Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

15

1334 г.

Остров Уайт, Англия

В мъртвилото на нощта, много преди утреня и първия час, Феликс, абатът на Вектис, се събуди с едно от ужасните си главоболия. От прозореца се дочуваше песента на щурците и тихият пулс на вълните от Солента, които се разбиваха на близкия бряг. Звуците бяха успокояващи, но му предложиха само миг облекчение, преди следващият пристъп на гадене да го накара рязко да седне. Затърси опипом в тъмното нощното си гърне и повърна на сухо.

Беше на шейсет и девет години и сериозно се съмняваше, че ще посрещне следващото си десетилетие.

Стомахът му беше почти празен. Последната му храна бе телешка супа, приготвена специално за него от сестрите, мазна от костния мозък и с нарязани моркови. Беше оставил наполовина пълната купа на писалището си.

Отметна завивките, надигна се от сламеника и успя да се задържи прав, макар да се олюляваше. Пулсирането в главата му бе като ритмични удари на ковашки чук по наковалня, всеки от които застрашаваше да го довърши, но все пак намери сили да вземе тежката си подплатена с кожа роба, която беше преметнал през високата облегалка на стола. Облече я върху нощната си риза и незабавно усети приятната й топлина. Запали с треперещи пръсти дебела жълта свещ и се отпусна на стола, за да разтрие слепоочията си. Светлината от пламъчето танцуваше по неравните полирани камъни на пода и се отразяваше от пъстро оцветеното стъкло на гледащия към двора прозорец.

Богатството на абатските покои винаги го бе смущавало. Когато постъпи във Вектис като послушник, преди толкова много години, със смирено наведена глава, стегната с връв груба роба и студени боси крака, той се чувстваше близо до Бога и така — до блаженството. Предшественикът му Болдуин, суров клирик, който получаваше толкова голямо удоволствие от воденето на сметките в хамбара, колкото и от отслужването на литургията, бе поръчал великолепна дървена къща, която да съперничи на онези, които бе видял в абатствата в Лондон и Дорчестър. До спалнята имаше пищна дневна с украсена камина, покрита с резба скамейка, застлани с конски косъм столове и прозорец с витраж. По стените висяха фини гоблени от Фландрия и Брюге, изобразяващи ловни сцени и деянията на апостолите. Над камината имаше изкусно изработен сребърен кръст, дълъг колкото човешка ръка.

След смъртта на Болдуин преди години епископът на Дорчестър бе избрал за абат на Вектис Феликс, който по онова време беше приор. Феликс се молеше усърдно за напътствия. Може би трябваше да се въздържа от привилегиите на положението си и да предпочете скромно управление, да спи в монашеска килия като останалите братя, да се придържа към скромните си навици, да се храни заедно с всички. Но дали това нямаше да опетни паметта на неговия наставник и изповедник? Дали нямаше да изкара Болдуин развратник? Преклони се пред силата на паметта на наставника си, както се прекланяше пред силата му приживе. Като верен слуга, той винаги бе изпълнявал заръките на Болдуин, дори да имаше своите опасения. Какво щеше да се случи, ако беше подложил на съмнение решението му да разтури Ордена на имената? Дали днес нещата щяха да са различни, ако не беше запалил със собствената си ръка наръча сено, който бе погълнал библиотеката преди почти четиридесет години?

Чувстваше се твърде зле, за да коленичи, затова сведе пулсиращата си глава и тихо се замоли на глас.

Бретонският му акцент бе груб и дрезгав, както когато беше момче. Самата молитва, Псалм 42, дойде спонтанно и едва не го изненада:

Et introibo ad altare Dei ad Deum qui laetificat iuventutem meam.

И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие, и на гусли ще те славя, Боже, Боже мой[1].

Gloria Patri, et Filio, et Spiritui Sancto. Sicuit erat in principo, et nunc, et semper, et in saecula saeculorum. Amen.

Слава на Отца и Сина, и Светия Дух, въздаваме слава и сега, и всякога, и во веки веков. Амин.

