Глен Купър
Книга на душите (43)

Епилог

Шест месеца по-късно

Остров Уайт

Беше искрящ свеж есенен следобед, слънцето бе невъзможно жълто, а прясно окосената трева — невъзможно зелена. Оттатък поляните чайките се носеха над Солента и си разменяха тревожни крясъци.

Червената тухлена кула на манастирската църква се издигаше в ясното синьо небе и предлагаше на туристите невероятни възможности за снимки. Макар да бе винаги отворен за посетители, разкритията за старата библиотека бяха превърнали Вектис в истински туристически хит, за ужас на живеещите в манастира монаси. През уикендите местните жени от село Фишбърн поемаха ролята на туристически гидове, най-вече за да събират гостите на групи; така графикът на монашеския живот се нарушаваше по-малко, отколкото ако хората безцелно се мотаеха из църквата и по територията на манастира.

Малкото момченце в количката се разплака. Туристите, предимно възрастни, отдавна забравили родителските радости, изглеждаха раздразнени, но майка му и баща му не им обърнаха внимание.

Майката провери детето.

— Ще потърся място да му сменя пелените — каза Нанси и подкара количката към кафенето.

Уил кимна и продължи да слуша екскурзоводката, жена на средна възраст с дебели бедра, която сочеше крехките стръкове зад зайчарника и обясняваше надълго и нашироко колко важна е ролята на зеленчуците за монашеския орден.

Беше очаквал с нетърпение ваканцията, за да избяга от трескавия свят, който си бе създал. Имаше да дава още интервюта, да пише книги и да се занимава с всички други тегоби на известните личности. Дори сега на улицата му дебнеха папараци. Освен това имаше нови задължения. Алф Кениън, който до голяма степен се беше възстановил от раната в коляното, след няколко дни щеше да тръгне на турне да представи книгата си за Жан Калвин, Нострадамус и документите на Кантуел. Кениън го беше помолил да направи няколко медийни изяви и Уил не можеше да му откаже. Дейн Бентли пък организираше ергенско парти преди сватбата си, макар че Уил не беше сигурен за коя точно от приятелките си ще се жени.

За момента успяваше да пропъди лудницата от последните месеци и да се съсредоточи върху настоящия момент и място. Беше очарован от всичко при посещението им на острова — студения, носен от вятъра ферибот, с който пристигнаха от Англия, обяда в кръчмата във Фишбърн, където се замота към бара, преди да си поръча кока-кола, първото зърване на манастира от пътеката, облечените в раса монаси, които въпреки одеждите и сандалите си приличаха на обикновени хора, докато не се събраха в църквата точно в 14,20 за обедната служба. Вътре в храма монасите се превърнаха в съвсем други хора. Съсредоточаването им в молитвата и пеенето, всеотдайността, сериозността на духовната им наслада ги откъсваше от посетителите, които седяха на задните пейки на засводената църква като любопитни, неловко чувстващи се воайори.

Сега монасите се занимаваха със следобедните си задължения. Някои работеха в градината, други бяха в кухнята, грънчарницата или книговезницата. Не бяха много, по-малко от дузина, и повечето бяха възрастни. В днешно време младежите рядко търсеха монашески живот. Обиколката приключваше, а Уил все още не беше видял онова, за което беше дошъл. Вдигна ръка заедно с другите. Всички искаха едно и също и екскурзоводката знаеше какво е то.

Обърна се към него, тъй като той стоеше настрана от другите, висок и представителен, с будни интелигентни очи.

— Бих искал да видя средновековния манастир.

Групата замърмори. Всички искаха точно това.

— Да, странно че трябва да питате! — пошегува се тя. — Тъкмо щях да ви упътя. Манастирът се намира на по-малко от четвърт миля нагоре по пътеката. Напоследък всички искат да идат там, но няма много за гледане. Само руини. Но ако трябва да съм сериозна, дами и господа, разбирам интереса ви и ви приканвам да отидете и да посветите няколко минути на съзерцание. Мястото е отбелязано с малка табела.

Докато отговаряше на въпроси, екскурзоводката продължаваше да гледа към Уил и когато приключи, отиде при него и без капка стеснение заразглежда лицето му.

— Благодаря за обиколката — каза той.

— Мога ли да ви попитам нещо?

Уил кимна.

— Случайно да не сте господин Пайпър, американецът, който се появяваше в новините покрай всичко това?

— Да, госпожо.

Тя грейна.

— Така си и знаех! Имате ли нещо против да кажа на абата, че сте тук? Мисля, че би искал да се срещне с вас.

Дом Тревър Хъчинс, абатът на Вектис, бе пълен белокос мъж, преливащ от ентусиазъм. Поведе Уил и Нанси нагоре по чакълената пътека към разпадащите се средновековни стени на стария манастир и помоли да бута количката, за да „повози малчугана“.

