Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

31

Уил чу името си. Гласът идваше някъде отдалеч. Или беше отблизо, но шепнеше? Така или иначе, успя да го изтръгне от неспокойния лек сън и да го върне в реалността — болнична стая, окъпана в дневна светлина.

В момента на събуждането не беше сигурен дали е пациент или посетител, в легло или до леглото, дали държи нечия ръка или държат неговата.

И в следващия миг всичко си дойде на мястото.

Държеше ръката на Нанси, а тя се взираше в кръвясалите му очи и жално стискаше грамадните му пръсти.

— Уил?

— Хей. — Искаше му се да заплаче.

Виждаше объркването на лицето й. Мигащият и пиукащ монитор не й говореше нищо.

— Намираш се в болница — обясни той. — Ще се оправиш.

— Какво стана? — Гласът й бе дрезгав. Бяха махнали интубационната тръба само преди няколко часа.

— Въглероден оксид.

Очите й се разшириха.

— Къде е Фили?

Той стисна ръката й.

— Добре е. Бързо дойде на себе си. Истински малък боец. В детското отделение е. Непрекъснато обикалям между вас двамата.

— А мама и татко? Къде са те?

Той отново стисна ръката й.

— Съжалявам, скъпа. Не се събудиха.

 

 

Шефът на полицията и началникът на пожарната лично засипваха Уил с въпроси през целия ден, притискаха го по коридорите на болницата, измъкваха го от стаята на Нанси, устройваха му засади в кафенето. Проводникът до вентилатора на пещта бил прекъснат, което довело до натрупване на смъртоносни количества въглероден оксид. Предпазният ключ бил повреден. Освен това Липински нямали детектори за въглероден оксид. Нямаше съмнение, че действието е било умишлено и от първоначалните въпроси Уил разбра, че е „интересен за следствието“, докато откриването на разбитата ключалка на мазето не ги наведе на мисълта, че е по-скоро жертва, отколкото заподозрян.

Не им убягна фактът, че той е бивш, а Нанси — все още действащ агент на ФБР, и още преди обяд отделът на Бюрото в Манхатън бе успял да избута местните власти и да поеме разследването в свои ръце. Някогашните колеги на Уил го заобикаляха предпазливо и изчакваха удобен момент да му се нахвърлят.

Издебнаха го при една от совалките между жена му и сина му. Уил бе само леко изненадан, когато Сю Санчес зачатка с високите си токчета към него. В края на краищата, тя беше шеф на Нанси. От друга страна, бе отвратен да види Джон Мюлер до нея.

Отношенията между Уил и Санчес открай време се основаваха на взаимно недоверие и враждебност. Преди години той беше неин началник. Както сам си признаваше, Уил беше окаяно лош шеф, а Сю винаги бе сигурна, че може да се справя по-добре от него. Възползва се от шанса, когато беше понижен заради „неуместна връзка“ с помощничката на един друг шеф.

В петък тя му докладваше, а в понеделник си бяха сменили ролите. Новото положение беше кошмарно. Той реагира на промяната, като действаше като упорито магаре и проявяваше пасивна агресивност към Санчес. Ако не се налагаше да търпи още няколко години до пенсионирането си, щеше метафорично — а може би и буквално — да нарита официозния й латино задник.

Санчес бе негов шеф при случая „Апокалипсис“ и изигра ролята на подставеното лице, което трябваше да го отстрани от разследването, когато приближи прекалено до Шакълтън. Поредицата кукловоди я бяха използвали като инструмент и тя до ден днешен не намираше покой, че не знае защо й бе наредено да го спре, защо случаят „Апокалипсис“ бе замразен без никакви обяснения и защо на Уил му бе направено абсурдно изгодно предложение за предсрочно пенсиониране.

