Глен Купър
Книга на душите (26)

25

Верен на думата си, лекарят се върна по-късно и болният Едгар изпита огромна благодарност към него. Бяха му дадени още таблетки и парченца хляб, накиснати в зеленчукова кремсупа. Треската и болките продължаваха да го измъчват, тялото му се разтърсваше от пристъпите кашлица, но гледката на червения му ангел го успокояваше и му даваше отдих от отчаянието. Хлябът се задържа в стомаха му и не след дълго Едгар усети как клепачите му натежават и се предаде на съня.

Когато се събуди, беше нощ и стаята бе тъмна с изключение на една-единствена свещ, която гореше на масата. Червеният ангел седеше на стола и гледаше надолу с изцъклен поглед. На масата имаше медна купа, пълна догоре с вода. Именно купата беше грабнала цялото внимание на мъжа и той често разбъркваше водата с дървена клечка. Пламъкът на свещта играеше по развълнуваната повърхност и хвърляше неравномерни жълти отблясъци по лицето му. От устата му се чуваше тихо тананикане, може би нещо като молитва. Мъжът изглеждаше напълно погълнат от заниманието си и не си даваше сметка, че го наблюдават. Едгар си помисли дали да не го попита какво прави, но преди да успее, изтощението отново взе връх и той се унесе.

На сутринта светлината се изля през отворения прозорец и в стаята лъхна прохладен свеж ветрец. До леглото имаше поднос със солена треска, грижливо накъсана на малки парченца, комат хляб и каничка лек ейл. Едгар едва събра сили да хапне няколко залъка и да използва нощното гърне. Заслуша се за някакви звуци в къщата и когато не чу нищо, извика. Отговор нямаше.

Остана да лежи буден, очаквайки с надежда да чуе стъпки по стълбите. Преди сутринта да е отминала, най-сетне надеждата му се сбъдна.

Червеният ангел отново се върна с още таблетки и скилидки чесън. Като че ли остана доволен от състоянието на Едгар и жизнерадостно изтъкна колко добър знак е, че все още е жив. Бързо прегледа бучките по слабините и подмишниците, но отстъпи пред уплашените молби на Едгар да не ги натиска, тъй като го изгаряха и причиняваха мъчителна болка. Лекарят ясно даде да се разбере, че посещението му е съвсем кратко, защото не свали наметалото си и се движеше бързо из стаята, като почистваше и освежаваше.

— Моля ви, не си тръгвайте толкова скоро, докторе — със слаб глас промълви Едгар.

— Имам и други пациенти, мосю.

— Моля ви. Направете ми мъничко компания, умолявам ви.

Докторът седна и отпусна ръце в скута си.

— Сънувах ли?

— Кога?

— През нощта, когато ви видях да се взирате в купа вода.

— Може би да, може би не. Не съм аз онзи, който може да каже.

— Да не би да използвате магии, за да ме излекувате?

Докторът се разсмя от сърце.

— Не. Използвам единствено науката. Най-важните елементи са чистотата и моите таблетки срещу чума. Искате ли да знаете какво съдържат те?

Едгар кимна.

— Направени са по моя собствена рецепта, която усъвършенствам още от годините си в Монпелие. Откъсвам триста рози по зазоряване и ги стривам заедно със стърготини от най-зелените кипариси, смесвам ги с точен подбор на ирис от Флоренция, карамфил и блатен аир. Надявам се, че сте прекалено трескав, за да запомните тази тайна рецепта! Разчитам на таблетките си да ме направят много богат и прочут!

— Амбициозен сте — отбеляза Едгар и за пръв път от много време успя да се усмихне.

— Винаги съм бил. Гасонет, дядо ми по майчина линия, беше амбициозен човек и оказа огромно влияние върху моето мислене.

Едгар се опита да се надигне.

— Гасонет ли казахте?

— Да.

Едгар бе изненадан.

— Това не е често срещано име.

