Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

38

Ако алтернаторът на автобуса от Ел за Лас Вегас не се беше повредил, следващият ден можеше да мине по различен начин. Такава е природата на предопределеността и съдбата. Една променлива влияе на друга, тя — на трета и така нататък по безкрайно сложната верига. Вместо да напусне Ел Ей в десет и половина вечерта, автобусът потегли от терминала четири часа по-късно.

За успокоение Уил смучеше от бутилката през по-голямата част от шестчасовото пътуване през пустинята и задряма, когато се вцепени достатъчно. Цялата задна част на автобуса беше само за него. Повечето от останалите пътници предпочетоха да вземат по-късен курс. Имаше само неколцина твърди глави, които останаха да чакат завършването на ремонта, а хората, които се качват в автобус за Лас Вегас посред нощ, предпочитат да останат насаме със себе си.

Периодично посещаваше тоалетната, за да натъпче още марля в раната и да я полее с йод, но продължаваше да кърви и губеше сили с всеки изминал час.

Събуди се, когато изгревът обагряше пустинята — с тъпо главоболие, пресъхнала уста и болки в крака. Трепереше и се сгуши в якето си, за да се стопли. Теренът навън бе равен, кафяв и покрит с бодливи храсталаци. Искаше му се климатикът да се повреди и температурата да се изравни с пустинната жега. Инфекцията вероятно започваше.

Последният час от пътуването бе истинско изпитание. Издържа на гаденето, болката и силните студени тръпки, от които му тракаха зъбите, като стягаше гневно мускули. Трябваше му ужасно усилие на волята, за да довърши започнатото. Ако се огънеше пред засилващата се слабост, Фрейзър щеше да победи. Не можеше да позволи подобно нещо. Съсредоточи мислите си върху Нанси и сина си. В съзнанието му се появи образът на сучещия Фили, докато тя замечтано гледаше през прозореца на апартамента им. После откри, че се смее, когато картината се смени с огромната каравана на Спенс.

— Искам този автобус — изграчи той.

През зеленикавите прозорци в далечината се появи Лас Вегас, издигащ се от равната пустиня, проблясващ като кристал, подобно на Изумрудения град. Надигна се за още една смяна на превръзката. Чистачът на тоалетната сигурно щеше да си помисли, че по време на пътуването е имало здрав екшън.

Накрая автобусът спря на автогарата недалеч от казино „Голдън Нъгет“. Уил беше последен и шофьорът го изгледа подозрително как бавно слиза от стъпало на стъпало.

— Добре ли си, приятел?

— Чувствам се отлично — промърмори му Уил. — Чувствам се късметлия.

Закуцука направо към най-близкото такси. От горещото слънце се почувства малко по-добре. Бавно се намести на задната седалка.

— Закарай ме до Хендерсън. Улица „Сейнт Кроа“.

— Скъп квартал — отбеляза шофьорът и го изгледа.

— Не се и съмнявам. Закарай ме по най-бързия начин и ще получиш петдесетачка отгоре.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ някоя болница?

— По-добре съм, отколкото изглеждам. Само бъди така добър да изключиш климатика.

При предишното си посещение в Лас Вегас си беше обещал то да бъде последното му. Това бе преди повече от година, когато дойде да разпита шефа на застрахователната компания „Дезърт Лайф“ във връзка със случая „Апокалипсис“. Беше една от онези ситуации, в които нацелваш правилната посока, но се оказваш на погрешното място. Президентът на компанията Нелсън Елдър се оказа свързан със случая, но не по начина, по който очакваше Уил. Дружеското му отбиване до някогашния му съквартирант Марк Шакълтън също беше далеч от изживяването „каквото виждаш, това получаваш“. Пътуването му остави противни впечатления от Вегас, но и без това никога не си беше падал по града. Закле се, че по един или друг начин това наистина ще бъде последното му стъпване тук.

Пиковият трафик беше в посока на север към Вегас, но те се движеха в обратната и стигнаха доста бързо до Хендерсън. Шоколадовите висини на хребета Макълоу изпълниха предното стъкло, докато приближаваха възвишенията Макдоналд, където се намираше скъпият квартал на Спенс. Уил се напрягаше да остане в съзнание и яростно стискаше и отпускаше юмруци, а шофьорът непрекъснато му хвърляше погледи в огледалото.