И ако отношенията между Уил и Сю бяха изострени, положението с Джон Мюлер бе още по-лошо. Мюлер бе педантичен, правеше всичко според учебниците, от онези агенти, които се интересуват повече от процеса, отколкото от резултатите. Беше кариерист, изгарящ от желание да приключи с оперативната работа колкото се може по-рано и да се намърда сред бюрократите. Възмущаваше се от нехайната нагласа на Уил и моралните му прегрешения, пиенето и женкарството му. И беше ужасен, че Нанси Липински, млад специален агент с потенциала да се превърне в клонинг на Мюлер, бе привлечена от Пайпър към тъмната страна и дори се беше омъжила за проклетия негодник!

За самия Уил Мюлер бе ходеща реклама на всичко сгрешено във ФБР. Уил работеше по случаи, за да прати лошите момчета зад решетките. Мюлер — за да ускори издигането си. Той бе политическо създание, а Уил нямаше време за политика.

Първоначално Мюлер се занимаваше с „Апокалипсис“ и ако не беше внезапното му заболяване, Уил никога нямаше да бъде натоварен със случая. Никога нямаше да му се наложи да работи с Нанси. Нямаше да тръгне с нея. Случаят „Апокалипсис“ може би щеше да бъде решен. Цялата поредица събития нямаше да се случи, ако Мюлер нямаше един малък съсирек, който се бе озовал в мозъка му.

Мюлер се беше възстановил напълно и сега беше един от любимците на Санчес. Когато дойде вестта, че Нанси и семейството й са станали обект на покушение, първата й работа бе да нареди на Мюлер да я закара до Уайт Плейнс.

В пустата чакалня Санчес попита Уил как е и му изказа съболезнованията си. Мюлер изчака кратката човешка размяна на реплики да приключи и моментално се включи откъм неприятната страна.

— В полицейския доклад се казва, че си бил извън къщата за час и половина.

— Съвсем правилно си прочел доклада, Джон.

— Пиел си в някакъв бар.

— Доколкото имам опит, баровете са доста добро място да си намериш питие.

— Не можеше ли да пиеш в къщата?

— Тъст ми беше страхотен човек, но пиеше само вино. На мен пък ми се прииска уиски.

— Доста удобен момент да излезеш, не мислиш ли?

Уил направи две крачки, сграбчи го за реверите и го тресна в стената. Изкушаваше се да задържи по-дребния мъж с едната ръка и да превърне лицето му в пихтия с юмрук. Когато Мюлер започна да вдига ръцете си, за да се освободи, Санчес им извика и на двамата да престанат.

Уил го пусна и отстъпи. Дишаше тежко, зениците му се бяха свили като топлийки от гняв. Мюлер оправи сакото си и му хвърли самодоволна усмивка, сякаш го уверяваше, че още не са приключили.

— Уил, какво според теб е станало снощи? — с равен глас попита Санчес.

— Някой е влязъл с взлом, докато сме били на вечеря. Нагласили са пещта. Ако не бях излязъл, сега трима души щяха да са в кома.

— В кома? — обади се Мюлер. — Защо не мъртви?

Уил не му обърна внимание, сякаш не съществуваше.

— Кой според теб е бил мишената? Ти? Нанси? Родителите й?

— Родителите й просто извадиха лошия късмет да са там.

— Добре — търпеливо рече Санчес, — ти или Нанси?

— Аз.

— Кой е отговорен? Какъв е мотивът?

— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, Сю, но това все още е случаят „Апокалипсис“.

Очите й се присвиха.

— Какво означава това, Уил?

— Случаят не е приключвал.

— Да не искаш да кажеш, че серийният убиец пак е започнал да действа?

— Не казвам това. Казвам, че случаят не е приключвал.

— Това са безсмислици, пълни глупости! — запротестира Мюлер. — Какви са доводите ти?

— Сю — каза Уил, — знаеш, че случаят се получи доста усукан. Знаеш, че бях отстранен. Знаеш, че бях пенсиониран. Знаеш, че не бива да задаваш никакви въпроси. Нали?

— Да — тихо се съгласи тя.

— Стават разни неща, при това толкова високо, че свят ще ти се извие. Онова, което зная, е потулено с федерално споразумение за конфиденциалност, което може да бъде отменено единствено със заповед на президента. Затова ще ти кажа само, че има хора, които искат определени неща от мен и са готови да убиват, за да се доберат до тях. Ръцете ти са вързани. Не можеш да ми помогнеш по никакъв начин.

