Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

Пролог

След тридесет и две години в бизнеса с редки книги Тоби Парфит беше открил, че единственото време, през което можеше със сигурност да, изпита възхитителната тръпка на вълнението, бе моментът, когато деликатно пъха ръце в току-що пристигналите нови пратки.

Приемната и каталожното помещение на „Пиърс & Уайт Окшънс“ се намираше в мазето, напълно изолирана от шумното движение на Хай Стрийт в лондонския Кенсингтън. Тоби обичаше тишината на тази удобна стара работна стая с нейните гладки дъбови маси, изящни настолни лампи и меки тапицирани столове. Единственият шум бе приятното шумолене на изрезките опаковъчна хартия, които той събираше и изхвърляше в кошчетата, както и хриптенето — затрудненото астматично дишане и свирене на гърдите.

Тоби вдигна очи към покритото с петна лице на Питър Нийв и неохотно го поздрави с едва забележимо кимане. За жалост, удоволствието от откритието щеше да бъде помрачено. Не можеше да каже на младока да се разкара, нали?

— Разбрах, че доставката от Кантуел Хол е пристигнала — каза Нийв.

— Да. Тъкмо отворих първия сандък.

— Надявам се, че всичките четиринадесет са налице.

— Защо не ги преброиш за по-сигурно?

— Точно това ще направя, Тоби.

Неформалното обръщение бе същински убиец. Тоби! Не господин Парфит. Не сър. Дори не Алистър.

А Тоби, както го наричаха приятелите му. Времената определено се бяха променили — за лошо, разбира се, — но той не можеше да събере сили да се противопостави на новата вълна. Щом някакъв зелен младши сътрудник се чувства в правото си да се обръща към директора на антикварните книги с Тоби, то той трябваше да го понесе стоически. Квалифицираната помощ се намираше трудно, за младият Нийв със солидната му втора специалност по история на изкуството от университета в Манчестър бе най-доброто, което можеше да се купи срещу двадесет хиляди лири в наши дни. Поне младокът успяваше да си намира чиста риза и вратовръзка всеки ден, макар яките да бяха възголеми за мършавата му шия и караха главата му да изглежда като набучена на шип за тялото.

Тоби стисна зъби, докато Нийв добросъвестно преброи на глас до четиринадесет.

— Всичко е тук.

— Толкова се радвам.

— Мартин каза, че ще бъдеш доволен от придобивката.

Тоби вече рядко правеше посещения на място. Беше ги оставил на заместник-директора си Мартин Стайн. Честно казано, мразеше провинцията и се налагаше да го изкарват едва ли не със сила извън града, докато той рита и крещи. Понякога се случваше клиентът да притежава някое истинско бижу и „Пиърс & Уайт“ се опитваха да се намъкнат и да откраднат бизнеса на „Кристис“ или „Сотбис“. „Повярвай ми, ако надуша Второ фолио[1], добро копие на Бронте или Уолтър Роули някъде в провинцията, ще му се хвърля със скоростта на светкавица, ако ще да е в Шропшър“ — уверяваше той заместника си. Доколкото беше разбрал, Кантуел притежаваше добри до средна ръка материали, но Стайн му каза, че ще остане доволен от разнообразието на пратката.

Лорд Кантуел бе типичен техен клиент — възрастен анахронизъм, опитващ се да запази своето разпадащо се провинциално имение, като периодично продава мебели, картини, книги и сребърни прибори, за да държи данъчните настрана и да не позволи всичко да отиде по дяволите. Старото момче пращаше наистина добрите си неща на една от големите къщи, но репутацията на „Пиърс & Уайт“ в областта на книги, карти и автографи ги поставяше във водеща позиция за тази част от притежанията на Кантуел.

Тоби бръкна във вътрешния джоб на идеално прилягащия си костюм от „Честър Бари“ и извади тънките си памучни ръкавици. Преди десетилетия шефът му го беше завел при шивача си в „Севил Роу“ и оттогава той се обличаше с най-доброто, което можеше да си позволи. Дрехите имаха значение, също като прическата. Щръкналите му мустаци винаги бяха идеално подстригани и посещенията при бръснаря всеки вторник по обед поддържаха посивяващата му коса в безупречен вид.