Хендерсън се оказа ограден квартал в злачния терен на клуб „Драгън Ридж“, анклав от модерни домове, накацали по хълмовете над игрищата за голф. На портала Уил свали прозореца и каза на охраната, че Уил Пайпър е дошъл да види Хенри Спенс. Чу гласа на Спенс по телефона на пазача, след което мъжът махна на таксито да продължи.

Уил се озова пред най-голямата къща, която бе виждал някога — огромна постройка в средиземноморски стил с цвета на пясъчник. Видя Спенс при отворената врата, седнал на скутера си. Кениън се завтече към тротоара, като махаше и викаше, и спря стреснат при вида на излизащия със залитане Уил. Изтича към него и го подхвана, за да му помогне да извърви разстоянието до вратата.

— Мили Боже! Какво е станало? — ахна той.

Уил стисна зъби.

— Наблюдателите. Май са пипнали Дейн.

— Ужасно се притеснихме — рече Кениън. — Нищо не сме чули. Хайде. Влизай вътре.

Спенс дръпна скутера си назад, за да им направи път.

— Алф, сложи го на дивана в семейната стая! Господи, той кърви! Уил, проследиха ли те?

— Не мисля — изхриптя Уил.

Къщата представляваше осемстотин квадратни метра разкош, същински Тадж Махал в стила на Вегас, построен за богатата съпруга на Спенс. Кениън помъкна Уил през оформения като подкова интериор до една стая с камина, бюро с компютър и огромен кафяв диван, гледащ към басейна в задния двор. Уил се просна на него и Кениън внимателно вдигна краката му и ги положи на дивана. Уил беше пребледнял и плувнал в пот, дишането му бе учестено. Крачолът на панталона бе пропит с лепкава кръв, във въздуха се носеше противна тежка миризма.

— Трябва ти лекар — тихо рече Кениън.

— Не. Още не.

— Хенри, да имаш ножици някъде наблизо?

Спенс приближи със скутера си. Кислородните му тръбички съскаха.

— В бюрото.

Кениън намери ножиците и изряза голям квадрат от панталоните на Уил, разкривайки окървавената превръзка. Разряза и нея, махна марлята и прегледа раната. По време на работата си в никарагуанските джунгли се беше научил да дава първа помощ.

— Сам ли си се превързвал?

Уил кимна.

— Без обезболяващи?

— Боя се, че да.

Бедрото беше зачервено и подуто. От марлята се носеше плътна, противна миризма.

— Инфектирана е.

— Имам цял аптекарски склад в медицинския си сандък — обади се Спенс. — Какво ти трябва?

— Донеси ми някакви хапчета за болка — отвърна Кениън. — Кодеин, викодин, каквото и да е, а също и каквито антибиотици намериш. Да имаш аптечка за първа помощ?

— В багажника на мерцедеса. Немците мислят за всичко.

Уил се опита да се надигне.

— Взех я — каза той. — В раницата е.

Спенс затвори очи.

— Слава Богу.

— Първо да се погрижим за теб — настоя Кениън.

Слабият мъж работеше бързо, напомпа Уил с обезболяващи и антибиотици, после го помоли за прошка, преди да извади стария тампон от раната и да го замени с нов. Уил стенеше и скърцаше със зъби, а когато всичко приключи, поиска уиски.

Кениън не мислеше, че идеята е добра, но Уил все пак успя да го убеди да му налее едно питие.

— Утре го отказвам — заяви той и му подаде празната чаша.

Кениън седна до него, а Спенс докара скутера си по-близо. Едва тогава Уил забеляза, че Спенс се е издокарал. Косата и брадата му бяха грижливо сресани, имаше хубава риза и вратовръзка.

— Защо си се облякъл така? — попита го Уил.

Спенс се усмихна.

— Вече няма да празнувам рождени дни. Затова решихме да отбележим деня на смъртта ми. Алф се представи чудесно. Направи ми палачинки. Планира целия ден, не че е гарантирано, че ще участвам във всичко. Пица и бира за обяд. Следобед ще гледаме „Гражданинът Кейн“ в медийната стая. Пържоли на скара за вечеря. След това ще изключа кислорода и ще изпуша една пура на двора.

— Което вероятно ще го убие — тъжно вметна Кениън.

— Съжалявам, че нарушавам плановете ви — каза Уил. — Подайте ми раницата.

Извади лаптопа и докато операционната система зареждаше, им разказа за намирането на флаш паметта и смъртоносната среща с наблюдателите. Не беше видял Фрейзър, но бе усетил присъствието му.

— Да приключим с работата преди да гледаме филми, става ли? — подкани ги той.

— Напълно съгласен — отвърна Спенс. — Пък и без това вече знам всичко за Роузбъд.

