Глен Купър
Книга на душите (10)

9

Котъл се качи в чакащото такси и помоли водача да го откара до „Гранд Хаят“, където имаше резервация. Смяташе да вземе бърз душ и да пообиколи града. Може би щеше да намери един-два клуба, преди да се предаде на умората от неочаквано дългия ден. Докато таксито потегляше, остави кратко съобщение за Тоби Парфит на служебната му гласова поща, за да го уведоми, че доставката е направена. Трябваше да звънне и на още едно място, но реши да изчака, докато не остане сам в стаята си.

Фрейзър трябваше да вземе оперативно решение — да последва куриера и да измъкне потенциално важна информация или директно да се насочи към Пайпър и книгата. Трябваше да знае дали Пайпър е сам. В каква ситуация щеше да се озове при насилствено влизане в дома му? Щяха да му разгонят фамилията, ако в крайна сметка се забърка и полицията.

Много му се искаше да разполага с втори екип на място, но такъв нямаше. Довери се на интуицията си и на датата на смъртта на Котъл, и реши най-напред да се заеме с куриера. Когато Декорсо потегли, Фрейзър погледна към светещите прозорци на шестия етаж и мислено обеща, че ще се върне.

В центъра таксито остави Котъл пред издигнатия вход на „Хаят“, откъдето младият мъж взе ескалатора надолу към просторното лоби. Докато се регистрираше на рецепцията, Фрейзър и Декорсо го наблюдаваха от редицата асансьори. Котъл трябваше да тръгне към тях.

— Заплаши го, но не е нужно да го пребиваш — прошепна Фрейзър на помощника си. — Ще проговори. Той е просто куриер. Разбери какво знае за Пайпър и защо му е притрябвала книгата. Виж дали в апартамента не е имало и други. Знаеш си работата.

Декорсо изсумтя и Фрейзър се измъкна в лоби бара преди Котъл да го забележи.

Поръча си бира и си намери свободна маса. Беше изпил половината, когато телефонът му иззвъня.

Търсеше го един от хората му в оперативния център. Говореше напрегнато.

— Току-що изкопахме допълнителна информация за вашия човек, Адам Котъл.

Фрейзър не се изненадваше лесно, но новината го изкара от равновесие. Завърши разговора с кратко и раздразнено „Добре“ и впери поглед в телефона, мъчейки се да реши дали да се обади на Декорсо. Остави апарата на масата и бързо изгълта останалата половин бира. Сигурно вече бе късно за прекратяване на операцията. Реши да я продължи. Можеше да излезе прескъпо, но трябваше да я продължи. Съдбата е проклето нещо, помисли си той. Най-проклетото нещо на този свят.

Декорсо влезе след Котъл в асансьора и погледна право към тавана, където най-вероятно се намираше охранителната камера. Ако нещо се оплескаше, полицията стопроцентово щеше да се съсредоточи върху него, след като елиминират останалите в кабината. Нямаше значение. Той не съществуваше. Лицето, пръстовите му отпечатъци — нищо не фигурираше в която и да било база данни, ако не се брои тази на персонала в Грум Лейк. Всички наблюдатели бяха извън системата. Ченгетата щяха да търсят призрак.

Котъл натисна бутона за своя етаж и се обърна към Декорсо.

— Накъде? — любезно попита той.

— На същия — отвърна Декорсо.

Слязоха заедно на двадесет и първия етаж. Декорсо изостана, като се преструваше, че търси ключа си, а Котъл направи справка с табелата на стената и тръгна наляво. Коридорът бе дълъг и пуст. Младежът изглеждаше свободен и радостен, докато мъкнеше куфара след себе си — само момче с предостатъчно джобни за една хубава нощ в града.

Котъл пъхна електронния ключ в слота и лампичката светна зелено. Тъкмо прекрачваше прага, когато шумът го накара да погледне назад. Мъжът от асансьора бе само на метър от него и приближаваше енергично.

— Хей! — остро извика той.

Декорсо затвори вратата с ритник зад него.

— Това не е обир — бързо рече той. — Трябва да говоря с теб.

Колкото и да бе странно, Котъл не изглеждаше уплашен.

— Така ли? Тогава се разкарай от стаята ми и ми звънни по телефона. Глух ли си, пич? Чупката.

Декорсо го изгледа слисано. Хлапето трябваше да се е превърнало в тресящо се мекотело, умоляващо да бъде пощадено, да му тика портфейла си в ръцете — а вместо това стоеше непоколебимо пред него.

