Глен Купър
Книга на душите (15)

14

Започнаха в библиотеката. Тя се намираше в просторно помещение с излъскан от времето дървен под, няколко запазени килима и една външна стена, която пропускаше сивата светлина на бурния ден през прозорците с малки ромбовидни стъкла. Покрай останалите стени бяха подредени лавици; единственото изключение бе пространството над камината, където висеше потъмняла от саждите маслена картина, представяща традиционен английски лов.

Имаше хиляди книги, повечето от които издадени преди двадесети век, но в една секция в ъгъла можеха да се видят и съвременни издания, дори и такива с меки корици. Уил огледа всичко това с натежал поглед. Лорд Кантуел вече бе обявил, че смята да се оттегли за следобедната си дрямка, и въпреки желанието на Уил да свършва колкото се може по-бързо и да се прибере у дома, мисълта да се пльосне в някое от тапицираните кресла в тъмните ъгли на претъпканата библиотека и да затвори очи беше много примамлива.

— Това беше вълшебното ми място, когато бях малка — каза Изабел, докато обикаляше помещението и леко докосваше книгите с пръсти. — Обичам тази библиотека. — В нея имаше някакво спокойствие и мечтателност, пълен контраст със стереотипа за вятърничавите студенти. — Играех си тук часове наред. И сега прекарвам повечето си време тук. — Тя посочи дългата маса, отрупана с бележници и химикалки, лаптоп и купчини стари книги с отбелязани интересни страници. — Ако стихотворението е автентично, бих могла да започна дисертацията си от нулата!

— Съжалявам. Няма да можете да го използвате. После ще ви обясня.

— Шегувате се! То би могло да даде чудесен старт на кариерата ми.

— С какво искате да се занимавате?

— Да преподавам, да пиша. Искам да бъда добър академичен историк, типичен професор от миналото. Предполагам, че тази библиотека е причината за тази шантава амбиция.

— Не мисля, че е шантава. Дъщеря ми е писателка. Горе-долу на вашата възраст е — добави той, без да знае защо, и тя изхихика нервно. Уил отклони неизбежните учтиви въпроси за Лора и направо пристъпи към работа. — Покажете ми къде се намираше книгата.

Тя посочи едно празно място на нивото на очите в средата на дългата стена.

— Винаги ли е била там?

— Откакто се помня.

— И книгите до нея ли? Имало ли е пренареждания?

— Не, доколкото знам. Можем да попитаме дядо, но нямам спомени за разместване. Книгите си стояха винаги по местата си.

Уил огледа томовете от двете страни на празното място. Ботанически трактат от осемнадесети век и том за паметниците в Светите земи от седемнадесети век.

— Не, не са от едно и също време — отбеляза тя. — Съмнявам се, че има някаква връзка помежду им.

— Да започнем с първата следа — предложи Уил и извади стихотворението от куфарчето си. — „Едната носи пламъка трептящ на Прометея“.

— Аха — кимна тя. — Прометей. Откраднал огъня от боговете и го дал на смъртните.

Уил обгърна с жест помещението.

— Някакви идеи?

— Ами, доста е общо, не мислите ли? Книги за старогръцка митология? Камини? Факли? Барбекюто?

Той я изгледа, сякаш й казваше: „Много смешно“.

— Да започнем с книгите. Има ли каталог?

— Би трябвало да има, но няма. Естествено, другият проблем е в това, че дядо продаваше доста енергично.

— Е, няма какво да се направи — сви рамене Уил. — Да действаме систематично. Аз ще започна от този край. Вие защо не започнете оттам?

Макар да се бяха съсредоточили само върху първата улика, имаха предвид и останалите, за да сведат до минимум повторенията. Оглеждаха се за книги на фламандска или холандска тематика, както и за текстове, отнасящи се за някакви пророци. Засега нямаха представа как да разбират споменаването на „сина със черен грях“.

Процесът бе продължителен и еднообразен, и час по-късно Уил започна да се обезкуражава. Имаше чувството, че търсят игла в копа сено. А и не беше просто да вземеш книга, да отвориш на титулната страница и да я върнеш на мястото й; трябваше му помощта на Изабел за всяко издание на латински или френски. Тя идваше, хвърляше бърз поглед на заглавието и му връщаше тома с едно кратко „Не!“

Следобедната светлина, която и без това бе приглушена, угасна напълно и Изабел включи всяка лампа и отиде до камината с кибрит в ръка.

— Ето, давам ви огън! — заяви тя, щом пламъците заблизаха дървата.

Привечер бяха приключили. Освен не толкова стария том „Митология“ на Булфинч, нито една от книгите не представляваше особен интерес.

— Или в стихотворението не се говори за книга, или нея вече я няма. Да продължим нататък — каза Уил.