— Та ние сме ФБР, Уил! — възкликна тя.

— Хората, които са по петите ми, са на същата страна, на която е и ФБР. Това е всичко, което мога да кажа.

Мюлер изсумтя.

— Тази глупост е най-удобното оправдание, което съм чувал през живота си. Казваш ни, че не можем да те разследваме заради някаква си секретна дивотия на най-високо ниво. Стига глупости!

— Отивам да видя сина си — отвърна Уил. — А вие правете каквото си искате. Успех.

Сестрите го оставиха сам до интензивната кошарка на Филип. Дихателната тръба беше извадена и цветът на лицето му отново ставаше нормален. Фили спеше и малката му ръчичка се мъчеше да хване нещо в съня.

Уил кипеше като тенджера под налягане. Застави се да се съсредоточи. Нямаше време за умора. Нямаше място за мъка. И никакъв шанс да бъде скован от страх. Концентрира цялата си енергия върху единствената емоция, за която знаеше, че е надежден съюзник — гнева.

Ясно беше, че Малкълм Фрейзър и копоите му са някъде наоколо, може би съвсем наблизо. Наблюдателите имаха преимущество — разполагаха с датите на смъртта, — но то се изчерпваше само с това. Знаели са, че ще успеят да убият родителите на Нанси. Надявали са се, че той и семейството му ще изпаднат в кома. Но се бяха провалили. Сега той имаше предимство. Не се нуждаеше от полицията или от ФБР. Трябваше му само собствената му сила. Усещаше тежестта на пистолета в кобура на кръста, болезненото мушкане на цевта в бедрото му. Насочи болката срещу мисления образ на Фрейзър.

Идвам за теб, помисли си Уил. Идвам.

 

 

На летище „Кенеди“ Декорсо отвори задната врата на колата на Фрейзър и седна до шефа си. Никой от двамата не продума. Свирепо издадената брадичка на Фрейзър казваше всичко — не беше доволен. Телефонът му бе загрял от честата употреба.

Картата с дипломатическия имунитет, която бе изиграл Декорсо, беше вдигнала неописуем хаос. Държавният департамент нямаше представа кой е Декорсо и защо от Министерството на отбраната настояваха да удовлетворят искането му. Големите клечки от СРС яростно се опитваха да изкопчат информация за Декорсо от колегите си от ЦРУ. Политическият футбол продължаваше все по-нагоре и по-нагоре по веригата, докато държавният секретар с неохота се съгласи лично да се застъпи за Декорсо пред английския външен министър.

Декорсо получи пропуска си за излизане от затвора. Британското правителство с нежелание се примири и го предаде на представителите на американското посолство. След това бързо бе откаран на летище „Станстед“, за да се качи в частния „Гълфстрийм V“, принадлежащ на секретаря на флота, а разследването за палеж и убийство беше спряно.

Накрая Декорсо наруши мълчанието и измънка извинение.

— Как така се остави да те спипат? — изръмжа Фрейзър.

— Някой съобщил номера на колата ми на полицията.

— Трябвало е да го смениш.

— Имаш оставката ми.

— Никой не си подава оставка при мен. Когато реша да те изритам, ще те уведомя.

— Спипахте ли Пайпър?

— Опитахме снощи. Въглероден оксид в дома на Липински. Сложихме капана, докато бяха на ресторант.

— Вчера беше тяхната дата, нали?

— Да. Ние бяхме причината. Пайпър излезе от къщата, после се върна и вдигна тревога. Жена му и синът му ще се оправят. Така и не ни се отвори възможност да се доберем до онова, което е намерил в Англия. Доколкото знаем, би трябвало вече да е предал материала на Спенс.

— А Спенс къде е?

— Не знам. Сигурно пътува обратно към Вегас. Търсим го.

Декорсо вдиша през зъби.

— Мамка му.

— Да.

— Какъв е планът?