— Може и така да е. Беше евреин. А сега лягайте! Изглеждате зачервен.

— Моля ви, продължете!

— Той беше голям учен от Сен Реми. Още от ранна възраст ме учеше на латински, иврит, математика и на небесните науки.

— Значи сте и астролог?

— Определено да. Все още си пазя месинговия астролаб, завещан ми от дядо. Звездите оказват влияние върху всички неща на земята, дори помагат за определяне на болестите, към които е предразположено тялото. Кажете ми датата си на раждане и довечера ще ви начертая карта.

— А звездите могат ли да ми кажат датата, на която ще умра? — попита Едгар.

Нотрдам изгледа подозрително пациента си.

— Не могат, мосю, но въпросът е извънредно любопитен, ако позволите да го кажа. А сега ви съветвам да сдъвчете още три таблетки и да поспите. Ще се върна следобед. На улица „Екол“ има една жена в по-лошо състояние от вас, която сутринта ми каза, че ако не се върна бързо при нея, ще й се наложи да си поръча саван.

 

 

В продължение на още два дни докторът посещаваше пациента си и му даваше лекарства. Едгар изгаряше от желание да разговаря с него и немощно го умоляваше да остане още малко, но докторът се противеше и се оправдаваше с многото нещастни души, покосени от болестта в района. А една вечер, когато долетя с таблетките си и гърне супа, Нотрдам завари Едгар да хлипа неутешимо.

— Какво ви тревожи, мосю?

Едгар посочи слабините си и извика:

— Вижте!

Докторът вдигна завивките. Сгъвките на Едгар бяха покрити с кървава гной.

— Отлично! — извика докторът. — Бубоните ви са се пукнали. Спасен сте! Ако поддържаме хигиена, ще оздравеете напълно, обещавам ви. Точно този знак чаках.

Извади нож от чантата си, наряза един от чистите чаршафи на ивици, почисти и превърза гнойните му абсцеси. После даде на Едгар малко супа и се отпусна уморено на стола.

— Изтощен съм, признавам си — рече Нотрдам. Залязващото слънце изпълваше стаята със златно сияние, от което брадатият, облечен в червена роба мъж изглеждаше като светец.

— Вие сте ангел за мен, докторе. Спасихте ме от смъртта.

— Аз съм удовлетворен, мосю. Ако всичко върви според очакванията, след две седмици ще сте напълно здрав.

— Трябва да намеря начин да ви платя, докторе.

Нотрдам се усмихна.

— Би било много добре.

— Имам малко пари тук, но ще пиша на баща ми, ще му разкажа какво сте направили и ще го помоля да прати кесия.

— Много мило от ваша страна.

Едгар прехапа устна. През последните няколко дни се беше подготвял за този момент.

— Може би, докторе, мога да ви дам и един друг дар, без да се налага да чакаме толкова.

Нотрдам повдигна вежда.

— О! И какво е това, мосю?

— В сандъка. Там има книга и някои документи, които ви умолявам да видите. Сигурен съм, че ще ги намерите за изключително интересни.

— Книга, казвате?

Нотрдам извади тежкия том под дрехите на Едгар и се върна на мястото си. Забеляза изписаната на гръбчето година и отвори напосоки книгата.

— Изключително любопитно — рече той. — Какво можете да ми кажете за нея?

Едгар разказа всичко, цялата дълга история на книгата в рода му, колко е бил впечатлен от тома, как го е „заел“ заедно с писмото на абата, как заедно с един състудент се убедили, че книгата наистина е предсказвала събития от живота на хората. След това подкани доктора лично да прочете писмото.

