Глен Купър
Книга на душите (30)

29

Декорсо спря колата си на паркинга на „Херц“ до Северното околовръстно шосе. Беше три сутринта, той бе уморен и искаше да отиде до „Мариът“, да измие миризмата на химикали от тялото си и да подремне няколко часа преди срещата му с Пайпър. Тъй като бе късно и нямаше прислуга, внесе сам чантата си в лобито. На рецепцията стоеше един-единствен служител, отегчен млад сикх с тюрбан и поло, който механично го регистрира и започна да урежда сметката.

Държането на служителя внезапно се промени и той често-често започна да поглежда компютъра.

— Проблеми ли има? — попита Декорсо.

— Проклетата машина все блокира. Трябва да видя сървъра. Веднага се връщам.

Сикхът изчезна през някаква врата. Декорсо завъртя компютъра да погледне, но екранът бе празен. Престъпи от крак на крак от нетърпение и умора и забарабани по компютъра с пръсти.

Скоростта, с която пристигна полицията, го впечатли от чисто професионална гледна точка. Сините светлини замигаха на паркинга и обградиха офиса. Декорсо знаеше, че обикновените британски ченгета не са сериозно въоръжени, но тези типове имаха щурмово оръжие. Вероятно бяха от антитерористичната охрана на летището. Изобщо нямаше да си поплюват и затова, когато му извикаха да легне на земята, той се подчини без колебание, но това не му попречи да псува ядосано.

Когато го закопчаха с пластмасова свинска опашка и го изправиха на крака, Декорсо се озова лице в лице с някакъв офицер. Беше от специалните служби, заместник-инспектор, самодоволен като котарак, току-що уловил канарче.

— Какво означава това? — с остър тон попита Декорсо.

— Случайно да сте били в Роксал в Уорикшър, сър?

— Изобщо не съм чувал за такова място.

— Странно, защото в тамошната полиция постъпило съобщение от местен жител за подозрителен автомобил, който се помайвал на един второстепенен път. Вашият автомобил, сър.

— Не мога да ви помогна.

— Преди няколко часа станал пожар с жертви в една къща в Роксал. Номерът на вашия „Форд Мондео“ отговаря на номера от съобщението. Очаквахме да се появите. — Заместник-инспекторът подуши въздуха. — Миризма на керосин ли долавям, сър?

Декорсо му се усмихна подигравателно.

— Мога да ви кажа само едно нещо.

— И какво е то, сър?

— Имам дипломатически имунитет.

 

 

Уил се събуди рано в „Мариът“, без да има представа за пожара и последствията. Без никакви проблеми взе автобуса до терминал 5, хвана самолета на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Кенеди“, който излиташе в 9 часа, и изпълни първа класа с хъркане през по-голямата част от полета над Атлантика.

Кацна в Ню Йорк и мина през митницата преди обяд местно време. Прекоси залата за пристигащи, извади телефона си, но после го прибра, без да го използва. Реши да вземе такси и да изненада Нанси в работата. Хубава шега щеше да се получи.

 

 

В Невада беше малко преди пладне и Фрейзър бе в паника в оперативния център в Зона 51. Следяха новините от Англия и имаха потвърждение, че първата част от мисията на Декорсо е минала успешно. От Кантуел Хол, голямо старо имение в провинция Шекспир, бяха останали димящи пепелища. Но къде беше самият Декорсо, по дяволите? Не бе в стила му да изчезва при подобни поръчения. Опитаха се да се свържат с него по телефона и електронната поща, но той беше извън мрежата.

Телефонът иззвъня и Фрейзър вдигна с надеждата, че го търси неговият човек, но вместо това познатият глас на аташето на секретаря на ВМС му каза да изчака обаждането на Лестър. Фрейзър ядосано стовари юмрук върху бюрото. Точно сега не беше най-подходящият момент да запознава секретаря със ситуацията.

— Фрейзър! — избоботи Лестър. — Мамка му!

Фрейзър се обърка. Ама че начин за започване на разговор!

— Моля, сър?

— Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Позвънили им от посолството ни в Лондон. Един от твоите типове е в пандиза и се позовава на дипломатически имунитет!

 

 

Навън ръмеше, денят бе сив. Уил излезе от терминала и тръгна към стоянката за таксита, когато чу плътния звук на клаксон и видя приближаващата каравана на Спенс. Намръщи се възмутено. Щеше да отиде при тях навреме, но първо искаше да умилостиви жена си, да гушне Фили и да целуне пухкавото му личице. Вратата на караваната се отвори и вместо сред семейството си Уил се озова пред тлъстото брадато лице на Спенс. Странно, но старецът не изглеждаше доволен, че го вижда. Замаха му тревожно да се качи.

Кениън се суетеше и кършеше ръце.