Постави си ръкавиците като хирург и се спря над първата купчина.

— Така. Да видим какво имаме тук.

Горният ред гръбчета разкриваха поредица. Тоби извади първата книга.

— А! Всичките шест тома на „История на норманското завладяване на Англия“ на Фриймън. Издание хиляда осемстотин седемдесет и седма-седемдесет и девета, ако не се лъжа. — Разтвори подвързаната с плат корица и погледна титулната страница. — Отлично! Първо издание. Пълната поредица ли е?

— Всички са първо издание, Тоби.

— Добре. Чудесно. Би трябвало да вървят между шестстотин и осемстотин. Често можеш да попаднеш на смесени поредици, нали знаеш.

Внимателно остави настрана всички шест книги, като си отбеляза състоянието им, след това отново се зарови в сандъка.

— Тук има нещо по-старичко.

Беше великолепна стара Библия на латински, издадена през 1653 г. в Антверпен, с подвързия от телешка кожа и позлатени кантове по гръбчето.

— Много е хубава — доволно изгука той. — Бих казал, че струва между хиляда и петстотин и две хиляди.

Следващите няколко тома не го ентусиазираха чак толкова — опърпани късни издания на Ръскин и Фийлдинг, но страшно се развълнува, когато видя „Дневник на пътуване през част от снежния район на Хималаите и до изворите на реките Ямуна и Ганг“ на Фрейзър — непокътнато първо издание от 1820 г.

— От години не съм виждал тази книга в такова чудесно състояние! Великолепно! Три хиляди като нищо. Духът ми се ободри. Кажи ми, няма ли да попаднем и на някой инкунабул в колекцията?

От обърканата физиономия на младока стана ясно, че въпросът му е отишъл на вятъра.

— Инкунабул? Европейски печатни книги? Преди хиляда петстотин и първа? Говори ли ти нещо?

Младежът явно бе засегнат от раздразнителността на Тоби и се изчерви от смущение.

— О, вярно. Съжалявам. Няма никакви инкунабу ли. Имаше нещо по-старо, но е писано на ръка. — Посочи услужливо сандъка. — Ето го там. Внучката му нямаше особено желание да се разделя с него.

— Чия внучка?

— На лорд Кантуел. Имаше невероятно тяло.

— По принцип нямаме навик да обсъждаме телата на клиентите си — сурово рече Тоби и посегна към широкото гръбче на книгата.

Беше изненадващо тежка. Наложи се да я хване с две ръце, за да я измъкне и да я постави на масата.

Още преди да я отвори, усети как пулсът му се ускорява и устата му започва да пресъхва. В тази голяма плътна книга имаше нещо, което направо крещеше на инстинктите му. Подвързията бе от гладка стара телешка кожа, на петна, с цвета на добър млечен шоколад. Издаваше едва доловим аромат на стара плесен и влага. Размерите й бяха огромни — четиридесет и пет на тридесет сантиметра, с дебелина повече от десет сантиметра; между кориците имаше някъде около две хиляди страници. Колкото до тежестта, Тоби си представи, че държи пакет захар от два килограма. Книгата бе много по-тежка. Единственото означение се намираше на гръбчето — голямо, гравирано на ръка дълбоко в кожата, без никакви украшения — 1527.

Някак странно отнесено се изненада, че ръката му трепери, когато посегна да отвори корицата. Гръбчето беше омекнало от дългото използване. Нямаше никакво скърцане. Форзацът представляваше проста кремава хартия без никаква украса. Нямаше фронтиспис, нито титулна страница. Първата страница на книгата, с цвета на масло, леко неравна на допир, започваше без никакво въведение, с тесен нечетлив почерк. Перо и черно мастило. Колони и редове. Най-малко сто имена и дати. Тоби примигна срещу огромното количество информация, преди да обърне на следващата страница. И на по-следващата. И още последващата. Премина на средата. Провери няколко страници в края. После и последната. Опита се да пресметне наум, но тъй като страниците нямаха номера, можеше само да предполага — в книгата имаше записани повече от сто хиляди имена.

