Глен Купър
Книга на душите (34)

33

На сто и шейсет километра на юг, два пъти по-високо и почти три пъти по-бързо ги задминаваше реактивният самолет на Малкълм Фрейзър, летящ в същата посока.

Фрейзър се чувстваше като боксова круша. Реакцията на секретаря Лестър на новината за поредната издънка бе като изригване на Везувий. Фрейзър добросъвестно предложи оставката си и в продължение на няколко часа изглеждаше, че Лестър или ще я приеме, или направо ще го уволни.

След дълго взиране в календара секретарят смени курса. До „Събитието Каракас“ оставаха двадесет дни. Ако сменеше Фрейзър само три седмици преди „Помагаща ръка“, щеше да вдигне тревога в разузнавателната общност. Моментално щеше да превърне хипотетичния проблем за потенциалното компрометиране на сигурността на Зона 51 в действителен проблем. И щеше да му се наложи да дава обяснения на секретаря на отбраната, който вероятно щеше да го изпружи пред бюрото на президента в Овалния кабинет.

Все още не знаеха какво е открил Пайпър в Англия, не бяха наясно какво смята да прави Спенс с книгата за 1527 г., нямаха представа дали някой изобщо има намерението да разкрие историята около Грум Лейк. В по-дългосрочен план Фрейзър трябваше да си иде. В краткосрочен той бе за предпочитане от някоя резерва. Лестър стисна зъби и взе решението си.

Фрейзър вече беше приел идеята, че ще бъде изритан, и когато Лестър му се обади, премина през цял калейдоскоп от емоции. От една страна, сигурно щеше да изпита облекчение, че се маха от цялата каша, че оставя смартфона си на бюрото и взема за последен път асансьора нагоре до пустинята. Късмет и прав му път. От друга страна — и много по-дълбоко, — не му понасяше мисълта да си иде като победен. Да бъде изпързалян от Уил Пайпър — това ли е ключовият камък на кариерата му? Как ли пък не!

Пайпър сякаш винаги бе на една-две крачки пред него и това съсипваше самочувствието му. Естествено, не беше някоя посредствена мишена, а опитен агент на ФБР, но я стига! Беше сам, разполагаше с ограничени ресурси и срещу него бе цялата машина на Фрейзър. Според датите на смъртта, които носеше в джоба си, беше съвсем сигурен, че всичко ще приключи в най-скоро време, но не беше наясно как точно.

Лестър му бе дал последна възможност да поправи грешките си. Когато някоя мисия тръгнеше не по плана, Фрейзър разчиташе на единствения фактор, който можеше да го върне в релсите — на интелекта си. Беше се издигнал до шеф на охраната, защото го биваше в мисленето точно толкова, колкото и в действието. Повечето от наблюдателите бяха от възхваляваната военна полиция, свикнали да изпълняват заповеди и да осъществяват нечии чужди планове. Той бе повече от тях и по собствена преценка можеше да стане висш анализатор като Спенс или Кениън, стига да му понасяше работата на бюро.

Затова се посвети на успеха и му хрумна нещо странично. По инстинкт беше наредил на хората си в оперативния център на Зона 51 да филтрират стационарните и мобилните телефони на всички известни членове на Клуб 2027, всеки пенсионер, поддържал по-сериозен контакт с Хенри Спенс. Беше се досетил, че Спенс и Пайпър ще общуват с предплатени телефони, но съществуваше известен шанс да бъдат засечени с разширяване на кръга на следените.

Ключовият разговор не беше обработен веднага заради голямото количество материал. Когато го получи, Фрейзър още беше в Уайт Плейнс и се мъчеше да реши какво да прави. Аудиофайлът беше маркиран като особено важен и той го пусна по смартфона си.

— Дейн, Хенри Спенс се обажда, имаш ли минутка?

— За теб имам и две. Не познах номера. Как я караш?

— Все още мърдам и смятам да продължа да го правя поне още няколко дни! Обаждам се от предплатен телефон. Мисля, че всичко е наред, но все пак ще говоря по същество.

— Добре.

— Помниш ли историята с Шакълтън?

— Естествено.

— Уил Пайпър ми помага по един въпрос с две хиляди двайсет и седма. Отиде до Англия. Откри ги.

— Какво е открил?

— Отговорите. Разполагаме с всичко.

— Разкажи ми.

— Той ще ти разкаже. Искам да заредиш самолета си — аз плащам — и да го закараш на едно място. Фрейзър и неговите момчета са по петите му.

— Къде да го закарам?

— Бъди на общия терминал на летище „Уестчестър“ в Ню Йорк утре сутринта в два следобед. Той ще ти каже подробностите, но си вземи четката за зъби. Навит ли си?

— Папата католик ли е?

Фрейзър вече разполагаше с нов отдушник за натрупалата се ярост — Дейн Бентли. Бивш наблюдател, един от собствените му хора! Върховно предателство! Открай време наполовина харесваше и наполовина недолюбваше този тип. Трудно бе да не бъдеш привлечен от приветливата му страна, но Фрейзър винаги бе изпитвал подозрение към близките му отношения с работните пчелички. Така и не бе успял да го хване в някаква издънка, но подозрителността му държеше Бентли извън близкия му кръг.

Незабавно нареди на един от хората си да провери датата на смъртта му и когато я научи, остана разочарован.

В оперативния център направиха справка с базата данни на Федералната авиационна администрация, бързо откриха регистрацията на самолета на Бентли и не след дълго разполагаха с летателния му план — от Уайт Плейнс до Лакония, Ню Хемпшир, оттам до Кливланд, Охайо, Омаха, Небраска, Гранд Джънкшън, Колорадо, и Бърбанк, Калифорния, летище „Боб Хоуп“. Разполагаха също и с номера на предплатения телефон на Спенс, а това можеше да се окаже изключително полезно.