— Пайпър е в болницата в Уайт Плейнс. Пълно е с хора на ФБР. Следим го и когато излезе, ще го спипаме.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме изриташ?

Фрейзър знаеше нещо, което подчиненият му не подозираше. Вдругиден Декорсо щеше да е покойник.

Нямаше смисъл да се занимава с купищата бумащина, за да го уволни.

— Не е нужно да го правя.

Декорсо му благодари и не си отвори устата през остатъка от пътуването.

 

 

Когато Нанси отново се събуди, беше късен следобед. Бяха й изключили монитора и я бяха преместили в единична стая. Уил не беше до нея и тя се паникьоса. Позвъни и сестрата й каза, че съпругът й вероятно е в детското интензивно при бебето. След няколко минути той се появи на вратата.

Нанси държеше кърпичка и бършеше очите си.

— Къде са те? Мама и татко.

— В „Балар-Дюран“.

Тя кимна. Това бе предварително избраната от тях погребална агенция. Джоузеф обичаше да планира нещата.

— Всичко е подготвено за утре, ако мислиш, че можеш да се справиш. Можем и да отложим с един ден.

— Не, ще бъда готова. Трябва ми рокля.

Изглеждаше толкова тъжна. Тези разплакани, големи очи.

— Лора ще се погрижи. Двамата с Грег отидоха да пазаруват.

— Как е Фили?

— Извадиха го от интензивното. Много е добре. Яде като за световно.

— Кога ще мога да го видя?

— Някъде привечер, сигурен съм.

Следващият въпрос го изненада.

— Ти как си?

Наистина ли я беше грижа?

— Мърдам — мрачно отвърна той.

— Мислех за нас — промълви тя.

Уил зачака със затаен дъх. Искаше от него да се махне от живота й. Изобщо не трябваше да почерни вратата й. Тя и Филип щяха да са по-добре без него. Той бе в бара и пиеше, докато семейството му е гълтало газ. Вече й беше изневерил един път. Кой можеше да гарантира, че няма да го направи отново?

— Мама и татко се обичаха. — Произнасяше задавено думите, долната й устна трепереше. — Легнаха си заедно, както са правили всяка вечер в продължение на четиридесет и три години. Умряха мирно в леглото си. Никога не са били хилави. Никога не са боледували. Това бе техният час. Винаги е щял да бъде техният час. Искам същото да стане и с мен, когато настъпи моят час. Искам да заспя една нощ в обятията ти и никога повече да не се събудя.

Уил се наведе през преградата на леглото и я прегърна толкова силно, че тя изпъшка. После отпусна питонската си хватка и я целуна благодарно по челото.

— Трябва да направим нещо, Уил — рече тя.

— Зная.

— Трябва да спипаме тези копелета. Искам да ги поставя на колене.

Уил не можеше да използва мобилния в отделението без да бъде смъмрен от някоя сестра, затова слезе долу в чакалнята. В паметта на телефона имаше записан само един номер. Избра го.

— Ало? — отговори задъханият глас на Спенс.

— Уил Пайпър е.

— Радвам се, че се обади. Как си, Уил?

— Наблюдателите се опитаха да ни убият снощи. Родителите на жена ми са мъртви.

Последва мълчание.

— Много съжалявам. Пострадахте ли?

— Жена ми и синът ми пострадаха, но ще се оправят.

— Слава Богу, че го чувам. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Може би. Взех решение. Ще ти покажа базата данни.

 

 

Тази нощ Уил спа на един стол в стаята на сина си. Всичко беше готово за следващия ден и не му оставаше друго, освен да си позволи малко почивка. Дори сестрите, които влизаха и излизаха на всеки няколко часа, не можаха да го събудят.

На сутринта се събуди от звуците на Филип в креватчето му, който весело гукаше и си играеше с плюшената си играчка. Уил използва това оптимистично начало, за да се настрои за изпитанията на идващия ден.

