Глен Купър
Книга на душите (3)

2

Уил бе благодарен, че има задачи и задължения, с които да си запълва времето. В ранния следобед отскочи до бакалницата, месарницата и магазина за вино, без нито веднъж да види голямата синя каравана. Бавно и методично наряза зеленчуците, стри подправките и запържи месото, изпълвайки миниатюрния кухненски бокс и целия апартамент с аромата на чили по специалната рецепта на Пайпър. Това бе единственото ястие, което нямаше как да оплеска и да провали вечерта.

Филип беше заспал, когато Нанси се прибра. Уил й направи знак да мълчи и я прегърна с младоженска прегръдка — от ония, при които ръцете се мотаят насам-натам.

— Кога си тръгна Леонора?

— Преди час. Беше заспал.

— Толкова много ми липсваше. — Нанси се опита да се отдръпне. — Искам да го видя!

— А мен?

— Той е нумеро уно. Ти си нумеро дос.

Последва я в спалнята и я загледа как се навежда над креватчето и събува обувките си. Беше го забелязал и преди, но в този момент наистина му направи силно впечатление — Нанси беше развила някакво спокойствие и зряла женска красота, която, честно казано, му дойде неочаквано. Редовно й припомняше закачливо, че когато се срещнаха за пръв път във връзка със случая „Апокалипсис“, тя не беше точно от онези, които можеха да го накарат да пощръклее от похот. По онова време Нанси беше закръглена и се бореше със синдрома на новака — нова работа, силен стрес, лоши навици — и това бе станало причина да качи няколко килца. Уил си падаше по-скоро по момичета, които можеха да бъдат модели на бельо. Като футболна звезда на младини идеалът му за тяло бе тялото на мажоретка — и това му бе втълпено по същия начин, по който патицата втълпява патешкото поведение на малките си. През целия си живот щом видеше страхотно тяло, Уил се мъчеше да тръгне след него.

Честно казано, никога не беше помислял за Нанси в романтична светлина, докато една свирепа диета не я бе превърнала в нещо като пясъчен часовник. Значи съм повърхностен, щеше да си признае той, ако някой беше повдигнал въпроса. Но в началото външният вид не беше единствената пречка за романтиката. Уил трябваше да я въведе и в цинизма. Отначало от поведението и нагласата й на новоизлюпен новобранец му призляваше, сякаш беше получил стомашно разстройство. Но той се прояви като добър и търпелив учител и под неговото настойничество тя се научи да се съмнява в авторитети, да се отнася небрежно към бюрократщините и като цяло да плава близко до скалите.

Един ден, забатачен от нерешимостта на случая „Апокалипсис“, Уил осъзна, че тази жена прави всичко това не за друго, а заради него самия. Беше станала наистина хубавка. Уил започна да намира дребната й фигурка за секси, харесваше начина, по който можеше да я прегърне с грамадните си ръце и да я направи почти да изчезне. Обичаше копринения допир на кестенявата й коса, начина, по който се изчервяваше чак до гърдите, хихикането й, докато се любеха. Нанси беше умна и дръзка. Енциклопедичните й познания в областта на изкуството и културата бяха интригуващи дори за човек, чиято идея за култура бе филм за Спайдърмен. А на всичкото отгоре харесваше дори родителите й.

Беше готов да хлътне.

После в съзнанието му влязоха Зона 51 и Библиотеката и решиха нещата. Това го накара да се замисли за начина си на живот и дали да не се установи на едно място.

Нанси се справяше с бременността като шампион, хранеше се здравословно и се упражняваше всеки ден, почти до раждането. След това бързо свали килограмите и отново влезе в бойна форма. Беше твърдо решена да запази физиката си и да заличи майчинството като проблем за кариерата. Знаеше, че Бюрото не можеше открито да я дискриминира като работеща майка, но искаше да е сигурна, че в никакъв случай няма да бъде третирана като човек второ качество, напразно мъчещ се да се оправи сред напомпаните с тестостерон енергични мъжкари.

Крайният резултат от целия този физически и емоционален поток бе съзряване на ума и тялото. Нанси се върна на работа по-силна и по-самоуверена, като изваяна от мрамор — твърда и хладна. И съобщаваше на приятелите си, че съпругът и детето й се държат прилично и че всичко е наред.