Сви устни от иронията на молитвата.

Свят без край.

Някога брадата му бе гъста и черна като бузата на глиган. Беше мускулест и як, способен да се справя неуморно с несгодите на монашеския живот, оскъдната храна, студените морски ветрове, които смразяваха костите, тежкия труд, който пречупваше тялото, но поддържаше общността, краткия сън между каноничните часове, които отмерваха нощ и ден с общи молитви. Сега брадата му бе рехава, с мръсно-белия цвят на гърдите на чайка, бузите му бяха хлътнали. Великолепните мускули се бяха стопили, а кожата му бе суха като пергамент, покрита със струпеи и така го сърбеше, че го разсейваше от молитвата и медитирането.

Но най-тревожната промяна засегна дясното му око, което бе започнало да се подува все повече и повече. Всичко стана бавно и постепенно. Отначало забеляза само розова сухота, подобна на песъчинка, която не можеше да се отмие. После слабото туптене зад орбитата се засили и зрението му се влоши. Първо виждаше размазано, после имаше ослепителни светкавици, а сега виждаше двойни образи, които му пречеха да чете и пише, докато са отворени и двете му очи. През последните седмици всички мъже и жени зад стените на абатството с безпокойство забелязваха подуването на окото. Шепнеха си, докато дояха крави или се грижеха за посевите, а в молитвите си се обръщаха към Бог да бъде милостив с техния брат.

Брат Гирардус, манастирският лечител и скъп приятел, го посещаваше всеки ден и постоянно предлагаше да спи на пода в голямата стая, в случай че на Феликс му потрябва помощта му през нощта. Гирардус можеше само да предполага за естеството на заболяването, но според него се дължеше на нещо, което расте в главата на добрия абат, притиска окото и причинява болката. Ако беше цирей на кожата, можеше да го среже с ланцета си, но само Бог бе в състояние да излекува нещо растящо в черепа. Лечителят тъпчеше приятеля си с чай от кори и всякакви билки, за да намали болката и отока, но преди всичко се молеше.

Феликс прекара няколко минути в медитиране, после се затътри към раклата от палисандрово дърво, която се намираше между леглото и масата. Навеждането засилваше неимоверно болката в окото, затова коленичи, за да отвори големия сандък. Беше пълен с богослужебни одежди, стари дрехи, сандали и чисти завивки. Под тях имаше нещо твърдо и плътно. Напрегна всичките си жалки сили, за да го измъкне и да го отнесе до писалището си.

Беше тежка книга — стара, с цвета на тъмен мед, сътворена през отдавна отминали векове. Беше последната от вида си, доколкото знаеше, единствената оцеляла от пожара, запален от самия него. И причината да я крие толкова внимателно през всичките тези години бе, че на нея беше изписана година, до която оставаха почти две столетия — 1527.

Кой от живите днес можеше да я разбере? Кои сред братята му можеха да разберат какво представлява тя и да се преклонят пред божествеността й? Или щяха да я приемат за призрак на богохулството и злото? Всички, които бяха с него през онзи мразовит януарски ден на 1297 г., когато адът се отприщи на земята, бяха мъртви и погребани. Той бе последният свидетел и това тегнеше на душата му.

Феликс запали по-малки свещи и освети писалището с дъга от жълти като слама танцуващи пламъчета. Отвори книгата и извади листата велен, които бяха нарязани в скриптория така, че да се побират между кориците. Работеше трескаво върху ръкописа си и се състезаваше с времето, уплашен, че болестта ще го погуби, преди да е завършил.

Беше мъчително трудно да преодолее двойните образи и влудяващото главоболие, за да излее спомените си. Беше принуден да затваря дясното си око, за да вижда само една страница и да изписва с перото си по-прави редове. Работеше нощем, когато всичко бе притихнало и никой не можеше да разкрие тайната му. Когато оставаше без сили, връщаше книгата в скривалището й и лягаше на сламеника да поспи мъничко, преди камбаните на абатството да го призоват за поредната молитва в катедралата.