Загледа как младият Нотрдам нервно подръпва дългата си брада с една ръка, а с другата повдига страниците една по една към отслабващата светлина. Видя как устната му затрепери и очите му се напълниха със сълзи. После го чу как прошепва името Гасонет. Едгар знаеше, че докторът четеше следния пасаж от писмото на Феликс:

Но не мога да забравя деня, в който като млад монах видях как една от избраните сестри роди не момче, а момиче. Бях чувал, че и в миналото се е случвало това рядко събитие, но никога през живота си не бях виждал да се ражда момиче. Гледах как това нямо зеленооко създание с рижава коса расте, но за разлика от братята си тя не разви дарбата да пише. На дванадесетгодишна възраст бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.

Погледът му се задържа върху червеникавата коса и зеленикавите очи на доктора. Едгар не беше ясновидец, но бе сигурен какво си мисли мъжът в този момент.

Когато приключи, Нотрдам прибра страниците обратно в книгата и я остави на масата. После седна тежко на стола и тихо заплака.

— Вие ми дадохте нещо много повече от пари, мосю. Дадохте ми raison d’etre^[1].

— Имате дарба, нали? — попита Едгар.

Ръцете на доктора трепереха.

— Виждам неща.

— Купата. Не е било сън.

Нотрдам бръкна в чантата си и извади очукана медна купа.

— Дядо ми беше пророк. Неговият също е бил, така казват. Използваше дарбата си да вижда бъдещето и ме научи на уменията си. Моите способности, мосю, са силни и слаби едновременно. В подходящото състояние мога да долавям откъслечни картини, мрачни и ужасни неща, но не ми е дадено да виждам бъдещето така ясно, както го описва Феликс. Не мога да кажа кога ще се роди дете и кога ще умре човек.

— Вие сте Гасонет — изтъкна Едгар. — В жилите ви тече кръвта на Вектис.

— Боя се, че е така.

— Моля ви, много ви моля, погледнете в бъдещето ми.

— Сега ли?

— Да, моля ви! Благодарение на изцелителните ви ръце се спасих от чумата. Сега искам да видя какво ме чака.

Нотрдам кимна. Затъмни стаята, като спусна завесите, после напълни купата с вода от каната. Запали свещ, седна пред купата, вдигна си качулката и я дръпна напред, докато не скри лицето му. Наведе глава над купата и започна да движи дървената си клечка над водата. След няколко минути Едгар чу същото тихо, вибриращо тананикане, което бе чул през онази нощ в треската си. Звукът ставаше все по-напрегнат. Макар да не можеше да види очите на доктора, той предполагаше, че са широко отворени и клепачите му треперят. Клечката се въртеше бясно над купата. Гърлените звуци се издигнаха до кресчендо, ставаха все по-силни и чести. Безпокойството на Едгар се засили от стоновете и задавеното дишане на Нотрдам и той започна да съжалява, че го е накарал да се измъчва, когато всичко изведнъж свърши.

Стаята потъна в тишина.

Нотрдам свали качулката си и погледна със страхопочитание пациента си.

— Едгар Кантуел — бавно рече той, — вие ще бъдете важен човек, богат човек, и това ще се случи по-скоро, отколкото си мислите. Баща ви, Едгар, ще бъде сполетян от трагична и ужасна участ, а брат ви ще бъде нейният инструмент. Това е всичко, което виждам.

— Кога? Кога ще се случи това?

— Не мога да кажа. Силите ми стигат само дотук.

— Благодаря ви.

— Не, аз трябва да ви благодаря, мосю. Вие разкрихте моя произход и сега зная, че не бива да се боря с виденията си като с демони, а да ги използвам за добро. Вече зная, че трябва да изпълня онова, което ми е писано.

 

 

Едгар постепенно възстановяваше силите и здравето си, а и не след дълго чумата в района на университета затихна. Яви се на изпит и завърши Сорбоната като бакалавър. През последния си ден в Париж прекара сутринта в катедралата „Нотр Дам“, за да се възхити за последно на величието и великолепието й. Когато се върна в пансиона, приятелят му Дъдли започна да го увещава да идат в таверната на колежа за едно последно питие, но Едгар откри писмо пред вратата на стаята си, оставено от собственичката.

