Глен Купър
Книга на душите (13)

12

На Уил му харесваше отново да е на път, с малко багаж, също като в доброто старо време. Почина си великолепно в удобната първокласна кушетка, която, по една прищявка на съдбата, за която така и не научи, първоначално бе предназначена за младия, вече мъртъв Адам Котъл.

Уил не беше опитен международен пътешественик, но бе посещавал Великобритания и Европа няколко пъти по работа. Преди няколко години дори беше изнасял лекция в Ню Скотланд Ярд, озаглавена „Сексът и серийният убиец — американският опит“. Присъстваха много слушатели и след нея група високопоставени детективи го бяха замъкнали в някакъв пъб. Както и можеше да се очаква, вечерта завърши с амнезия.

Сега бе на час път от гара Мерилебон на линията за Бирмингам и прекосяваше равната английска провинция в първокласно купе. Сивотата на разпрострелия се Лондон беше отстъпила пред пастелните тонове на обработваемата земя — килим от зелени и кафяви петна, приглушени от влажния есенен ден. Влакът се движеше с пълна скорост и дъждовните пръски оставяха хоризонтални следи по прозореца. Клепачите му натежаха, докато гледаше шарените ниви, балите сено и бозавите, лишени от украса фермерски постройки, профучаващи покрай него. Малки селца изпълваха прозореца за няколко секунди, след което изчезваха. Беше сам в купето. Беше неделя, а сезонът не бе от туристическите.

Представи си как у дома Нанси скоро ще стане и по-късно сутринта ще изведе Филип на разходка с количката — разбира се, стига и там да не валеше. Беше забравил да провери прогнозата за времето преди да тръгне, но така или иначе беше сигурен, че над главата на Нанси и без това ще витае лично неин дъждовен облак. Смяташе, след като приключи с тази авантюра, да прекара известно време в „Харъдс“ и да измисли как да се измъкне от цялата тази каша. Смущаваше се да каже на Нанси, но Спенс му бе направил неустоимо предложение. Уил никога не бе смятал, че може да бъде съблазнен с пари, но пък и никой досега не го беше замерял с пачки по такъв начин. Изживяването бе чисто ново и определено не се оказа от неприятните.

Цената за мисията? Чек за 50 000 долара и завещание за караваната! Веднага щом Спенс ритне камбаната, къщата на колела щеше да е негова. Уил не знаеше как ще успее да си позволи бензина, но в най-лошия случай смяташе да я закотви в някой къмпинг във Флорида и да я превърне във ваканционна вила.

По-сочният морков беше все още завързан на пръчката. Спенс настояваше да научи датите на смъртта на своите хора, но Уил нямаше да се съгласи да изпълни това искане. Сумата, която Спенс сложи на масата, накара Уил да затаи дъх, но на цялата планета нямаше достатъчно пари, за да го направи. Боеше се, че ако по най-крещящ начин наруши споразуменията да пази тайна, Нанси ще се окаже права — Уил щеше да сложи главите им на дръвника.

Събуди се от унеса, чу кондуктора по високоговорителя и примигна към часовника си. Пътуваше вече близо час и влакът забавяше скорост, тъй като наближаваше покрайнините на голямо търговско градче.

Стратфорд на Ейвън. Родното място на Шекспир. Иронията го накара да се усмихне. Беше влязъл в „Харвард“, защото можеше да премаже нападател, който се опитва да мине с топката покрай него, а не заради любовта си към литературата. През целия си живот не бе прочел нито дума от Шекспир. И двете му предишни жени бяха маниачки на тема театър, но това не беше заразно. Дори Нанси се опита да го замъкне на пиеса, която беше хит за тълпата — „Макбет“, ако си спомняше правилно, — но той така се беше нацупил, че накрая тя вдигна ръце и се отказа. Уил не можеше да си представи защо е цялата тази истерия, а ето че сега бе тук и носеше може би най-редкия от всички свързани с Шекспир артефакти, може би единствената творба, написана категорично от неговата ръка.

Гарата беше неделно тиха, на стоянката имаше само няколко таксита. Един от шофьорите стоеше до колата си и пушеше под ръмящия дъжд; фуражката му беше подгизнала. Метна фаса си настрани и попита Уил накъде е тръгнал.