За самата Нанси влюбването в Уил бе напълно предсказуемо. Славата му на печеното лошо момче беше примамлива като „Райд“ за комара — и също толкова смъртоносна. Но Нанси нямаше намерение да се остави да бъде изпарена. Беше твърде яка и загряваше бързо. Беше свикнала с разликата във възрастта — седемнадесет години, — но не и с разликата в манталитета. Можеше без проблем да понесе нахалството му, но твърдо отказваше да приеме Трошащата топка — прозвището, което му бе дала дъщеря му Лора в чест на годините съсипани бракове и отношения.

Нанси не знаеше — или не й пукаше особено — дали сериозното залитане на Уил към чашката е причина или резултат, но така или иначе то беше отрова и той трябваше да обещае, че ще спре. Трябваше да обещае, че ще бъде верен. Трябваше да обещае, че ще я остави да развие кариерата си. Трябваше да обещае, че ще останат в Ню Йорк, поне докато не си уреди прехвърляне на място, което да допада и на двамата. Не бе нужно да обещава, че ще бъде добър баща; тя имаше чувството, че това няма да е проблем.

После прие със скръстени пръсти предложението му за женитба.

Докато Нанси подремваше с бебето, Уил приключи с приготвянето на вечерята и го отпразнува с чашка мерло, за да накваси гърлото си. Оризът димеше, масата бе подредена, а дъщеря му и зетят пристигнаха точно навреме.

Сияещата Лора тепърва започваше да се изявява. Приличаше на грациозен свободен дух, съвременно хипи в прозрачна рокля и високи до коленете ботуши. Всъщност, помисли си той, тя приличаше много на майка си преди едно поколение. Грег беше в града във връзка с някакъв материал за „Вашингтон Пост“. Имаше служебна хотелска стая и Лора бе тръгнала с него, за да си почине от работата по втория си роман. Първият — „Трошащата топка“ — се основаваше най-общо на развода на родителите й и беше посрещнат с умерени до добри отзиви.

Книгата все още жилеше Уил и всеки път, когато погледнеше екземляра си, гордо изложен в края на лавицата, неизменно се сещаше за ролята си в решаването на случая „Апокалипсис“. В такива случаи поклащаше глава, погледът му се премрежваше и Нанси не знаеше накъде ли се е отплеснал умът му.

Уил усети мрачното настроение на Грег още преди той да прекрачи прага, и пъхна чаша вино в лапата му.

— Горе нос — каза му той веднага щом Лора и Нанси се вмъкнаха в спалнята да се порадват на бебето. — Щом аз мога да го направя, можеш и ти.

— Добре съм.

Ала не изглеждаше добре. Грег винаги бе изглеждал мършав и гладен със своите хлътнали бузи, ъгловат нос, остра брадичка — имаше от онези лица, които хвърляха сянка върху самите себе си. Косата му сякаш не знаеше какво е гребен. Уил все си мислеше, че зет му е карикатура на репортер битник, натъпкан с кофеин, вечно недоспал, вземащ се прекалено на сериозно. Въпреки това беше добро момче. Когато Лора забременя, той спази клишето и се ожени за нея, без никакви колебания и драми. Две сватби във фамилията Пайпър за една година. И две бебета.

Мъжете седнаха. Уил се поинтересува върху какво работи. Грег заговори монотонно за някакъв форум по климатичните промени и двамата бързо се отегчиха. Зетят се намираше в ранен застой в кариерата си. Все още не беше намерил голямата история, която щеше да промени полегатата му траектория и да го запрати направо в стратосферата. Уил много добре си даваше сметка за това, когато Грег най-сетне каза:

— Е, Уил, когато проверих за последно, по случая „Апокалипсис“ така и нищо не се появи.

— Аха. Абсолютно нищо.

— И така и си остана неразрешен.

— Да. Така и си остана.

— Убийствата просто спряха.

— Да. Спряха.

— Това не ти ли се струва необичайно?

Уил сви рамене.

— Вече повече от година съм вън от играта.

— Така и не ми каза какво се случи. Защо те отстраниха от случая. Защо ти отнеха пълномощията. Как се уреди всичко.

— Прав си. Така и не ти казах. — Уил стана. — Ако не разбъркам онзи ориз, ще ни трябва длето.