Уил отвори базата данни на Шакълтън и въведе паролата, след което обяви, че е готов.

Спенс пое дълбоко дъх и облиза пресъхналите си устни. Искаше да знае, но процесът щеше да бъде мъчителен. Изрече първото име:

— Уилям Ейвъри Спенс. Балтимор, Мериленд. Той е най-големият ми син.

Уил затрака с клавишите.

— Отвъд хоризонта е.

Спенс издиша и се изкашля няколко пъти.

— Томас Дъглас Спенс, Ню Йорк Сити.

ОХ.

— Сюзан Спенс Пиърсън, Уилмингтън, Делауеър, дъщеря ми.

ОХ.

— Добре — спокойно рече той. — Да продължим с внуците ми. Много са.

Всички бяха ОХ.

Последва списък на снахи и зет, после дойде ред на по-младия му брат и неколцина първи братовчеди.

Един от братовчедите щеше да умре след седем години. Спенс кимна.

Вече беше почти приключил, отпуснат и доволен. Напрежението му беше изчезнало.

И накрая каза:

— Алф, искам да знам и за теб.

— Аз пък не искам! — запротестира Кениън.

— Тогава ни остави за минута. Не е нужно да го чуваш, но трябва да изпълниш желанието на умиращия.

— За Бога, Хенри, през последните две седмици правя само това!

— Скоро този товар ще падне от раменете ти. А сега се разкарай оттук.

Двамата си размениха братски усмивки.

Няколко минути по-късно Кениън се върна с поднос с кафе. Погледна ги и се изкиска.

— Няма да ви питам, а вие няма да ми казвате. Не искам да си развалям хубавите и подредени отношения с Бог. Предпочитам Той да ме изненада. По естествения начин.

— Както решиш, Алф — отвърна Спенс. — Ще пийна едно кафе. Вече приключих. Уил ми поднесе огромен дар. Мога да умра спокойно.

Наркотиците започваха да действат и на Уил му се приспа.

— Трябва да вляза в интернет.

— Има безжична мрежа — рече Спенс. — Нарича се Хенри Нет.

Уил щракна върху иконата.

— Иска ми парола.

— Не можеш ли да я познаеш? — попита го Спенс и намигна.

— Не, не мога. — Изобщо не му беше до игри.

— Обзалагам се, че можеш.

Пръсна се стъкло.

През разбитите плъзгащи се врати нахлу горещ въздух от възвишенията.

В стаята имаше още двама мъже.

После от коридора се появи трети.

Уил гледаше дулата на два пистолета „Хеклер и Кох“ в ръцете на задъхани, здрави млади мъже. Фрейзър държеше нещо по-леко — „Глок“ като неговия.

Уил нямаше сили, нито възможност да измъкне бързо собствения си пистолет от кобура. Един от наблюдателите му го взе и го хвърли през разбитото стъкло в басейна.

— Вземи компютъра — нареди Фрейзър на подчинения си.

Машината беше изтръгната от слабата хватка на Уил.

— Къде е флаш паметта?

Уил бръкна в джоба на панталона си и хвърли паметта на пода. Нямаше смисъл да се прави на интересен. Беше изгубил.

— Можеше да почукаш, Фрейзър — укори го Спенс.

— Да, следващия път. Не изглеждаш добре, Хенри.

— Емфизема.

— Не съм изненадан. Винаги си бил заклет пушач. Даже нарушаваше правилата и пушеше в лабораторията, помниш ли?

— Помня.

— И продължаваш да нарушаваш правилата.

— Аз съм просто пенсионер, който ръководи малък клуб. Може и ти да поискаш някой ден да влезеш в него. Не събираме членски внос.

Фрейзър се отпусна уморено в един стол срещу тях.

— Трябва да ми дадете книгата за хиляда петстотин двайсет и седма, както и всички материали, които сте намерили в Кантуел Хол. До последния.

— Защо не ни оставите на мира? — запротестира Кениън. — Ние сме просто двама старци, а той е ранен. Нужна му е медицинска помощ.

— Не съм изненадан, че и ти си замесен, Кениън. Непрекъснато се въртеше около Хенри. — Фрейзър посочи Уил с пистолета си. — Този уби двама от хората ми — произнесе с равен глас. — Да не мислиш, че ще го водя на доктор? С кого си мислиш, че говориш? Да не смяташ, че ще обърна и другата си буза?

— И по-велики от теб са го правили.

Фрейзър се разсмя.

