Глен Купър
Книга на душите (37)

36

На връщане към склада Уил направи едно добро и две лоши обаждания по телефона.

Нанси вече не беше сама. Дъщерята и зетят на Уил току-що бяха пристигнали да й правят компания при езерото до завръщането му. Звучеше радостно разсеяна и на заден фон се чуваше веселото гукане на детето.

Другите обаждания го разтревожиха. Дейн не отговори. Второто обаждане беше през рецепцията на мотела, но никой не вдигна в стаята му. Служителят потвърди, че е отседнал там. Уил реши, че е заспал дълбоко, но въпреки това безпокойството не го напусна.

В Зона 51 телефонът на Дейн регистрира пропуснатото обаждане от предплатения телефон на Уил. Един от техниците в оперативния център прехвана номера недалеч от Лонг Бийч, движеше се на север. Съобщи новината на Фрейзър.

Фрейзър изсумтя. Хубаво беше да знае телефонния номер на Пайпър, но се надяваше да не му е нужен. Уил се намираше пред очите му и ако всичко минеше добре, скоро щеше да е на сигурно място, а Фрейзър щеше да разполага с базата данни.

После щеше да навести Хенри Спенс и да прибере онова, което Пайпър беше намерил в Англия.

С нетърпение очакваше да се отърве от Лестър. Искаше да докладва, че си е свършил работата, че заплахата е предотвратена, че целите им са неутрализирани. Искаше в замяна на това да чуе как бюрократът любезничи с него. После щеше да си вземе няколко дни почивка, през които да боядиса терасата или да се посвети на някое друго приятно занимание. Една седмица преди „Събитието Каракас“ базата щеше да бъде затворена и щеше да му се наложи да живее в нея.

Все още бе твърде рано да действа, затова Уил спря да вечеря на няколко километра от склада. На паркинга пред китайския ресторант отново направи неуспешен опит да се свърже с Дейн. Този път остави съобщение на гласовата му поща:

— Уил е. Часът е пет и половина. Опитвах се да те намеря. Ще отнеме повече време, отколкото очаквах. Обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.

Час по-късно все още бе в заведението, натъпкан със свинско в сладко-кисел сос и зелен чай. Ресторантът имаше хубав бар и сума ти алкохол за унищожаване, но вместо това Уил продължи да се налива с проклетия чай.

Преди да си тръгне, разчупи курабийка с късмет: Разумният се подготвя за неочакваното.

Благодаря за съвета, помисли си той.

Затаи дъх, докато завиваше към паркинга на склада. Беше пуст. Слава Богу, нямаха втора смяна. Слънцето беше залязло преди половин свят и бързо намаляващата светлина беше добре дошла, макар да предпочиташе да е съвсем тъмно. Обиколи сградата два пъти с колата си, за да се увери, че всичко ще бъде наред, после паркира отстрани и тръгна към главния вход. Отмъкнатата карта накара червената лампичка да светне в зелено и ключалката изщрака. Беше вътре.

Приготви се за среща с охраната, но лобито и рецепцията бяха празни, осветени от една-единствена лампа. Картата свърши работа още веднъж и Уил се озова в самия склад.

Не беше съвсем тъмно. Няколко флуоресцентни лампи на тавана работеха, осветявайки огромното пространство с мътната си светлина.

Първото, което привлече вниманието му, бяха роботите — цяла редица в предната част на помещението. Бяха като огромни телевизори без екрани. Всеки имаше отделение като кутия с V-образна дървена рамка, предназначена да държи книга с еластични ленти.

В най-близката до него машина, изключена за през нощта, механичната ръка беше замръзнала насред движението си, хванала една страница с деликатните си щипци. Оптичната палка беше готова да започне сканирането веднага щом устройството бъде включено и страницата се обърне.

Зад роботите имаше обширен склад, представляващ индустриален двойник на библиотека — ред след ред черни метални рафтове, достатъчно ниски, че човек лесно да стигне до горните лавици. По периметъра на склада бяха подредени тъмни офиси за персонала.

Уил въздъхна, когато видя какво го очаква. Тук имаше десетки хиляди книги. Макар несъмнено да съществуваше някакъв каталог и система за разпределянето им, най-вероятно щеше да прекара толкова време в ровене из кабинети и папки, колкото и ако направо тръгне да обикаля. Затова си избра една редица в края на склада и просто тръгна покрай нея.