Седна на леглото, счупи печата и зачете с ужас.

Скъпи ми синко,

На една майка никога не би трябвало да й се налага да пише подобно писмо, но трябва да ти съобщя, че баща ти и брат ти са мъртви. Трагичните обстоятелства ме съкрушиха и се моля да се върнеш възможно най-скоро, за да поемеш управлението на имението като следващия барон Роксал. Баща ти и Уилям се скараха заради нещо и последва жестоко сбиване, при което баща ти падна в огъня на голямата зала и изгори рамото си. Раната не заздравя и го повали треска, от която той умря. Уилям бе така покрусен, че извади собствения си нож и сложи край на живота си. Съсипана съм от мъка и скръб и те умолявам по-бързо да се върнеш при мен.

Елизабет

Двадесет и три години по-късно, през 1555 г., старият доктор седеше в кабинета си на тавана и пишеше писмо. Беше след полунощ, улиците на Салон дьо Прованс бяха притихнали и можеше да се съсредоточи напълно. Това бе специалното му време, когато жена му и шестте му деца спяха и той можеше да работи на спокойствие — докогато си иска или докато сънят не го принуди да се затътри към тесния нар в стаята.

Отдавна бе възприел латинската версия на името си и се наричаше Нострадамус, тъй като му се струваше по-тежко, а и трябваше да поддържа репутацията си. Неговият „Алманах“ се продаваше успешно в цяла Франция и в съседните страни и богатството му растеше. Вече не практикуваше уменията си на аптекар и доктор, а вместо това бе насочил цялото си внимание към по-доходоносния живот на астролог и гадател.

Сега пред него лежеше копие на новия му труд, за който се надяваше, че ще му донесе още повече слава, одобрение и пари. Книгата бе отпечатана в Лион и скоро щеше да се пусне в продажба. Издателят му бе изпратил сандък с екземпляри и той взе един от тях и с най-острия си нож сряза титулната страница: LES PROFITIES, DE М. MICHEL NOSTRADAMUS.

Потопи перото в мастилницата и започна да пише.

Скъпи мой Едгар,

Мосю Фенелон, френският посланик в Англия, ми съобщава, че си добре. Писа ми, че е посетил заедно с теб двореца Уайтхол и че имаш добра съпруга, две дъщери и чудесно, процъфтяващо имение. Направих справка с моите карти и купата и мога да кажа, че съвсем скоро ще бъдеш зарадван със синове.

Не бих бил по-щастлив, ако ти бе мой английски братовчед, тъй като заемаш видно място в сърцето ми. Както много добре знаеш, твоята книга и писмото от Вектис оказаха дълбоко влияние върху живота и всичките ми начинания. Научаването на моя произход ми вдъхна увереност да приема виденията си за такива, каквито са, истински и bona fide предсказания от огромна полза за цялото човечество. Оттогава реших да служа на обществото с уменията си, като предупреждавам и съобщавам на принцове и простолюдие какво ще стане с тях.

Собственият ми живот наскоро сякаш тръгна отново. Първата ми съпруга и двете ми скъпи деца загинаха най-жестоко от чумата и всичките ми умения се оказаха безсилни да ги спасят. По-късно се ожених повторно и сега имам трима синове и три дъщери, които са радост за мен. Току-що издадох първия том на моите „Пророчества“, огромно начинание, с което се наемам да представя предсказанията си за много векове напред във формата на сто квадрена за интерес и познание на всички, които ги прочетат. Прилагам титулната страница на книгата и вярвам, че ще си я купиш, когато започне да се предлага в Лондон. Запазих родовата ти тайна, както ме беше помолил, и на свой ред те моля да запазиш моята. Единствено ти знаеш, че съм Гасонет, и единствено ти си наясно, че странната кръв на Вектис тече във вените ми.

Мишел Нострадамус

1555 г.