Глен Купър
Книга на душите (9)

8

Стюардесите проверяваха дали пътниците от първа класа са закопчали коланите си преди спускането на самолета към летище „Кенеди“. Младият Котъл седеше с обичайната си безчувствена физиономия през целия полет, неподатлив на изтънченото шампанско, кабернето, патицата с череши, шоколадовите трюфели, новите филми и седалката, която се превръщаше в легло, към което вървеше пухена завивка.

Два салона по-назад Малкълм Фрейзър стоеше на дългата опашка за тоалетната. Беше вдървен и крайно раздразнителен от шестте часа в тясната средна седалка. Цялата операция се превърна в катастрофа и господарите му ясно бяха дали да се разбере, че той лично ще бъде отговорен за ваденето на кестените от огъня.

И сега мисията му бе станала много по-сложна. Беше се преобразила от съвсем простата задача да осигури книгата в същинско разследване, което трябваше да установи кой и защо е платил такава зашеметяваща сума. Фрейзър бе натоварен да проследи книгата, да намери отговорите и, както обикновено, да потули следите си с всички необходими средства. Естествено, задачата бе от първостепенна важност и настроението на шефа му граничеше с истерия. Секретарят Лестър беше настоял да бъде информиран и за най-малката подробност.

Заради всичко това Фрейзър се бе вкиснал. И бе достатъчно ядосан, за да види сметката на някого.

В залата за заминаващи на терминал 5 на „Хийтроу“ Фрейзър бе отишъл при Котъл, докато младежът чакаше на опашката за регистриране на първа класа. Опасяваше се, че Котъл може да го забележи в самолета, и предпочете да елиминира евентуалните подозрения. Пък и искаше да му зададе няколко „невинни“ въпроса.

— Хей! — с шеговито приповдигнат тон възкликна Фрейзър. — Виж кой бил тук! Присъствах на търга сутринта.

Котъл присви очи към него.

— Разбира се, сър. Спомням си.

— Биваше си го, а?

— Да, сър. Много драматично беше.

— Значи пътуваме с един и същи полет, а? Ами това? — Фрейзър посочи чантата на Котъл. — Обзалагам се, че знам какво има вътре.

Котъл леко се смути.

— Да, сър.

— Има ли шанс да науча кой ще я получи? Още съм готов да я купя, може би ще успея да се споразумея с човека, който ме би.

— Боя се, че не ми е позволено, сър. Фирмена политика и тъй нататък.

Пътниците от първа класа бяха повикани да се качат в самолета. Котъл махна с билета си на Фрейзър.

— Е, приятен полет, сър — каза той, преди да се отдалечи.

 

 

Уил скочи от дивана, преди домофонът да звънне за втори път. Беше почти единадесет и момчетата от караваната идваха точно навреме. Изчака ги в коридора пред апартамента, за да им напомни да пазят тишина. Когато вратата на асансьора се отвори, Уил се стъписа от гледката. Спенс бе яхнал червен като пожарна скутер на три колела, а бутилката кислород бе завързана за багажника. Кениън се извисяваше над него.

— Това не вдига шум, нали? — нервно попита Уил.

— Не е „Харли“ — нехайно отвърна Спенс и забръмча напред.

Тримата представляваха неловка компания в малката дневна на Уил. Разговаряха рядко, шепнешком, телевизорът предаваше късните новини с намален звук. Кениън бе направил справка и бе потвърдил, че полет 179 е пристигнал навреме. Като се вземат предвид митническите проверки и обработката на документите, куриерът трябваше да пристигне всеки момент.

 

 

Фрейзър използва картата си на федерален агент, за да мине през митницата и да се смеси с шумната група посрещачи, очакващи пристигащите пътници. Един от хората му вече бе сред тях. Декорсо, облечен с подплатено кожено яке, бе агресивен на вид тип с груба четина и видимо куцаше. Без да каже нито дума, той му подаде тежък кожен пакет. Фрейзър моментално изпита облекчение, че отново разполага с инструментите на занаята си. Пъхна оръжието в празната чанта, преметната през рамото му, в която трябваше да се намира книгата.

Декорсо застана до него като безмълвна статуя. Фрейзър бе наясно, че подчиненият му не се нуждае от празни разговори. Беше работил с него достатъчно дълго, за да знае, че не е от приказливите. Но беше сигурен, че когато издаде заповед, Декорсо ще я изпълни буква по буква. Беше му задължен. Единствената причина да му позволят да се върне в Зона 51 след изписването от болницата бе застъпничеството на Фрейзър. В края на краищата, не можеше да се каже, че се беше увенчал със слава.