Напрегна се, когато чу някой да приближава вратата, но вместо поредната сестра в стаята влязоха Лора и Грег. Бяха дошли от Вашингтон и оказаха неимоверна помощ при подготовката на погребението. Липински бяха обичани съседи и на опелото им щяха да присъстват много опечалени. Поради изтеклата информация за бърникането в пещта медиите също щяха да проявят интерес и се очакваше многоброен контингент от нюйоркски журналисти. Трябваше да се уредят също и последни подробности със свещеника, с погребалната агенция и с гробището. Лора бе малко тромава заради бременността си, но Грег пое върху себе си ролята на движещия нещата човек и Уил му бе благодарен за това.

— Успя ли да поспиш? — попита го дъщеря му.

— Малко. Виж го колко добре изглежда.

Грег погледна надолу към Филип, сякаш опитваше ролята на татко.

— Здрасти, приятел.

Уил се изправи, застана до зет си и постави ръка на рамото му. Това бе първият му физически контакт с младия мъж, ако не се броят ръкостисканията.

— Наистина ми помогна. Благодаря.

— За нищо — леко смутено отвърна Грег.

— Трябва да намеря начин да ти се отплатя.

 

 

Уил се нагърби с ролята на шеф на охраната и по време на закуска в кафенето педантично планира цялата хореография. Трябваше да бъдат пред очите на всички, сред тълпата. Фрейзър можеше да гледа колкото си иска, но нямаше да е в състояние да нанесе удара си, ако наоколо има много хора. Детайлите бяха важни. Всичко трябваше да мине перфектно, в противен случай щяха да се окажат на дъното на някоя много дълбока дупка.

Когато отиде в стаята на Нанси, тя вече беше облякла новата си черна рокля и стоеше пред огледалото в тоалетната. Изглеждаше твърдо решена да не плаче, докато си слага грим. Стар приятел от Бюрото беше минал през апартамента им и бе взел един от черните костюми на Уил. Двамата не бяха изглеждали така елегантни от деня на сватбата им. Уил постави длан на кръста й.

— Изглеждаш добре — каза тя.

— Ти също.

— Не зная дали ще успея да го направя — пророни тя с треперещ глас.

— Ще бъда до теб непрекъснато — обеща той.

Пред входа на болницата ги чакаше лимузина на „Балар-Дюран“. Според протокола на изписването Нанси беше изкарана с количка до самата кола. Придържайки Филип към гърдите си, тя влезе в кадилака. Уил оглеждаше алеята и улицата, сякаш беше на мисия за охрана на свидетел. Малка група агенти от нюйоркския отдел огради лимузината като отряд на тайните служби, зачислен към някоя важна клечка.

Когато лимузината потегли, Фрейзър свали бинокъла и измърмори на Декорсо, че Пайпър е в пашкул. Проследиха ги от разстояние и не след дълго паркираха на Мейпъл Авеню. Белите колони на погребалния дом бяха пред тях.

Липински бяха непринудени хора, които не си падаха по церемониите, и приятелите им от квартала се погрижиха службата да отговаря на характера им. След прочувственото слово на енорийския свещеник излязоха безброй колеги, партньори на бридж, енориаши и дори самият кмет, за да споделят трогателни и весели истории за грижовната и обичлива двойка, чийто живот бе прекъснат така ненавременно. На предната пейка Нанси плачеше непрекъснато, а когато Филип ставаше прекалено шумен, Лора го изнасяше, докато не се успокои. Уил стоеше напрегнат и готов за действие, непрекъснато се озърташе и оглеждаше препълнената зала. Съмняваше се, че наблюдателите са вътре, но винаги съществуваше и такава възможност.

 

 

Гробището Маунт Калвъри се намираше в северната част на Уайт Плейнс, на няколко километра от дома на Липински, до територията на Уестчестър Колидж. Джоузеф винаги бе харесвал спокойния район и по типичния си методичен начин бе закупил семеен парцел още преди тридесет години. Сега той го чакаше, в тъмнокафявата земя имаше два прясно изкопани гроба. Беше от онези свежи есенни утрини, когато слънцето светеше слабо и глухо, а листата хрускаха под краката на опечалените.