— Спести си думите, Алф. Винаги си бил от слабаците. Поне на Хенри му стискаше. — Насочи вниманието си обратно към Спенс и Уил. — Дайте ми книгата и ми кажете какво сте открили в Англия. Така или иначе ще науча.

— Не му давай нищо, Хенри — възмутено се обади Кениън.

Фрейзър повдигна вежда и един от хората му зашлеви Кениън с опакото на дланта си. Старецът рухна на колене.

— Остави го на мира! — извика Уил.

— Или какво? — озъби му се Фрейзър. — Какво ще направиш, ще ме опръскаш с кръв ли?

— Майната ти.

Фрейзър се извърна и заговори на Спенс.

— Знаеш какви усилия се полагат за запазването на Библиотеката в тайна през всички тези години, Хенри. Да не мислиш, че ще се спрем пред каквото и да било, за да научим всичко за липсващата книга? Това е по-важно от всеки от нас. Ние сме само незначителни пешки. Още ли не си го проумял?

— Нищо няма да ти кажа — твърдо заяви Спенс.

Фрейзър поклати глава и насочи пистолета си към Кениън, който все още бе коленичил на пода от болка и шок, а може би в молитва. Стреля веднъж в коляното му.

Кръвта пръсна във въздуха и човекът изкрещя от болка. Уил се опита да стане, но по-близкият до него наблюдател го бутна обратно. Уил размаха ръце, но онзи го укроти с рязък, жесток ритник в бедрото, точно над раната. Уил зави от болка.

— Алф! — изкрещя Спенс.

— Сложи му турникет — нареди Фрейзър на другия си подчинен. — Не искам да му изтече кръвта.

Младият мъж се огледа и забърза към Спенс да свали вратовръзката му. После се втурна към Кениън и започна да я стяга точно над коляното.

— А сега ме чуй добре, Хенри — рече Фрейзър. — Ако не ми дадеш каквото искам, ще сваля онзи турникет и след минута с него ще е свършено. Ти решаваш.

Спенс бе станал пурпурен от ярост и с мъка си поемаше дъх.

— Копеле такова! — изхриптя.

И насочи скутера си право към Фрейзър.

Не ставаше за таран — триколесна червена машина, развиваща максимална скорост десетина километра в час. Фрейзър сигурно можеше просто да вдигне краката си, за да избегне сблъсъка, но бе уморен и не бе подготвен за подобна реакция. Затова изстреля два куршума в лицето на Спенс — един в устата и един в лявото му око.

Скутерът се блъсна по инерция в пищялите на Фрейзър и тялото на Спенс падна тежко върху килима. Фрейзър подскочи от болка, изруга и в гнева си стреля още два пъти в безжизненото му тяло.

Кениън започна да вие, а Уил прехапа устни от гняв. Огледа се за нещо, което можеше да използва като оръжие.

Фрейзър стоеше над него с насочен към главата му пистолет.

— Алф, кажи ми къде са материалите, или ще застрелям и Пайпър.

— Няма да умра днес — изсъска Уил.

— Не мога да го отрека — изръмжа Фрейзър. — Но ще ти дам следващото най-хубаво. — И насочи пистолета към слабините му.

— Нищо не му казвай! — извика Уил на Кениън.

— Стига глупости — контрира Фрейзър.

Уил видя нещо. Фрейзър се изнерви от внезапната му усмивка.

— Няма да умра днес — повтори Уил.

— Това вече го чух.

Ти ще умреш.

Фрейзър отвори уста да му се изсмее, когато главата му се пръсна в червена и сива пяна.

Преди тялото му да падне на пода, Нанси беше изстреляла още един куршум, пропускайки на косъм наблюдателя до Кениън. Стреляше през пръснатите плъзгащи се врати заедно с Джон Мюлер и Сю Санчес, в опит да надделеят в хаоса вътре.

Уил се претърколи от дивана и сграбчи краката на най-близкия наблюдател. Докато се мъчеше да се освободи, онзи изстреля автоматичен откос, който премина през корема на Мюлер като опашката на комета. Мюлер залитна назад, но успя да изстреля пет-шест куршума преди да падне в басейна. Наблюдателят рухна върху Уил с рана в белия дроб.

Колегата му се обърна да помогне на партньора си и когато го видя да лежи, насочи автоматичния си пистолет към Уил, готов да натисне спусъка.

Сю и Нанси стреляха едновременно.

Тялото на наблюдателя счупи масата за кафе и не помръдна.