Уил Пайпър беше разказал играта на Декорсо. Бяха четирима срещу един в затворено пространство, но смотаният агент на ФБР беше успял да ги свали всичките. Декорсо се бе върнал на работа само преди няколко месеца с купища метал в бедрената си кост, липсващ далак и доживотни инжекции „Пневмовакс“, за да избегне евентуални инфекции. Останалите трима бяха напълно извън строя. Единият се хранеше през стърчаща от стомаха му тръбичка. Като водач на екипа, Декорсо бе ръководил едно огромно групово преебаване.

Фрейзър нямаше нужда да го връща на работа, но го направи.

Когато Адам Котъл, приличащ на замаян турист, най-сетне влезе в залата с куфарчето си на колела, Фрейзър вдигна брадичка.

— Това е той — каза, преди да се скрие зад туловището на Декорсо. Двамата проследиха как Котъл отива на гишето на „Бритиш Еъруейс“ и получава плик, след което се насочи към изхода.

— Колата ми е отвън, зад стоянката за таксита. Едно ченге следи да не я вземе паяк.

Фрейзър тръгна към изхода.

— Да видим кой минетчия ме надигра.

Поеха след жълтото такси по магистралата „Ван Уик“. Движението не бе натоварено и можеха да следят целта си през цялото време, без напрегнати моменти. Декорсо обяви, че се насочват към тунела „Мидтаун“, което означаваше, че пътуват към Манхатън. Умореният като куче Фрейзър сви рамене.

— Все тая — промърмори той.

Таксито остави Котъл между две пресечки. Младият мъж взе чантата си и каза на шофьора да го изчака. После спря на тротоара и отново направи справка с листа хартия, преди да изчезне във фоайето на жилищния блок.

— Искаш ли да вляза? — попита Декорсо. Бяха спрели недалеч, от другата страна на улицата.

— Не. Таксито чака — изръмжа Фрейзър. — Дай ми списък на всички обитатели на блока.

Декорсо отвори лаптопа и установи криптирана връзка със сървърите им. Докато работеше, Фрейзър затвори очи, унесен от тихото тракане на дебелите пръсти по клавиатурата.

— Господи! — възкликна Декорсо.

— Какво? — сепна се Фрейзър.

Декорсо му подаде лаптопа. Фрейзър го взе и се опита да фокусира уморените си очи върху списъка. Сви рамене.

— Какво има?

— В долната част. Виждаш ли го?

И тогава го видя. Уил Пайпър. Апартамент 6F.

Фрейзър замачка брадичката си, сякаш месеше глина. Последва порой ругатни.

— Не мога да повярвам, мамка му. Уил Пайпър! Не казах ли на онези идиоти от Пентагона, че са луди да го пускат?

В ума му се появи вбесяващият образ на Уил, настанил се удобно в тапицирания салон на частния самолет на секретаря Лестър, отпиващ самодоволно от уискито си на шест и половина километра над земята и на практика диктуващ условията.

— Каза им. Да, каза им.

— А сега отново е тук и ни работи.

— Дай да му видя сметката, Малкълм. — Гласът на Декорсо бе почти умоляващ. Помощникът му потърка дясното си бедро, което още пулсираше там, където куршумът на Уил бе разбил костта.

— Той е ОХ, забрави ли?

— Това не означава, че не мога да го прееба сериозно.

Фрейзър не му обърна внимание. Мислено прехвърляше различни сценарии. Трябваше да се обади тук-там, да си пробие път нагоре по хранителната верига до по-добре платени позиции.

— Пенсиониран агент на ФБР, живеещ в квартал като този, няма триста хиляди кинта, които да хвърли на търг. Той работи за някого. Ще трябва да разберем за кого. Внимателно. — Върна лаптопа на Декорсо. — Шибаният Уил Пайпър!

 

 

Младият Котъл седеше вдървено в апартамент в непознат град и разменяше шепнешком любезности с тлъст болнав мъж в скутер, също толкова стария му приятел и един друг мъж, по-млад, който изпълваше помещението с едрата си, застрашителна фигура.

Уил си помисли, че хлапето сигурно се чувства по-скоро като пренасящо наркотици муле, отколкото като търговец на антикварни книги.

Котъл отвори чантата си. Книгата беше увита в найлон на мехури и приличаше на дебел мек куб. Мъжът на скутера протегна ръце като малко дете и Котъл му я подаде. Спенс се опита да я задържи, но веднага трябваше да я пусне в широкия си скут, след което внимателно започна да сваля опаковката и да я хвърля на пода.