Фрейзър наблюдаваше погребението през бинокъла от сервизния път на около четиристотин метра разстояние. Разполагаше с план. Щяха да последват процесията обратно до дома на Липински. Знаеха, че бдението ще се състои там, тъй като бяха поръчали на хората от оперативния център в Грум Лейк да проникнат в сървъра на погребалния дом и да научат маршрута и крайния адрес на лимузината. Щяха да изчакат до вечерта, когато Уил и Нанси останат сами със сина си, да влязат и да спипат Уил, като използват толкова сила, колкото е необходимо. Щяха да претърсят къщата за нещо свързано с Кантуел Хол. А след като вдигнат Уил на десет километра височина, щяха да поискат инструкции от Пентагона. Хората му бяха съгласни, че два последователни удара в една и съща къща са най-добрата възможна изненада.

Докато свещеникът отслужваше литургията, Фрейзър и хората му дъвчеха сандвичи. Докато Нанси хвърляше шепа пръст върху ковчезите на родителите си, наблюдателите се наливаха с кофеин и енергийни напитки.

Когато службата приключи и хората започнаха да се разотиват, Фрейзър продължаваше да наблюдава внимателно. Около Уил и Нанси имаше група опечалени и за момент Фрейзър ги изгуби в морето тъмносини и черни палта. Насочи вниманието си към лимузината, която беше паркирана начело на процесията, и щом забеляза мъж и жена с бебе на ръце, нареди на шофьора да тръгва.

Погребалната процесия пое обратно към дома на Липински. Антъни Роуд бе къса задънена улица с много дървета покрай нея. Беше невъзможно да паркират там, без да бъдат забелязани, затова Фрейзър нареди да заемат позиция на главната Норт Стрийт и търпеливо зачака в отслабващата следобедна светлина посетителите да си тръгнат.

 

 

Катафалката на „Балар-Дюран“, черна лимузина „Ландау“, спря пред частния терминал на летище „Уестчестър“. Облеченият в черен костюм шофьор слезе и се огледа, преди да отвори задната врата.

— Справихме се — каза той.

Уил слезе пръв, помогна на Нанси и Фили, след което ги поведе към терминала. После се върна, за да плати на шофьора и да вземе багажа.

— Не си стъпвал тук, ясно?

Шофьорът докосна фуражката си и потегли.

Вътре в терминала Уил незабавно забеляза мъжа със среден ръст и здраво телосложение, късо подстригана сива коса, джинси и кожено яке. Човекът посегна да бръкне във вътрешния си джоб. Уил внимателно го следеше как вади ръката си, но в нея имаше само визитка. Мъжът пристъпи към него и му я подаде.

Дейн П. Бентли. Клуб 2027.

— Вие трябва да сте Уил. А вие навярно сте Нанси. А малкият мъж кой е?

Нанси погледна любезното лице на Дейн със сивата му четина.

— Името му е Филип.

— Моите съболезнования, приятели. Самолетът ви е зареден и готов за излитане.

 

 

Фрейзър изчака целия следобед, докато колите престанаха да спират и тръгват от дома на Липински. Привечер забеляза Лора Пайпър и съпруга й да си тръгват с такси. По здрач потегли по Антъни Роуд за бързо разузнаване. Единствената кола пред къщата беше на Джоузеф. Лампите и на двата етажа светеха. Фрейзър реши да изчака още час, за да е сигурен, че няма да има закъснели посетители.

В уреченото време спряха пред къщата и се разделиха на две групи по двама. Фрейзър изпрати Декорсо да влезе през мазето и лично разби входната врата. Предпазителят на пистолета беше свален и от заглушителя оръжието изглеждаше дълго и заплашително. Чувстваше се добре, че не търка седалка, че действа. Беше готов, дори очакваше с нетърпение да употреби известно насилие. Предвкусваше удоволствието, с което щеше да фрасне Пайпър по слепоочието и да събори кучия син на пода.

Онова, за което не беше готов и което го накара да изпсува на глас, беше напълно празната къща с кукла колкото Филип на дивана в дневната, където я беше оставила Лора Пайпър.