— Обикаляхме — рече той. — Слава Богу, че си тук и че успяхме да те намерим.

Уил седна и Спенс натисна педала.

— Защо не ме потърсихте по мобилния?

— Не посмяхме — отвърна Спенс. Изглеждаше съвсем посивял. — Изгорили са къщата. Всички новинарски агенции в Англия говорят за това.

Жироскопите на Уил откачиха; зави му се свят, имаше чувството, че е пипнал морска болест и всеки момент ще повърне.

— Момичето? Дядо й?

— Съжалявам, Уил — рече Кениън. — Нямаме много време.

Очите на Уил се напълниха със сълзи и той се затресе.

— Откарайте ме в центъра до сградата на ФБР. Трябва да взема жена си.

— Кажи ни какво намери — нареди Спенс.

— Карай, а аз ще говоря. После приключваме. Окончателно.

 

 

Фрейзър тичаше по коридорите на сградата „Труман“, следван от двама от хората си. Взеха асансьора до повърхността и скочиха в джипа, който ги откара до пистата. Един „Лиър Джет“ беше вдигнат под тревога и Фрейзър нареди моментално да излитат. Пилотите попитаха накъде.

— Към Ню Йорк — изръмжа Фрейзър. — Не ми пука колко време трае обикновено полетът. Стигнете дотам по най-бързия начин.

 

 

Уил разказа за изминалите дни сбито, подобно на рапортуващ военен. Изумлението от откритието, радостната възбуда от разследването, тръпката на търсенето — всичко това бе пометено от смазващата новина. Дали беше причинил смъртта им, като си бе напъхал носа в техния живот? Въпросът проблесна в ума му. И да, и не, заключи с горчивина той. И да, и не. Някакъв проклет рижав монах пророк е записал имената им на пергамент преди хиляда години, а след тях е добавил думичката Mors. Вчера е бил техният ден. Това е. Нищо не би могло да промени съдбата им.

Това може да те побърка, помисли си той.

Би трябвало да те побърка.

Когато приключи с машиналния си доклад, подаде на Кениън оригиналите на писмата на Феликс, Калвин и Нострадамус, както и спретнатите преводи на Изабел. По време на полета от Лондон беше разделил писанието на Феликс на две, както го бяха намерили, за да възпроизведе драмата на откритието. Сега изобщо не му пукаше как ще въздейства разказът му.

Затвори очи, докато Кениън четеше на глас преводите. Спенс караше със стиснати зъби, тежките му гърди се вдигаха и спускаха, кислородът в тръбичките съскаше.

Кениън от време на време правеше коментари, ахкаше и охкаше. Макар да бе трудно да се намери по-сдържан и умерен човек от него, писмата на Кантуел бяха наелектризирали мършавото му тяло и очите му горяха.

Писанието на Феликс го завладя напълно. С единединствен замах всичките им хипотези относно произхода на Библиотеката бяха заменени от разказа на съвременник.

— Виждаш ли, че съм бил прав, дебелак такъв! — извика той. — От Божия ум в ръката на писаря. Това е абсолютното доказателство. Най-сетне човек разполага с отговора на вечния си въпрос.

Спенс поклати глава.

— Доказателство за какво? Защо точно Бог? Защо не свръхестествените способности и мистиката около онази история със седмия син? Или пък извънземни? Защо винаги трябва да бъде Бог?

— Стига, Хенри! Всичко е съвсем ясно и очевидно. — И тогава внезапно осъзна, че текстът не е завършен. — Къде е краят му? Има ли още?

Уил повдигна глава, колкото да отговори:

— Да, има и още. Продължавай нататък.

Кениън продължи с писмото на Калвин и го прочете с нарастващо тържество в гласа си.

— Може и да не си убеден, Хенри, но най-великият теолог от онова време е бил!

— Че какво друго му е оставало да си помисли? — изсумтя Спенс. — Наместил е всичко в познатия му контекст. Нищо чудно няма в това.

— Невъзможен си!

— А ти си се запънал като магаре на мост.

— Е, поне в едно можем да се съгласим — каза Кениън. — Това е доказателство откъде Калвин е взел идеята за предопределеността, която е в основата на учението му.

— Виж, тук съм съгласен — кимна Спенс.

Кениън моментално му скочи:

— И ако избера като Калвин да вярвам с пълна убеденост, че Бог знае всичко, което ще се случи, защото е избрал какво ще се случи и следователно го причинява, тогава трябва да се съгласиш и с това!

— Вярвай в каквото си искаш.

Двамата стари приятели продължиха да спорят, без да си правят труда да включат Уил в разговора. Виждаха, че иска да бъде оставен на мира.

Писмото на Нострадамус накара Спенс да се разхили.

— Винаги съм си мислил, че е един дърт мошеник!