Половин час по-късно главата му беше замаяна от морето гръбчета със залепени баркодове на склада. Трябваше да бъде методичен. Не можеше да е сигурен, че всички томове с общински закони са групирани заедно. За свой ужас забеляза, че някои поредици са пръснати като просо. В края на поредния ред, в задната част на сградата, спря да се обади отново на Дейн, но отново му отговори гласова поща. Нещо определено не беше наред.

Нещо светещо привлече вниманието му. В най-близкия до него офис имаше черно-бял монитор, показващ картина от охранителната камера в полутъмното лоби. На табелката на вратата пишеше „Марвин Хемпъл, главен мениджър“. Уил си представи как мършавият управител седи на бюрото си, сърба бульон и шпионира момичето на рецепцията през обедната почивка. Поклати глава и продължи със следващия ред.

Ускори крачка и се застави да се концентрира. Ако не внимаваше, можеше да изгуби часове, да остане с празни ръце и да се наложи да започне отново. Реши да докосва всяко гръбче, за да е сигурен, че го е проверил преди да продължи нататък, но неканените мисли продължаваха да го разсейват.

Къде се беше дянал Дейн?

Как е Нанси?

Как ще завърши тази игра?

 

 

Фрейзър беше обградил склада, но се опасяваше, че хората му са недостатъчни за сграда с такива размери. Разполагаше само с шестима души, с които да покрие главния вход, товарния вход отзад и аварийните изходи от двете дълги страни. Беше оставил Декорсо и още двама отпред. Пайпър беше влязъл оттам, така че най-вероятно щеше и да излезе по същия път. Пръсна собствения си екип, пращайки по един човек при аварийните изходи. Самият той беше покрил товарния вход и си представяше как Пайпър бавно отваря вратата и зяпва, докато Фрейзър стреля в тялото му. Нямаше да умре, но се надяваше много да го боли.

Разбира се, Декорсо изживяваше последните си минути. Фрейзър мислено се сбогува с него. При следващата им среща вероятно щеше да е труп. Нещо щеше да го убие в близките няколко часа. Пайпър? Приятелски огън? Инфаркт? Нощта определено нямаше да свърши тихо и спокойно.

 

 

Мина още един час и Уил отбеляза мястото, до което бе стигнал, като издърпа една книга от лавицата, след което отиде в тоалетната да се освободи от китайския чай и да наплиска лицето си със студена вода.

В същото време Фрейзър и Декорсо водеха оживена дискусия по радиото. Защо Пайпър се бави толкова много? Дали не са пропуснали някоя врата? Или може би складовете са свързани с подземни тунели?

Фрейзър реши засега да изпрати екипа на Декорсо в лобито. Добре беше да го контролират, в случай че Пайпър излезе оттам, а и щяха да се намират по-близо до целта, ако решат да влязат и да го спипат вътре. Един от хората на Декорсо имаше стандартно оборудване, с което бързо преодоля четеца на карти. Тримата влязоха в лобито и заеха отбранителни позиции.

Уил отново приближаваше задната част на склада и при последния рафт от реда беше разтърсен, сякаш го бе ударил ток.

Ето ги и тях! Цяла редица общински закони на Ел Ей за осемдесетте. Топло, помисли си той. Топло.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса, за да огледа първия рафт на следващия ред. Сърцето му се разтуптя от вълнение. Лавиците бяха изпълнени със светлокафявите томове. Не бяха по ред, но погледът му пробяга през сборниците, събрани през всички десетилетия.

1947 трябваше да бъде тук. Някъде тук.

Започна да докосва всяко гръбче и да произнася на глас годината. Стигна до долните лавици. Наведе се, докосна тома и бързо го извади.

1947.

Седна на пода с книгата в скута, отвори я широко, за да огъне гръбчето, и чукна тежкия том в пода. Дулото на пистолета се заби в крака му, но не обърна внимание на неудобството. Чу се тихо, приятно дрънчене, когато пластмасовото устройство падна върху бетона. Уил затвори очи и отправи мислена благодарност.

Стана и забеляза, че отново се намира срещу офиса на управителя и инстинктивно погледна монитора.

Замръзна.

На екрана имаше движение.

Двама души. Не, трима. С оръжия в ръцете.

Наблюдатели.

Пъхна в джоба си флаш паметта, извади пистолета и свали предпазителя. В пълнителя имаше седемнайсет патрона и още един в цевта. Това беше всичко, нямаше резервни пълнители. Осемнайсет патрона нямаше да му стигнат за сериозна престрелка. Трябваше да измисли по-добър начин за измъкване.

Сигурно бяха покрили всички изходи. Поне имаше едно малко предимство. Можеше да ги види. Имаше ли изход към покрива? Складът вероятно бе построен върху плоча, но ако имаше и подземно ниво, най-добре беше да го намери.