— Към Роксал — отвърна Уил. — Търся едно място на име Кантуел Хол.

— Не ми приличаш на Уили Уонки турист — подхвърли бакшишът и го огледа от глава до пети. Уил не схвана думите му. — Нали се сещаш, Уили Шейки Рокендрол, Великия бард и тъй нататък.

В днешно време всеки е специалист по профили, помисли си Уил.

Роксал се оказа малко село на петнайсетина километра северно от Стратфорд, дълбоко в древната Арденска гора, която едва ли можеше вече да се нарече така — гората била изсечена преди векове, за да се освободят територии за земеделие. Норманите наричали Арден прекрасната дива страна. Днешното най-подхождащо й описание по-скоро бе приятна и питомна.

Таксито летеше по второкласни пътища покрай гъсти редици кленови дървета, глог, лески и прясно изорани ниви.

— Хубаво време носиш със себе си — отбеляза шофьорът.

На Уил не му беше до празни приказки.

— Повечето хора, които пътуват за Роксал, отиват в конферентния център на манастира. Прекрасно място, цялото построено преди десетина години, страхотен хотел и всичко останало. В провинциалния стил на Кристофър Врен.

— Не съм за натам.

— Така каза още в началото. Никога не съм бил в Кантуел Хол, но знам къде е. Какво те води насам, ако мога да попитам?

Как ли би реагирал този бакшиш, ако му каже истината? Дошъл съм, за да разреша най-голямата загадка на света, шофьоре. Значението на живота и смъртта. На началото и края. И между другото, добави и въпроса за съществуването на Бог.

— Бизнес — отвърна Уил.

Самото село беше малко като пришка. Няколко десетки къщи, кръчма, поща и смесен магазин.

— Влязохме и излязохме от село Роксал — каза бакшишът и кимна. — Оттук остават само още три километра.

Отбивката за Кантуел Хол беше неотбелязана, ако не се броят двата тухлени стълба от двете страни на стара чакълена алея с ивица избуяла трева по средата. Пътят се спускаше през мокра пищна ливада, изпъстрена тук-там с бледите тонове на есенни цветя, предимно клюмнали сини вероники, както и случайни групи месести гъби. На един остър завой видя в далечината фронтони, извисяващи се над високия жив плет от глог, който скриваше по-голямата част от постройката.

Щом приближиха, къщата се извиси пред тях с цялата си грамада. Имението представляваше бърканица от фронтони и комини, бледи, изронени тухли върху видим екзоскелет от тъмни възморави греди от времето на Тюдорите. През плета Уил различи централната фасада на къщата, която бе напълно покрита с бръшлян, изрязан от прозорците с бели рамки от някой, който явно не се справяше с правите ъгли и линии. Намазаният с катран многоъгълен покрив сякаш бе покрит със слуз и зелен мъх. Доколкото успя да разгледа обраслата градина, тя бе, меко казано, небрежно поддържана.

След широкия портик от жив плет алеята правеше кръг пред къщата. Таксито спря с хрущене на чакъл пред дъбовата врата. Ромбовидните прозорци бяха мъртви и смълчани.

— Тъмно като гробница — отбеляза бакшишът. — Да изчакам ли?

Уил слезе и плати. От един от комините се виеше тънка струйка дим.

— Ще се оправя — каза той и метна сака на рамо. Натисна копчето на звънеца и чу далечен звън някъде отвътре. Таксито изчезна през втори портик в живия плет.

Входът не бе защитен от стихиите и докато се ослушваше за признаци на живот, косата му подгизна от дъжда. Изчака цяла минута, след което отново натисна звънеца и използва чукчето за по-сигурно.

Жената, която му отвори, бе по-мокра и от него. Явно е била под душа и не е имала време да се подсуши, а направо бе намъкнала джинси и риза.

Беше висока и грациозна, с интелигентно, изразително лице и уверен поглед, млада и свежа кожа с цвета на пълномаслено мляко. От спускащата се до раменете й руса коса се стичаха капки върху памучната риза и гърдите й се очертаваха през мократа й прозрачност.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Вие сте господин Пайпър, нали?

Прекрасна е, помисли си той. А точно в момента само това ми е притрябвало.

Уил кимна.

— Да, госпожо — каза той като учтив джентълмен от Юга и я последва вътре.