Настоя да повтори историята, която Уил и Нанси току-що бяха чули за средновековния манастир, затворен и разграбен по времето на Реформацията на крал Хенри през 1536 г. Постройките били разграждани камък по камък и материалите били превозени до Коус и Ярмът за строежа на замък и укрепления. Онова, което беше останало, бе жалък призрак на величествения комплекс, ниски стени и основи.

Новият манастир бил построен в началото на двадесети век от френски монаси, които използвали тухли, за да съживят бенедиктинската традиция, и предпочели да се установят недалеч от свещеното място на стария манастир. Самият абат бе почти от двадесет и пет години във Вектис; постъпил тук на младини, веднага след завършването на класическа филология в Кембридж.

След поредния завой пред тях изникнаха полусъборените зидове. Руините се намираха на поляна над Солента, южният бряг на Англия се издигаше от другата страна на тесния пролив. Оцелелите през столетията стени бяха оголени фасади с малко останали отвори на местата, където някога бе имало прозорци и арки. Между развалините пасяха овце.

— Ето го и стария Вектис! — рече абатът. — Това ли очаквахте, господин Пайпър?

— Много е спокойно.

— Да, така е. Тук разполагаме с колкото си поискате спокойствие. — Абатът посочи стените на катедралата, катедралния съвет и спалните помещения. По-нататък се виждаха ниските останки от средновековните стени на манастира.

— Къде е била библиотеката?

— Не тук. Още напред. Нищо чудно, че са я скрили в един отдалечен ъгъл.

Уил хвана Нанси за ръка, когато приближиха падината в съседната поляна — голям правоъгълник, на метър под нивото на околния терен. На ръба на склона имаше гранитен маркер с бронзова табела. Надписът беше съвсем прост: Библиотеката на Вектис — 782–1297.

Абатът застана до плочата.

— Това е вашият дар за света, господин Пайпър — каза той. — Прочетох за всичко сторено от вас в интернет.

Нанси се разсмя при мисълта, че монасите ползват мрежата.

— Ама разбира се, имаме високоскоростна връзка! — похвали се абатът.

— Не всички смятат, че стореното от мен е дар — рече Уил.

— Е, със сигурност не е проклятие. Истината никога не може да бъде проклятие. За мен всичко свързано с Библиотеката е изключително окуражаващо. Усещам сигурната ръка на Бог. Чувствам връзка с абат Феликс и всичките му предшественици, които ревностно са защитавали и поддържали великото начинание, сякаш е било деликатна орхидея, която би загинала, ако температурата се промени и с един градус. Често идвам тук, за да медитирам.

— Проблемът с двайсет и седма година тревожи ли ви? — попита Нанси.

— Тук живеем в настоящето. Нашата общност е загрижена дружно да възхвалява Господа, да отслужва литургиите и да се моли според Светото писание. По същество грижата ни е да познаем Исус Христос. Две хиляди двайсет и седма, астероиди и всякакви подобни неща не ни тревожат.

Уил му се усмихна.

— Ако питате мен, цялата тази суматоха около двайсет и седма е може би за добро. Целият свят ще бъде прекалено съсредоточен върху космическите канари и други такива, вместо да мисли как да унищожи самия себе си. Най-сетне всички да имаме обща цел. Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, според мен това ще бъдат най-добрите седемнайсет години, които сме имали някога.

Абатът върна количката на Нанси.

— Той е чудесен малчуган и има добри родители. Предстои му светло бъдеще. А сега ще тръгвам. Останете колкото пожелаете.

— Радваш ли се, че дойде тук? — попита Нанси, след като останаха сами.

Уил погледна падината и си представи зеленооките рижави писари, безмълвно трудили се тук векове наред, монасите, които пазели тайната им като свещено задължение, последната кървава катастрофа, сложила край на всичко. Представи си как е изглеждала Библиотеката, огромната колекция от дебели тежки книги в просторните хранилища. Все още се надяваше, че някой ден ще бъде поканен в Невада да види как изглежда Библиотеката сега. Но не го очакваше със затаен дъх.

— Да, радвам се. Радвам се също, че двамата с Фили сте с мен. — Погледна през поляната към морето. — Господи, колко спокойно е тук.

Останаха още известно време, докато слънцето не започна да залязва. Трябваше да хванат ферибота, а след това ги очакваше дълго шофиране. Уил трябваше да посети един гроб под ябълково дърво във фамилно гробище в провинция Шекспир, преди да отлетят обратно към Маями. Нанси трябваше да свиква с новото си място в отдела във Флорида, както и да обзавежда къща.

А той смяташе да полови риба в примамливите води на Мексиканския залив.