— Забележително — прошепна той.

— Мартин не знаеше какво да мисли за нея. Реши, че е нещо като градски регистър. Каза, че може би ще ти хрумнат някои идеи.

— Идеи имам колкото искаш. За съжаление, не вършат работа. Виж страниците. — Тоби повдигна една. — Това не е хартия, нали разбираш. А велен, много качествен материал. Не съм сигурен, но мисля, че е утробен велен, черешката на тортата. Кожа на неродено теле, накисната, избелена, изстъргана и опъната. Обикновено се използва за най-добрите ръкописи, а не за някакъв си проклет градски регистър.

Прелисти страниците, като коментираше и посочваше тук или там с облечения в ръкавицата пръст.

— Това е хроника на раждания и смърт. Виж тук — Никълъс Амкотс тринадесет, едно, хиляда петстотин двадесет и седем Natus. Явно някой си Никълъс Амкотс е бил роден на тринадесети януари хиляда петстотин двадесет и седма година. Съвсем ясно. Виж обаче следващия ред. Същата дата, Mors, или смърт, но името е изписано с китайски йероглифи. А следващият запис, пак на смърт, е на Кетерлин Банварц, което със сигурност е германско име. И това тук. Ако не се лъжа, написано е на арабски.

За не повече от минута откри гръцки, португалски, италиански, френски, испански и английски имена, както и множество непознати думи, изписани с кирилски, еврейски, суахили, гръцки и китайски букви. Имаше и езици, за които можеше само да предполага. Промърмори нещо за африкански диалекти.

Допря върховете на пръстите си едни в други и се замисли.

— Що за град би могъл да има толкова разнообразно население през хиляда петстотин двадесет и седма година, да не говорим за числеността му? А как да си обясним велена? И това доста примитивно подвързване? Оставам с впечатлението, че това тук е доста по-старо от шестнадесети век. Определено в книгата има нещо средновековно.

— Но тя си е датирана.

— Е, да. Годината си е отбелязана съвсем надлежно. Въпреки това, такова е впечатлението ми, а аз никога не подминавам предчувствието си. Ти също не би трябвало да го правиш. Мисля, че трябва да се консултираме с академичните си колеги.

— Колко ли струва?

— Нямам представа. Каквото и да е това, то е нещо специално, рядкост, направо уникат. Колекционерите обичат уникатите. Така че нека засега не се безпокоим за цената. Мисля, че ще спечелим доста от нея. — Тоби внимателно отнесе книгата до другия край на масата и я постави отделно от другите, на видно място. — А сега да прегледаме останалите материали на Кантуел. Имаш грижата да вкараш информацията в компютъра. А когато приключиш, искам да прегледаш всяка книга страница по страница и да се оглеждаш за инициали, автографи, печати и тъй нататък. Не предлагаме на купувачите безплатни екстри, нали така?

Вечерта, много след като младият Нийв си беше тръгнал, Тоби се върна в мазето. Мина бързо покрай колекцията на Кантуел, която беше изложена на три дълги маси. Засега тези томове не представляваха за него по-голям интерес от купчина стари списания „Хелоу“. Отиде направо при книгата, която цял ден не бе излизала от ума му, и бавно положи голите си ръце върху гладката кожа. По-късно щеше да твърди, че в този момент е изпитал някаква физическа връзка с неодушевения предмет, странно чувство за човек, който няма наклонности към подобни глупости.

— Какво си ти? — попита той на глас. Огледа се подозрително, за да се увери, че е сам — помисли си, че подобно приказване на книги може да се отрази не особено благоприятно на нечия кариера в „Пиърс & Уайт“. — Защо не ми разкриеш тайните си?

Бележки

[1] Второ издание на Шекспир от 1632 г. — Б.пр.