— Кажи ми какво знаеш за Уил Пайпър, онзи, с когото току-що се видя — нареди наблюдателят.

Котъл пусна куфара си и стисна и разпусна юмруци няколко пъти, сякаш загряваше за предстояща кавга.

— Виж какво, не зная кой си, но или ще се разкараш доброволно, или ще те натроша и ще изхвърля парчетата ти.

Декорсо бе смаян от агресивността на хлапето.

— Не прави нещата по-сложни, отколкото е нужно — предупреди го той. — Нагазил си в лайняната река, приятел. Така че просто ще ти се наложи да продължиш по течението.

— За кого работиш? — остро попита Котъл.

Декорсо поклати невярващо глава.

— Ти на мен ли ще задаваш въпроси? Я стига бе. — Време беше за ескалиране на ситуацията. Извади сгъваем нож от джоба на палтото си и го отвори с рязко движение на китката. — Книгата. Защо я искаше Пайпър? Имаше ли някой друг с него? Кажи ми, и се махам. Решиш ли да ми играеш номера, ще съжаляваш.

Вместо отговор Котъл се сниши, внезапно се хвърли към Декорсо и го блъсна във вратата. От силата на удара ножът отлетя от ръката му и падна на килима. Декорсо инстинктивно стовари юмруци върху гърба на Котъл и успя да го отдели от себе си, като вдигна коляно към брадичката му.

Намираха се на половин метър един от друг; имаха само миг да се спогледат, преди да се сблъскат отново. Декорсо видя как Котъл заема свитата позиция на опитен боец, професионалист, което само засили объркването му. Погледна бързо към ножа и Котъл използва момента да атакува отново, засипвайки го с порой удари и ритници, всички насочени към врата и слабините.

Декорсо използва по-голямата си телесна маса да отхвърли противника и да го отдалечи от вратата. Огледа стаята за друго оръжие. Младокът нямаше да му позволи да вземе ножа си. А Декорсо нямаше да успее да го неутрализира с голи ръце. Хлапето бе твърде добро за това.

Декорсо се хвърли напред и Котъл извади лошия късмет да стъпи върху куфара си и да изгуби равновесие. Падна тромаво по гръб, с глава до нощната масичка. Декорсо хвърли всичките си сто и петнайсет кила мускули върху по-дребния противник и чу как въздухът излезе със съскане от смачканите му гърди.

Преди Котъл да успее да отвърне с контраудари и ритници, Декорсо посегна към радиобудилника на масичката и го изтръгна от контакта. С дива лудост стовари яката кутийка върху скулата на Котъл и продължи да удря отново и отново като пневматичен чук, докато устройството не се превърна в парченца пластмаса и платки, а лицето на Котъл — в кървава пихтия с натрошени лицеви кости. Чу как младокът стенеше и ругаеше.

Декорсо се вдигна на колене и се завъртя, за да потърси ножа.

Къде се беше дянал?

И тогава го видя, понесъл се към него в юмрука на Котъл. Острието премина през дебелото палто и се задържа в плата достатъчно дълго, за да може Декорсо да сграбчи ръката на Котъл и да я счупи като клечка в коляното си.

От първобитния рев на младежа Декорсо изгуби контрол. Годините тренировка и дисциплина внезапно бяха заличени като мост, пометен от внезапно придошла река. Ножът вече беше в неговата ръка и той абсолютно безсъзнателно се наведе и замахна към дясната страна на вече окървавения врат, разряза чисто сънната артерия и се дръпна назад, за да избегне кървавия фонтан.

Остана да седи задъхан, борещ се за глътка въздух, и гледаше как кръвта на Котъл изтича и той умира.

Когато дойде на себе си, Декорсо взе портфейла и паспорта на мъртвия, след което отвори куфара и пръсна съдържанието му, за да инсценира обир. Намери плика с адреса на Пайпър и го прибра в джоба си.

После излезе, все така задъхан.

В Лондон се вдигна тревога, след като обикновено надеждният Котъл така и не направи второто си обаждане. Дежурният офицер бе достатъчно загрижен да звънне на телефона му, но отговор не последва. Беше полунощ, дълбоко в недрата на голямата модерна сграда на Секретните разузнавателни служби на Вауксхол Крос, където ярките лампи светеха непрекъснато. Накрая шефът на отдела нареди на един асистент да звънне в „Гранд Хаят“ и да провери дали Котъл се е регистрирал.

От рецепцията изпратиха човек до стаята. Служителят дълго време чука на вратата и след като не получи отговор, влезе. Пред очите му се разкри адска сцена.