Обиколи тичешком помещението в търсене на пътища за измъкване и преценяване на позициите, като при всяка обиколка се връщаше в офиса, за да провери екипа в лобито.

Нямаше приемливи възможности. Премисли бързо и се приготви за предстоящото насилие. Беше ОХ, но това не означаваше, че следващия път, когато го види Нанси, нямаше да прилича на Шакълтън. Страхът остави метален привкус в устата му.

Декорсо чу в слушалката Фрейзър, който настояваше да докладва обстановката. Зашепна:

— Тихо е, няма следа от…

И адът се отприщи.

Осветлението изведнъж се включи и оглушително зави сирена — толкова силно, че на човек му идеше да затисне ушите си с длани.

— Пожарната сирена! — извика Декорсо толкова силно, че Фрейзър успя да го чуе през врявата.

— Сигурно е включена към централата! — изкрещя му в отговор Фрейзър. — Пожарникарите ще пристигнат всеки момент! Действай! Пипни го! Моят екип — останете на позиции!

— Ясно — извика Декорсо. — Влизаме!

Декорсо нареди на хората си да отключат вратата и тримата влетяха в склада и незабавно се разделиха.

Почти замръзнаха от гледката пред тях.

Цялата редица роботи сякаш танцуваше конга. Механични ръце обръщаха страници. Ослепителна светлина осветяваше хартията. На компютърните дисплеи се появяваха дигитализирани текстове.

Декорсо забеляза нещо. Стори му се, че вижда черна стомана зад сканиращата кутия на един от роботите в средата.

— Оръжие! — изкрещя той през оглушителния вой на сирената и вдигна собствения си пистолет.

Уил беше в позиция зад робота. Дръпна спусъка два пъти и куршумите се забиха в гърдите на Декорсо. Мъжът примигна, рухна на колене и заби лице в пода. Другите двама наблюдатели бяха много добри, вероятно бивши служители от специалните служби и през следващите няколко секунди Уил усети колко са хладнокръвни под обстрел.

Никой от двамата не се разсея от факта, че водачът им е свален. Онзи отляво на Уил се метна зад една метална количка и откри огън по всички роботи в средата. Ясно беше, че не знаеше къде точно се намира Уил. Разлетяха се късчета хартия и пръснато стъкло, но механичните ръце продължаваха да търсят страници за обръщане.

Уил се съсредоточи върху мъжа от дясната му страна, който беше по-открит, приклекнал, търсещ мишена. Прицели се и стреля три пъти. Наблюдателят изпъшка и падна, под якето му започна да се образува локва кръв.

Изстрелите на Уил и пламъкът от дулото послужиха като ориентир и третият стреля в робота му. Уил се метна зад машината и усети изгаряща болка от вътрешната страна на лявото си бедро, сякаш някой го дамгосваше с нажежено желязо. Крачолът му бързо се пропи с кръв. В момента нямаше възможност да се занимава с раната. Ако беше улучена бедрената артерия, с него бе свършено. Скоро щеше да разбере. Нещата щяха да станат сиви, после щеше да дойде ред на пълния мрак.

Роботите бяха наредени толкова близко един до друг, че почти образуваха плътна стена. Уил запълзя наляво, докато не се озова зад най-отдалечения. Вече не знаеше къде е заел позиция последният наблюдател. Кракът му кървеше силно, но всичките му сетива работеха. Ако куршумът беше засегнал артерията, вече щеше да умира.

И тогава последният наблюдател направи грешката да се подчини на заповед.

Фрейзър крещеше като луд в слушалката му.

— Какво е положението? Докладвайте, мътните ви взели! Веднага!

— Двама улучени! — извика в отговор наблюдателят. — Под обстрел! В предната част!

Уил прехвърли тежестта си върху здравия крак и се подаде над сканиращата кутия на робота като кукла на пружина. Прицели се в посоката на гласа и изстреля шест куршума в металната количка. Последният наблюдател се опита да се изправи, но падна назад. От корема му течеше кръв.

Уил бързо свали колана си, уви го около бедрото и го стегна толкова силно, колкото можеше да издържи. Кракът едва понасяше тежестта му. Втурна се като луд покрай кървящите мъже, изкуцука през лобито и излезе в безлунната нощ.

В далечината се чуваха сирени на пожарни, които приближаваха.

Нямаше представа още колко наблюдатели има, но знаеше, че би трябвало да покриват другите изходи още известно време.

Колата му беше само на няколко метра от него.

Щеше да успее.