Нанси изтича при Уил, докато Санчес проверяваше дали всичко е под контрол, изритваше оръжия настрани и побутваше с крак всеки лежащ.

— Уил! Добре ли си? — извика Нанси.

— Господи, Нанси. Ти дойде!

Санчес я викаше. Трябваше й помощ да извадят Мюлер от окървавената вода. Двете жени го измъкнаха с мъка на сушата, но беше твърде късно.

Санчес извади мобилния си телефон и набра 911. Изкрещя, че е от ФБР, и нареди да пратят всички линейки, с които разполагат.

Уил изпълзя до слушалката с микрофон на най-близкия наблюдател, привлечен от едва чуващия се клас. Сложи си слушалката. Някой крещеше, питаше какво е положението.

— Кой си ти? — попита Уил в микрофона.

— Кой говори на тази честота? — попита в отговор гласът.

— Фрейзър е мъртъв. Другите двама също не изглеждат страхотно.

— Кой се обажда?

— Как е времето в Зона 51? — попита Уил.

Мълчание.

— Добре, най-накрая ми обърна внимание. Обажда се Уил Пайпър. Кажи на секретаря на флота, на секретаря на отбраната, на проклетия президент ако щеш, че всичко приключи. И им го кажи още сега!

Запрати слушалката на пода и я стъпка със здравия си крак.

Нанси се втурна отново към него. Прегърнаха се за момент, но не беше нито времето, нито мястото за повече нежности.

— Не мога да повярвам, че си тук — рече той.

— Обадих се на Сю. Казах й, че си в беда и че не можем да разчитаме на външни хора.

Санчес се тресеше след отлива на адреналин. Опитваше се да успокои Алф Кениън и да не му позволи да изпадне в шок.

Уил коленичи и стисна ръката на стареца.

— Няма да умреш, Алф. Имаш още много време пред себе си.

Кениън се намръщи от болка и кимна.

Уил се обърна към Санчес.

— Благодаря. — Повече не беше нужно да казва.

Брадичката й трепереше.

— Никой не може да посяга на хората ми. Ние защитаваме своите. Вдигнах под тревога самолет от Тетерборо. Взехме Нанси от Ню Хемпшир и летяхме цяла нощ. Пристигнахме точно на момента. Уил, Мюлер е мъртъв.

— Съжалявам — промърмори Уил. Наистина съжаляваше.

И тогава му просветна, че ако автобусът не се беше забавил в Ел Ей, щеше да пристигне в къщата прекалено рано, за да бъде спасен. Явно така е било писано да стане, помисли си той.

Нанси стоеше над тялото на Фрейзър.

— Това ли е онзи, който уби родителите ми?

— Да.

— Добре.

— Къде е Фили? — попита Уил.

— Лора и Грег се грижат за него при езерото. Трябва да им звънна.

С помощта на Нанси Уил се замъкна обратно до дивана.

— Тук ще се отприщи същински ад. Ще дойдат още наблюдатели. Трябва да действаме бързо.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

Уил отново стисна ръката на Кениън.

— Алф, къде Хенри е сложил документите на Кантуел?

— В долното чекмедже — слабо отвърна Кениън. — Ей там.

Нанси изтича до бюрото. Листата пергамент бяха в проста папка върху книгата за 1527 г. Писмата от Феликс, Калвин, Нострадамус и онази последна страница, на която беше надраскано: 9 февруари, 2027: Finis Dierum.

— Онзи принтер може ли да сканира? — попита Уил и посочи принтера до настолния компютър.

Можеше. Беше бърз, от скъпите, и страниците минаха за нула време през скенера. Уил й каза да копира писанието от Вектис и останалите документи на флаш паметта, която извадиха от джоба на Фрейзър.

После отвори лаптопа си, включи паметта и щракна върху Хенри Нет. Някъде откъм хълмовете се чуваха сирени. Трябваше му парола.

— Алф, каква е паролата на Хенри за мрежата?

Санчес разтърси Кениън.

— Изгубил е съзнание.

Уил разтърка очи и се замисли за момент.

После написа: 2027.

И влезе.

Воят на сирените приближаваше. Уил бързо написа имейл, прикачи файлове и натисна бутона за изпращане.

Грег, момчето ми, животът ти никога няма да бъде същият, помисли си той. И не само твоят.

Нанси му помогна да се изправи и се повдигна на пръсти да го целуне — само така можеше да достигне устата му.

— Вземи книгата и писмата — каза й той. — Искам да ида в болницата и да се прибера у дома с теб. В този ред.