Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

11

На следващата сутрин Уил се измъкна рано от леглото, за да се приготви, преди семейството му да се събуди. Слънцето вече светеше ярко и примамващо, лъчите му проникваха като златен меч между завесите в спалнята.

Включи кафе-машината и загледа като хипнотизиран как черната течност капе през филтъра в каната. Беше така унесен в мисли, че забеляза Нанси едва когато тя отвори хладилника, за да извади портокаловия сок.

— Съжалявам за снощи — побърза да каже той. — Получиха си книгата и си тръгнаха.

Тя не му обърна внимание. Значи така ще вървят нещата.

— Книгата беше истинска, напълно автентична — дръзко продължи той. — Направо невероятна.

Тя явно не искаше да чува нищо по темата.

— В нея имаше скрито стихотворение. Смятат, че е написано от Уилям Шекспир.

Вече си личеше, че Нанси се мъчи да се престори, че не проявява интерес.

— Ако искаш да го видиш, сканирах го на принтера. Копието е в горното чекмедже на бюрото.

Когато тя не отговори и на това, той смени тактиката и я прегърна, но тялото й си оставаше сковано, тя продължи да държи чашата си в протегнатата ръка. Уил я пусна.

— И това няма да ти хареса, но заминавам за Англия за няколко дни.

— Уил!

Беше репетирал речта си.

— Вече се обадих на детегледачката. Ще ни отдели толкова време, колкото ни е нужно. Хенри Спенс плаща за всичко, освен това ми дава куп пари, които определено няма да ни дойдат зле. Пък и без това ме сърбят ръцете да правя нещо. Ще ми се отрази добре, не мислиш ли?

Нанси тръгна към него, хвърляйки огън и жупел.

— Имаш ли представа какво си мисля? — зафуча тя. — Излагаш ни на риск! Излагаш Фили на риск! Наистина ли смяташ, че онези хора в Невада няма да открият, че си играеш в пясъчника им?

— Няма да правя нищо, което да наруши съглашението ми с тях. А само малко проучване, ще се опитам да отговоря на няколко въпроса на един умиращ човек.

— Кой е той?

— Спенс. Видя скутера и кислорода му. Той знае датата си. След седмица е. Щеше сам да предприеме пътуването, ако беше здрав.

Нанси не се трогна.

— Не искам да отиваш.

Взираха се един в друг като равностойни боксьори на ринга. После Фили се разплака и Нанси ядосано тръгна към спалнята, оставяйки го сам с черното му кафе и също толкова черното му настроение.

 

 

Фрейзър беше бесен, че при огромните ресурси на правителството се налагаше да дели хотелска стая, защото цените на нюйоркските хотели разбиваха на пух и прах отредените дневни на отдела им. При това беше второразрядна дупка с мръсен жвакащ мокет, в който имаше коктейл от Бог знае какви гадости. Фрейзър се бе проснал в леглото си по гащета и пиеше отвратителното кафе на румсървиса. На другото легло Декорсо работеше с лаптопа, сложил на главата си слушалки.

Телефонът на Фрейзър иззвъня. Екранът изписа личния номер на Лестър в Пентагона. Фрейзър усети как червата му неволно се свиват в спазъм.

— Фрейзър, няма да повярваш — каза Лестър с контролирания гняв на дългогодишен бюрократ. — Онзи тип Котъл е работил за Фирмата! Бил е от СРС!

— Така им се пада, щом шпионират приятели — отвърна Фрейзър.

— Май не си много изненадан.

— Защото знаех.

— Знаел си? Преди или след?

— Преди.

— И въпреки това си наредил да бъде убит? Това ли ми казваш?

— Не съм нареждал да бъде убит. Нападна мой човек. Беше самоотбрана, пък и така или иначе, днес беше денят му. Ако не бяхме ние, щеше да се задави със сандвич или да се подхлъзне в банята. Така или иначе беше мъртъв.

Лестър замълча толкова дълго, че Фрейзър се зачуди дали линията не е прекъснала.

— Господи, Фрейзър, цялата тази история ме подлудява. Трябваше все пак да ми кажеш.

— Грехът е на моята глава, не на вашата.

— Оценявам го, но въпреки това имаме проблем. Британците са бесни.

— Знаем ли каква е била мисията му?

— Увъртат — въздъхна Лестър. — Все още настръхват покрай проекта „Вектис“, особено по-старите.