Внимателно вдигна първата страница, затвори око и приближи листа до лицето си. Започваше с думите Писание от Феликс, абат на Вектис, съставено в лето Господне 1334.

Господи, аз съм Твой слуга. Хвала Тебе и слава Тебе. Велик си Ти, Господи, и велика трябва да е хвалата Ти. Вярата ми в Теб е Твоят дар, който Ти вдъхна в мен чрез човечността на Твоя Син.

Решен съм да върна спомена за нещата, които зная, които видях и които сторих.

Смирявам се при спомена за всички, които са дошли преди мен, но никой не е тъй скъп и възвишен като свети Йосиф, светеца покровител на Вектис, чиито свети мощи са погребани в катедралата. Защото именно Йосиф в своята истинска и всеотдайна любов към Бога създаде Ордена на имената, за да възхвали Господа и да освети Неговата божественост. Аз съм последният член на този Орден, всички други станаха на прах. Ако не запиша спомена за минали дела и събития, човечеството ще бъде лишено от знанието, с което разполагам единствено аз, Твоят смъртен грешник. Само Ти, Господи, в Твоята безкрайна мъдрост можеш да отсъдиш. Аз смирено ще напиша това писание и Ти, Господи, ще решиш съдбата му.

Феликс остави листа и даде почивка на здравото си око. Когато се почувства готов да продължи, прелисти страниците и зачете отново.

 

Знанието за онзи ден се предавало устно от братя и сестри през мъглата на времето. Йосиф, тогава приор на Вектис, присъствал на раждането на онзи знаменателен седми ден от седмия месец от лето Господне 777. Времето било белязано с появата на Кометус Луктус, червената огнена комета, която до ден днешен не се е завърнала. Жената на един работник раждала и ако детето се окажело мъжко, щяло да бъде седмият син на седмия син. Родило се момче и със страх и ридания бащата го убил. За учудване на Йосиф жената след това родила осми син и този близнак бил наречен Октавус.

Феликс с лекота можеше да си представи как е изглеждал Октавус, тъй като бе виждал много деца като него през годините — бледи, неплачещи, с изумруденозелени очи и меки червени коси, растящи от розов скалп. Дали Йосиф не е заподозрял край подгизналото от кръв и утробна течност легло, сред ужасеното мърморене на помагащите на родилката жени, че Октавус е истинският седми син?

Детето Октавус било заведено в абатството Вектис от баща си, който вярвал, че се нуждае от Божието присъствие. Момчето не говорело и не се сдружавало с другите, и Йосиф се смилил и приел братята да се грижат за него. Точно тогава Йосиф направил чудно откритие. Без никакво учение момчето можело да пише букви и числа. И, Господи Боже, не какви да е букви и числа, а имената на Твоите смъртни чада и датите на тяхното рождение и смърт в бъдещето. Това предсказване изпълнило Йосиф с почуда и страх. Дали било тъмни сила, породена от злото, или лъч небесна светлина? В премъдростта си Йосиф свикал съвет от духовници, който да обсъди положението. Така се положили основите на Ордена на имената. Мъдрите Божии слуги решили, че това не е дело на злото, защото ако беше, защо детето е попаднало под тяхното защитно лоно? Несъмнено това било дело на провидението и знак, въплътен от съчетанието на светото число седем, че Бог е избрал смиреното създание Октавус да бъде Неговият истински глас на божествено откровение. И така момчето било пазено и държано в скриптория, където му дали перо, мастилница и пергамент, и било оставено да посвещава времето си на истинското си призвание.

Главоболието не отслабваше, затова Феликс стана от писалището, за да си приготви чай от кора. Отиде в голямата стая, разръчка въглените в камината и добави наръч съчки. Скоро металното котле с вода, висящо на веригата, започна да съска. Феликс се затътри обратно към спалнята си, за да продължи четенето.