И остави Грег в дневната да допива мрачно виното си.

По време на вечерята Лора беше неудържима. Хормоните й бяха в чудна форма, кипнали от това, че държи Филип в ръце и си представя собственото си дете. Гълташе лъжица след лъжица чили и дърдореше между хапките.

— Как се справя татко с пенсионирането?

— Започна да линее — отбеляза Нанси.

— Хей, и аз съм тук. Защо не попиташ направо мен?

— Добре, тате, как се справяш с пенсионирането?

— Започнах да линея.

— Видя ли? — Нанси се разсмя. — Много добре го прави.

— На колко музеи и концерти може да издържи един мъж?

— Какъв тип мъж? — поинтересува се Нанси.

— От истинските, които искат да идат за риба.

Нанси изгуби търпение.

— Ами тогава иди във Флорида! Иди да половиш риба в залива за една седмица! Ще наемем детегледачката за повече часове.

— Ами ако те накарат да работиш извънредно?

— Натовариха ме с разследвания на кражби на самоличност, Уил. По цял ден прекарвам онлайн. Няма начин да ме накарат да работя извънредно, докато не ме върнат при по-интересните случаи.

Уил кисело смени темата.

— Искам да ходя за риба всеки път, когато ми скимне.

Нанси престана да се усмихва.

— Просто искаш да се преместим.

Лора срита Грег под масата, за да го накара да се включи.

— Липсва ли ти, Уил? — попита той.

— Какво да ми липсва?

— Работата. ФБР.

— Как ли пък не. Липсва ми риболовът.

Грег прочисти гърлото си.

— Някога да си се замислял за писане на книга?

— За какво?

— За всичките ти серийни убийци. Без Убиеца на Апокалипсиса — побърза да добави Грег, след като Уил го прониза с поглед.

— Защо ми е да разравям отново тези лайна?

— Защото случаите са прочути, част от популярната история. На хората им е интересно.

— История! За мен са просто гадни лайна. Пък и не мога да пиша.

— Дай го на друг. Дъщеря ти пише. Аз също. Мисля, че ще се продаде.

Уил се ядоса. Ако беше пиян, щеше да избухне, но новият Уил само се намръщи и категорично поклати глава.

— Няма да е зле вие двамата да вървите по собствения си път. Не съм ви хранилка.

Нанси го плесна по ръката.

— Уил!

— Татко, Грег нямаше предвид това!

— Така ли?

Домофонът иззвъня. Уил стана и раздразнено натисна бутона.

— Да?

Отговор не последва.

— Ало?

Домофонът отново иззвъня.

— Какво става, по дяволите?

Уил гневно слезе с асансьора до лобито и огледа празния вестибюл. Преди да излезе навън, видя визитна картичка, залепена с тиксо върху външната врата на нивото на очите.

Клуб 2027. Хенри Спенс, президент. И телефонен номер с код 702. Лас Вегас. Отдолу имаше бележка, написана с малки печатни букви:

Г-н Пайпър, моля,

свържете се незабавно с мен.

2027.

Числото го накара да поеме въздух през зъби.

Отвори входната врата. Навън бе студено и тъмно, малкото мъже и жени по тротоара се бяха сгушили, за да се предпазят от студа, и крачеха целенасочено по начина, по който вървяха хората в този квартал. Никой не се мотаеше, нямаше и каравана.

Мобилният му телефон бе в джоба му — държеше го там през деня заради редовните бебешки консултации с Нанси. Набра номера.

— Здравейте, господин Пайпър. — Гласът бе енергичен и жив, почти шеговит.

— С кого говоря? — остро попита Уил.

— С Хенри Спенс. От караваната. Благодаря, че така бързо отговаряте на съобщението ми.

— Какво искате?

— Да говоря с вас.

— За какво?

— За две хиляди двайсет и седма, както и по други въпроси.

— Не мисля, че идеята е добра. — Уил бързо крачеше към ъгъла, за да види дали няма да открие караваната.

— Мразя клишетата, господин Пайпър, но наистина е спешно, въпрос на живот и смърт.

— Чия смърт?

— Моята. Остават ми още десет дни. Моля ви, удовлетворете желанието на смъртника и приемете да поговорим.