?

— Няма много добра репутация, а? Помислих си, че е странно, впрочем, когато чух, че се е забъркал в бой, за да защити Юстина Монтоя. Не е от този тип, дето ще направи нещо… кавалерско като това.

Замириса на опасност и Рамон настръхна.

— От какво да я защити? Някой се е опитал да я изнасили?

— Може би — каза ченгето. — Може би е искал да я защити точно от това, дори Джони Джо. Имало е много хора, които казаха, че мъжът, който е бил с нея, се държал доста грубо. Голяма клечка. Подхвърлял това-онова. Извил й ръката, когато се опитала да си тръгне, нещо такова. И тогава Джони Джо се забъркал. Може би я е спасил.

Тишината увисна помежду им, потискаща. Шията на Рамон запулсира там, където го беше пронизал сахаелът. Мониторите бръмчаха. „Той знае — помисли Рамон. — Награбили са Джони Джо, за да могат да кажат на енье, че са оправили нещата, а този pendejo шибано добре знае, че е скалъпено. Чака ме да се прецакам, за да награбят мен“.

— Шантаво е, да.

— Защо би направил такова нещо според вас? — попита полицаят. — Да се набута в беля, за да защити жена, която дори не е познавал?

Хайде. Кажи ми какъв герой е бил. Кажи ми как е защитил слабия. Кажи си какъв добър мъж си самият ти и може би, накрая, може би дори ще се изтървеш, че големият пич всъщност си бил ти, а не Джони Джо. Рамон се ухили. Някога можеше и да се хване.

— Човече, можеш ли да разбереш такъв като Джони Джо? По-добре изобщо не се опитвай, знаеш ли? Той все едно е съвсем друг вид.

Ченгето помръдна на мястото си. В очите му блесна яд.

— Съжалявам, че не мога да помогна — каза Рамон. — Жалко, че не го познавам по-добре Джо. За да мога да помогна, нали. Но просто не сме висели много-много заедно. Може просто да се е ядосал, нали така? Може би Джони Джо просто е направил едно добро нещо веднъж в живота си. Дори на гадняри като него може да не им харесва да гледат как бият едно момиченце, нали? Особено ако самият той й е хвърлил око примерно. — Изгледа дръзко ченгето. Беше се вкиснало. — Нещо друго има ли? Щото малко се поуморих.

— Може би по-късно — каза следователят. — Имахте късмет, че се върнахте жив във Фидлърсджъмп. Всичко, което се е случило там — унищоженият фургон, да се нараните сам с ножа така… Наистина е невероятно.

„В смисъл, че не ми вярваш — помисли Рамон. — Добре, докажи нещо и после ела пак. Тъпанар“.

— Благословен съм — отвърна Рамон и закима като благочестив идиот, пиян от тамян и енорийско вино. — Истински благословен. Бог още не е приключил с мен, нали?

— Не е. Пазете се, сеньор Еспехо. Ще намина, ако се наложи да ви питам за още нещо.

— Всичко, с което мога да помогна — отвърна Рамон, едва ли не натъжен, че полицаят става от леглото му. Обичаше усещането, когато печели. Размениха си още няколко неискрени учтивости и следователят си отиде. Рамон се отпусна на възглавницата и отново премисли всичко.

Знаеха, че Джони Джо, въпреки всичките му провали като добър гражданин и почтено човешко същество, не е убил европеанеца. Беше просто удобният кучи син за бесилката, изкупителната жертва — и ако не беше той, какво пък, майната му, поне го заслужаваше заради някой друг случай, когато беше убил и се беше измъкнал. Следователят знаеше, че това е пълен боклук. По дяволите, цялата колония сигурно знаеше, че е пълен боклук. Но какво можеха да направят? Да кажат на енье, че са се издънили? Че дори не са могли да хванат истинския убиец? Че са излъгали? Щеше да е самоубийство. Разследването беше приключило. Ако Рамон не им го отвореше отново, а той нямаше намерение да го прави, делото щеше да си остане затворено.

Не че на ядачите на млади щеше да им пука, така или иначе. Какво правеха хората помежду си беше без значение, защото човечеството не беше вид, от който енье се интересуваха, освен там, където хората бяха полезни. Да ги впечатлиш с усещане за законност, справедливост и ред в колонията беше все едно глутница псета да се опитат да впечатлят кучкаря си, като вият в хармония. Но губернаторът не знаеше това и така, по един извратен начин, така както всички не можеха да разберат нечовеците, това щеше да спаси задника на Рамон. Да, той можеше да се окаже следващият обесен, когато се наложеше удобен „извършител“ да поеме греха за нещо, но този път, за това убийство, губернаторът на колонията щеше да го духа. Какво друго можеха да направят?

Някаква тежест се вдигна от него и той се засмя с облекчение. Първоначалният му план действаше. Беше се губил из джунглата достатъчно дълго, та проблемът да се реши сам. Вече беше в безопасност. Чувстваше го.

Почти две седмици по-късно Рамон разбра какво е пропуснал.