Уил наблюдаваше как Спенс сваля найлоните като люспи на лук и се приближава все повече до кожената подвързия. Въпреки тържествеността на момента се притесняваше, че Кениън може да настъпи мехурите и да събуди Филип със залпа.

След като свали и последния пласт, Спенс внимателно разтвори книгата. Задържа се на първата страница. Кениън се бе навел над рамото му.

— Да — едва чуто прошепна той.

За намиращия се в другия край на стаята Уил мастилените драсканици бяха толкова гъсти, че страницата изглеждаше почти черна. Да види имената, изписани с нечий почерк, беше съвсем различно от това да ги чете с модерните стерилни шрифтове от базата данни на Шакълтън. Човешко същество бе топило хиляди пъти перото в черното мастило, за да запълни всички тези страници. Какво ли е ставало в главата на пишещия? Кой е бил той? Как е успял да постигне подобно нещо?

Котъл развали магията. Въпреки безинтересната си физиономия имаше дар слово.

— Повикаха експерти. Някакви оксбриджски светила. Никой нямаше представа какво представлява книгата или къде е създадена. Очевидно е само, че е някакъв регистър на раждания и смърт. Питахме се дали вие не знаете нещо за произхода й?

Спенс и Кениън вдигнаха едновременно глави. Спенс не каза нищо, така че приятелят му трябваше да отговори по най-дипломатичния и заобиколен начин.

— Живо се интересуваме от периода. Страшно много неща са се случили в началото на шестнадесети век. Книгата е уникална и ще направим проучвания. Ако намерим някакви отговори, с радост ще ви ги съобщим.

— Ще ви бъдем много благодарни. Естествено, за нас е любопитно. Много пари бяха платени за книга с неизвестен произход. — Котъл огледа преценяващо стаята. — Апартаментът ваш ли е, сър?

Уил изгледа подозрително младежа. Нещо в коментарите му го глождеше.

— Да. Целият си е мой.

— И вие ли сте от Ню Йорк, господин Спенс?

— Ние сме от запада — уклончиво отвърна Спенс и смени темата. — Всъщност, можете да ни помогнете.

— Стига да е по силите ми.

— Разкажете ни за продавача, онзи Кантуел.

— Работя във фирмата от съвсем скоро, но доколкото разбрах, той е от типичните ни клиенти — с много земя и малко пари. Моят старши, Питър Нийв, отиде в Кантуел Хол да прегледа партидата. Това е стара извънградска къща в Уорикшър, която принадлежи на фамилията от векове. Лорд Кантуел също е бил там, но Нийв е имал вземане-даване предимно с внучката му.

— Какво са казали за книгата?

— Не много, предполагам. Била тяхна собственост, откакто лорд Кантуел се помнел. Предполагал, че родът му я притежава от поколения, но с нея не е свързана никаква конкретна история. Смятал, че е някакъв градски регистър или нещо подобно. Най-вероятно от континента, като се имат предвид многото езици. Не бил особено привързан към нея. Но за внучката му явно нещата стоят другояче.

— Защо? — попита Спенс.

— Тя споделила с Питър, че винаги изпитвала влечение към книгата. Не можела да го обясни точно, но имала чувството, че е нещо специално, и не искала да се разделя с нея. Лорд Кантуел бил на друго мнение.

Спенс затвори книгата.

— И това ли е всичко? Само толкова ли знаят онези хора за историята на книгата?

— Да, това е всичко, което ми беше казано.

— Имаше и друг купувач — рече Спенс.

— Друг основен купувач — поправи го Котъл.

— Кой беше той?

— Нямам право да ви кажа.

— А с каква националност? — попита Кениън. — Можете ли да ни кажете поне това?

— Беше американец.

 

 

— Прояви доста любопитство към нас, не мислите ли? — отбеляза Уил, след като Котъл си тръгна.

Спенс се разсмя.

— Умират си, че някой знае повече от тях за книгата. Сигурно са си изкарали акъла, че са я продали евтино.

— Определено — съгласи се Кениън.

— Срещу нас е наддавал американец — каза Уил.

Спенс поклати глава.

— Адски се надявам кучият син да не работи в Невада. Трябва да внимаваме, да си отваряме очите на четири. — Потупа с пръст корицата на книгата. — Е, Уил, искаш ли да й хвърлиш един поглед?

Уил взе книгата от скута на Спенс и седна на дивана. Отвори я напосоки и за няколко минути се изгуби в морето отдавна отишли си хора. Книга на душите.