— Знаят ли, че книгата е била от Библиотеката?

— Естествено. В министерството на отбраната им и във военното разузнаване има достатъчно памет, за да шепнат „Вектис“ веднага щом се появи някой ненормален бъдещ сценарий, който после се сбъдва. Същото е и сега с „Помагаща ръка“. Сигурни са, че знаем за очакващото Каракас повече, отколкото признаваме. И, честно казано, до гуша ни дойде от въпросите и душенето им. И ти, и аз знаем повече от добре, че англичаните биха си взели библиотеката на мига, ако можеха.

— Не се и съмнявам.

— Били са глупаци да ни я дадат през четиридесет и седма, но това вече е древна история.

— Какъв е бил планът им?

— Явно са внедрили своя човек в антиквариата къща, за да държи под око книгата. Вероятно са разбрали за нея по същия начин като нас, чрез интернет филтър. Може би са смятали да те спипат и да си осигурят заложник. Кой знае. Сигурно са наясно, че си от Грум Лейк. Когато се появил друг купувач, тръгнали по следите му да видят докъде ще стигнат. Определено са искали да получат предимство пред нас, не се съмнявам в това.

— Какво искате от мен? — попита Фрейзър.

— Да върнеш книгата. И да разбереш какво е намислил онзи кучи син Уил Пайпър. После да ни имунизираш. „Събитието Каракас“ е точно зад ъгъла и не е нужно да ти казвам, че всеки, който е забъркан в преебаването на „Помагаща ръка“, е кандидат за оня свят. Искам да ми докладваш на всеки няколко часа.

Фрейзър затвори. „Каракас“ вземаше акъла на всички. Целият смисъл в анализирането на данните в Зона 51 бе да се използва познанието за бъдещи събития за определяне на политиката и за подготовка. Но „Помагаща ръка“ вдигаше мисията им на безпрецедентно ниво. Фрейзър не беше по политиката, но беше съвсем сигурен, че при едно изтичане на информация точно сега правителството ще изхвърчи. Направо в ада.

Мрачно погледна към Декорсо; помощникът му се беше изгубил между слушалките. Лицето му сякаш беше взето от хладилник за месо. Цяла сутрин подаваше на Фрейзър постоянен поток информация — Пайпър се обадил на детегледачката, за да я наеме за допълнителни часове. Заминавал за няколко дни, но не казал къде. Най-сетне се появил и друг екип наблюдатели. Един от хората им проследил Пайпър, докато тичал покрай реката. После излязъл на покупки с жена си и бебето. Типичен съботен ден.

Но сега Декорсо бе попаднал на нещо по-голямо. Прекара няколко минути онлайн, за да събере отговори на въпросите, които Фрейзър със сигурност щеше да зададе. Когато приключи, свали слушалките. Беше не просто голямо — а земетръсно. Най-малко осма степен в техния свят.

Фрейзър се досети по изражението му, че е открил нещо важно.

— Какво? Сега пък какво?

— Знаеш за Хенри Спенс, нали? — попита Декорсо.

Фрейзър кимна. Знаеше всичко за Клуб 2027 — безобидна група дърти глупаци, поне доколкото го засягаше него. Наблюдателите ги проверяваха от време на време, но според всеобщото мнение Спенс ръководеше просто надут социален клуб на пенсионери. Не вършеха нищо лошо, не вредяха на никого. По дяволите, самият той би могъл да стане един от тях, когато окачи шпорите на стената, стига да го приемат — но това едва ли щеше да стане.

— Какво за него?

— Току-що се обади от мобилния си телефон на стационарния на Пайпър. Явно нямат представа, че го подслушваме. Спенс е в Ню Йорк. Купил е двупосочен билет на Пайпър до Лондон, без фиксиран обратен полет. Първа класа. Излита довечера.

Фрейзър завъртя очи.

— По дяволите! Знаех си, че Пайпър не е сам, но точно Хенри Спенс? Разполага ли той с такъв куп пари, или е подставено лице?

— Сериозно е подплатен. С парите на мъртвата му съпруга. Има и още.

Фрейзър поклати глава и му нареди да изплюе камъчето.

— Болен е. Краят му е след осем дни. Чудя се дали причината ще е естествена или ние.

Фрейзър вече навличаше панталоните си.

— Един Господ знае.