— Май си наполовина прав! — възкликна Кениън. — Изглежда по някаква причина пълните способности не се предават по женска линия. Наследил е половината тесте. Затова писанията му са толкова мъгляви.

Движението по магистралата бе натоварено, но караваната все пак приближаваше изхода към Долен Манхатън.

— Добре, Алф — рече Спенс. — Време е за улика номер четири. Това ще бъде piece de resistance, черешката на тортата, нали, Уил?

— Да — печално отвърна Уил. — Върхът на сладоледа, спор няма.

Кениън се зае с последните страници в папката. Прочете превода на Изабел на завършека на писанието на Феликс с тих монотонен глас и когато приключи, настъпи мълчание. Отново започна да вали и чистачките се задвижиха като бавен метроном.

— Finis Dierum — прошепна най-сетне Кениън.

— Точно от това се страхувах — каза Спенс. — Най-лошият сценарий. Мамка му.

— Не можем да сме сигурни — запръска слюнки Кениън.

— Знаем, че ще умра след три дни — озъби се Спенс.

— Да, стари приятелю, знаем го. Но това е съвсем различно. Може да има и друго обяснение за масовото им самоубийство. Може да са се повредили нещо. Умствено заболяване. Инфекция. Кой знае?

— Или пък са си свършили работата. Поне признай, че е възможно!

— Разбира се, че е възможно. Доволен ли си?

— Току-що удовлетвори желанието на един умиращ да се съгласиш с него. Нещо против да продължиш в същия дух още малко?

Уил ги прекъсна с прозаичното:

— Завий тук.

Беше му писнало от тези дъртаци, от Библиотеката и от всичко свързано с нея. Не биваше да допуска да се забърква в шантавия им свят. Искаше да види гърбовете на Спенс и Кениън и да забрави за всичко случило се. 2027 беше утре. Искаше жена си и сина си. Искаше днешния ден.

Упъти Спенс до главната квартира на ФБР на Либърти Плаза и го зачака да отвори вратата на караваната.

— Дотук бях, приятели — рече Уил. — Съжалявам за идната седмица. Какво да кажа? Още ли смяташ да ми оставиш това чудо?

— Правото на собственост и ключовете ще ти бъдат изпратени. Някой ще ти каже откъде можеш да вземеш караваната.

— Благодаря.

Вратата все още си оставаше затворена.

Спенс издиша енергично.

— Трябва да ми позволиш да видя базата данни! Трябва да зная за семейството си! Няма да умра, без да разбера дали ще доживеят до двайсет и седма!

Уил избухна.

— Забрави! Нищо повече няма да правя за вас! Изложихте мен и семейството ми на риск! Благодарение на вас си навлякох куп неприятности и нямам абсолютно никаква идея как да оправя кашата. Вашите наблюдатели са просто платени убийци с карти за излизане от затвора.

Спенс се опита да го хване за ръката, но Уил се дръпна.

— Отваряй вратата.

Спенс се обърна с умоляваща и отчаяна физиономия към Кениън.

— Има ли някакъв начин да те разубедим, Уил? — попита Кениън.

— Не, няма.

Кениън сви устни и му подаде пълна найлонова торба.

— Поне вземи това и си помисли. Обади ни се, ако размислиш. — Извади мобилен телефон от джоба на колана си и го размаха пред Уил. — Въвели сме нашия номер. Имат много минути. Ще трябва да летим обратно за Лас Вегас. Ще намеря човек да достави караваната.

Уил погледна в торбата. Вътре имаше половин дузина предплатени телефони. Много добре знаеше системата. Наблюдателите слухтяха за всичко. Анонимните предплатени телефони бяха единствените средства за комуникация, до която нямаха достъп. Призля му от телефоните и онова, което загатваха, но въпреки това взе торбата със себе си, когато слизаше от караваната.

Не погледна назад, не им махна с ръка.

Един униформен човек от охраната в лобито разпозна Уил.

— Хей, виж кой ни е дошъл на гости! Как я караш, човече? Как е пенсията?

— Животът продължава — отвърна Уил. — Някакъв шанс да изненадам жена си?

— Съжалявам, мой човек. Трябва да бъдеш записан и ескортиран. Все същите стари правила.

— Ясно. Можеш ли тогава да й се обадиш и да й кажеш, че съм тук?

Нанси излетя от асансьора и го прегърна, и когато Уил изправи гръб, краката й се вдигнаха над пода. Лобито беше пълно с хора, но не им пукаше.

— Липсваше ми — каза тя.

— И ти на мен. Съжалявам.

— Недей. У дома си. Всичко приключи.

Уил я пусна. Тя забеляза скръбната му физиономия и разбра, че нещо ужасно се е забатачило.

— Никак не ми се иска да ти го казвам, Нанси, но не е приключило.