— Лос Анжелис — изръмжа Фрейзър, когато получи резултатите. — Връща се на местопрестъплението.

— Отива за флаш паметта, нали? — попита Декорсо.

Фрейзър кимна.

— Да си занасяме задниците в Ел Ей.

Уил бе изумен, че Дейн може да е толкова енергичен по това време от денонощието. Нощта бе добра за полети, с хубаво време по маршрута им, така че Дейн с радост насочи по-голямата част от вниманието си върху историята на Уил — увери го, че Спенс искал да я чуе.

Уил започна да разказва с надебелял от умора език. Дейн не бе високообразован човек, но се развълнува от участието на Шекспир и намери момента с Нострадамус за завладяващ. Никога не бе чувал за Жан Калвин, но не се засрами от дупките в познанието си. Слушаше като омагьосан историята за монасите писари и масовото им самоубийство, но бе съвсем прозаичен относно откровението Finis Dierum.

— Не вярвам, че светът ще свърши просто така. Знам, че Спенс си пада по подобни приказки, но, по дяволите, няма да ме има, за да го видя с очите си.

Уил го изгледа косо.

— Да, бях нахално момче. Уговорих Спенс да погледне датите ми преди да се пенсионира. Махам се от тук през двайсет и пета на не толкова зрялата възраст седемдесет и четири. Имам да върша много глупости дотогава. Ти си отвъд хоризонта, нали?

— Има ли нещо за мен, което да не знаеш?

— Хей, Клуб 2027 е тайфа дъртаци, които се събират да подритват лайната! Твоят случай „Апокалипсис“ най-сетне ни даде тема за разговор. — Дейн се разсея от някакви приказки по радиото. — Съжалявам за онова момиче и дядо й. Оставам с впечатление, че си имал връзка с нея.

Начинът, по който каза „връзка“, бе доста категоричен. Дейн явно беше на неговата вълна, когато ставаше дума за жени.

— Толкова ли е очевидно?

— Тъй вярно, сър.

— Не е от моментите, с които се гордея.

— Хей, мъжът трябва да бъде мъж и да действа като мъж. Това е моето мото. — Потвърди височината на дежурния по въздушен контрол и отново се обърна към Уил. — Искам да ти благодаря.

— За какво?

— За това, че помагаш на Хенри. Билетът му е продупчен за вдругиден. Даваш му възможност да дере и драпа, вместо просто да гледа часовника. Лично аз пък бих искал да скоча в сандъчето с някой модел по бански.

Уил го потупа по рамото. Дейн беше готин тип.

— Дано така да стане.

Замисли се над думите му, докато Дейн управляваше машината над черните равнини. Не, беше съвсем сигурен, че би избрал нещо различно. Би искал да си отиде с Нанси.

Дейн явно не обичаше неподвижен въздух и отново отвори уста.

— Ще ти кажа нещо, което е абсолютно секретно, става ли?

— Става. Защо?

— Защото изгаря дупка в езика ми. Мисля, че знам защо са впрегнали всичките си сили да те озаптят. Тази нощ ти стовари върху мен тонове нова информация, приятелю, и смятам да отговоря със същото. Така или иначе и двамата здравата сме загазили.

— Продължавай. Слушам те.

— След три седмици ще се случи нещо много голямо. В Каракас, Венецуела. Знаят за него от много време, но преди около две години ЦРУ започна да съставя план за действие, за да се възползва от ситуацията. Когато напуснах Грум Лейк, замисълът вече имаше зелена светлина.

— Какво ще се случи?

— Майката на всички латиноамерикански земетресения. С епицентър в Каракас. За един ден ще има над двеста хиляди жертви. Или поне дървените философи мислят, че става въпрос за земетресение. Нищо друго не пасва.

Уил поклати глава.

— Това са много хора.

— Не е нужно да ти казвам, че Венецуела има две неща, които карат Чичо Сам да стои нащрек и да се ослушва — петрол и комунисти. Ще използваме катастрофата, за да забъркаме кашата.

— Преврат ли?

— В общи линии. Доколкото чух, ще мине като хуманитарна мисия. Ще има море от палатки, походни легла, храна и медикаменти, готови да се появят в минутата след като прахта се уталожи. Смятат, че ще настъпи пълен хаос. Правителството им няма да може да се справи с положението. Президентът им ще оцелее, но за много от хората му не може да се каже същото. Ще трябва да действаме с опозиционните партии, които ще бъдат готови да действат. Колумбийците и гвианците ще изиграят своята роля, като сложат ръка на спорните гранични територии. Американските, британските и френските военни трябва да са готови да влязат в ролята на миротворци. На лошия ще му бъде сритан задникът. Един от нашите хора взема властта и всички американски и европейски петролни компании се връщат в играта. Такъв е планът, или поне така го разбира глуповатата ми тиква.

Бръмченето на двигателите заглуши тихото подсвирване на Уил. Ненормалният им интерес към липсващата книга. Хладнокръвно взетото решение да убият Кантуел и родителите на жена му. Твърдата им решимост да извадят Уил Пайпър от уравнението. Фрейзър и господарите му се бореха с все сили да запазят в тайна върховната секретна операция — вземането на властта в неприятелска, богата на петрол страна, като използват предсказанията на Библиотеката в Зона 51. Имаше само едно нещо, което Уил знаеше със сигурност — правителството ще използва цялата си тежест, за да го направи на пух и прах.

Докато Дейн започна да се спуска към равнините на Небраска, Уил внезапно се почувства съвсем мъничък. Двумоторният самолет беше нищожна прашинка в безграничното нощно небе, а той бе само един човек, изправил се срещу невъобразимо огромна машина.