Годините минавали и момчето Октавус станало мъж, чиято едничка цел така и не се променила. Нощ и ден се трудил той, и натрупал малка, но увеличаваща се библиотека книги, които съдържали предсказани имена, раждания и смърт. През цялото време Октавус изобщо не общувал с останалите братя и за всички нужди на тялото му се грижел Орденът на имената, който защитавал него и делото му. Един съдбовен ден Октавус бил обладан от животинска страст, насилил една послушница и момичето заченало и износило детето му. То било момче със същите странни черти като баща си. Било наречено Примус, имало зелени очи и рижава коса, и също като Октавус било нямо като дънер.

След време се оказало, че има същите способности като баща си. Където доскоро бил само един, сега били двама, седнали един до друг и пишещи имената на живите и мъртвите.

Горчивият чай смекчаваше болката и му позволи да чете по-бързо и да завърши частта, която бе написал предишната нощ.

Дните се натрупали в години, годините — в десетилетия, десетилетията — във векове. Писари се раждали и писари умирали, и пазителите им от Ордена на имената също идвали на този свят и заминавали за другия, като през цялото време осигурявали женски съсъди за потомството им. Библиотеката станала невъобразимо голяма и Орденът се погрижил за запазването на светите книги, като изкопал огромни подземия, за да държат библиотеката скрита и в безопасност, а костите на мъртвите писари били погребвани в свещени катакомби.

Дълги години, мили Боже, аз бях смирен приор на Вектис, верен слуга на великия абат Болдуин и всеотдаен член на Ордена на имената. Признавам мили Боже, че не ми доставяше удоволствие да водя млади сестри, за да бъдат използвани за нуждите, които се изискваха, но изпълнявах призванието си с любов към Теб и с увереността, че Твоята библиотека трябва да се запази и Твоите бъдещи деца да бъдат вписани в нея.

Отдавна съм изгубил бройката на всички неми деца, появили се на този свят, които щяха да пораснат и да заемат местата си в Залата на писарите с перо в ръка, рамо до рамо със събратята си. Но не мога да забравя деня, в който като млад монах видях как една от избраните сестри роди не момче, а момиче. Бях чувал, че и в миналото се е случвало това рядко събитие, но никога през живота си не бях виждал да се ражда момиче. Гледах как това нямо зеленооко създание с рижава коса расте, но за разлика от братята си тя не разви дарбата да пише. На дванадесетгодишна възраст бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.

Остана доволен от прочетеното дотук и беше готов да завърши спомените си. Потопи перото в мастилото, продължи разказа с красивия си почерк и написа последните страници толкова бързо, колкото бе в състояние. Трудът му бе завършен.

Остави перото и се заслуша в песента на щурците и крясъците на чайките, докато мастилото изсъхне. През прозореца видя как чернотата на нощта отстъпва пред пълзящата сивота на утрото. Камбаната на катедралата скоро щеше да зазвъни и трябваше да събере цялата си сила, за да поведе паството си през молитвите на първия час. Може би нямаше да е зле да полегне за малко. Въпреки неразположението си се чувстваше по-леко, сякаш от плещите му е паднал тежък товар, и приветства възможността да затвори очи и да се наслади на кратък отдих без сънища.

Докато ставаше, камбаната зазвъня. Феликс въздъхна. Работата бе продължила по-дълго, отколкото си беше представял. Трябваше да се подготви за литургията.

На вратата му енергично се почука.

— Влез! — извика той.

Беше брат Виктор, който отговаряше за приюта. Младият мъж рядко посещаваше къщата на абата.

— Отче, моля за извинение. Чаках да забие камбаната.

— Какво има, синко?

— Един пътник дойде при портата през нощта.

— Даде ли му подслон?

— Да, отче.

— Тогава защо трябва да ми го съобщаваш?

— Името му е Лука. Помоли ме да ти донеса това. — Виктор извади навит лист пергамент, завързан с връв. Феликс го взе, разви свитъка и го изглади с длани.

Лицето му побеля. Виктор трябваше да подхване стария монах под мишниците, за да го задържи на крака.

На листа имаше един-единствен ред и дата — 9 февруари 2027 г.

Бележки

[1] Псал. 42:4 — Б.ред.