— Добре — с готовност се съгласи Изабел. — Ще погледнем всички стари камини. Скрити ниши, фалшиви полици, вадещи се камъни. Забавлявам се! А вие?

Уил погледна отново телефона си за съобщение от Нанси. Нищо.

— И аз — отвърна той.

Според Изабел, в къщата имаше шест камини, построени преди 1581 г., три бяха на партера — в библиотеката, в голямата зала и в трапезарията; останалите три се намираха на първия етаж — в спалнята на дядо й над голямата зала, както и в други две стаи.

Започнаха огледа с библиотеката. Застанаха пред горящия огън и се зачудиха какво да правят.

— Защо пък да не почукам облицовката и да потърся кухина? — предложи тя. Идеята му се стори идеална.

Старата полица от орехово дърво звучеше плътно. Провериха под нея за скрити резета или панти, но тя се оказа монолитна. Камъните на самото огнище бяха плътни и равни, хоросанът между тях изглеждаше еднороден. Огънят продължаваше да гори, така че засега не можеха да проверят тухлите отдолу, но на пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно.

Огънят в голямата зала отдавна беше угаснал. Лорд Кантуел наполовина четеше, наполовина дремеше в креслото си и изглеждаше малко смаян, когато двамата започнаха да почукват и опипват масивната камина.

— Ама че работа! — изсумтя той.

Облицовката беше на прекрасни канелюри и излъскана от времето, а полицата беше масивна, изработена от едно огромно парче дърво. Изабел почука с надежда синьо-белите плочки, върху които имаше изобразени миниатюрни провинциални сцени, но всички те отекваха еднакво. Уил се осмели да клекне и пропълзи в огромното огнище, където почука всички тухли с машата, но бе възнаграден за усилията си със сажди по ризата и панталоните. Изабел му посочи изцапаните места и го загледа развеселено как се мъчи да ги изчисти с длан.

Трите други камини бяха подложени на същия оглед. Ако в някоя от тях бе скрито нещо, щеше да им е нужна бригада къртачи, за да го открият.

Вече беше съвсем тъмно. Дъждът бе спрял и студеният фронт напредваше в сърцето на провинцията, донасяйки вледеняващи, виещи ветрове. В Кантуел Хол нямаше централно отопление и в изложените на течение стаи беше студено. Луиз обяви на висок глас, че ще сервира чай в голямата зала. Беше запалила отново огъня и бе включила калорифера до креслото на лорд Кантуел, преди ясно да даде да се разбере, че с нетърпение очаква да си тръгне.

Уил се присъедини към Изабел и дядо й за лека вечеря със сандвичи с месо и туршия, бисквити и чай. Луиз шеташе наоколо, заета с последните за деня задачи, след което се поинтересува дали смятат да останат в голямата зала за вечерта.

— За известно време — отвърна Изабел.

— Тогава ще запаля свещите — предложи тя. — Само да не забравите да ги духнете, преди да си тръгнете.

Докато се хранеха, Луиз взе запалка и запали около дузина свещи из стаята. Вятърът виеше отвън, камината съскаше, древното помещение без прозорци тънеше в сумрак, а свещите бяха като окуражаващи точици светлина. Уил и Изабел гледаха как икономката пали последния свещник и излиза от голямата зала.

Внезапно двамата се спогледаха и възкликнаха едновременно:

— Свещници!

Лорд Кантуел се поинтересува дали не са полудели, а Изабел му отговори с настоятелния въпрос:

— Кои свещници са от шестнайсети век или по-стари?

Лордът почеса кичура си коса и посочи към центъра на помещението.

— Двата от позлатено сребро, предполагам. Мисля, че са венециански, от четиринадесети век. Кажи на баща си, че може да изкара няколко лири от тях, след като пукна.

Двамата се втурнаха към свещниците, духнаха дебелите свещи, махнаха ги и ги сложиха на един сребърен поднос. В чашките имаше големи шипове, на които можеха да се забодат огромни свещи с диаметър десетина сантиметра. Основите им от позлатено сребро бяха изкусно изработени във формата на шестлистен цвят. От тях се издигаше централна пръчка, която се разширяваше, за да се превърне в подобие на островърха романска кула на църква, с по шест прозорци, изобразени с инкрустиран син емайл. Над кулата следваше чашката с шипа за свещта.

— Доста са леки, така че би могло да са кухи — отбеляза Уил. — Основата обаче е плътна.

Огледа внимателно свързващите сегменти на сложната колона.

— Хайде, завърти я — прошепна му тя. — Само че се обърни с гръб към дядо. Не искам да получи инфаркт.

Уил хвана кулата с прозорците и се опита да завърти колоната — отначало леко, после по-силно и по-силно, докато лицето му не се зачерви от напъна. Поклати глава и се отказа.

— Не се получава.

После опита нейния свещник. Колоната не помръдваше, сякаш бе изработена от едно-единствено парче метал. Отпусна мускулите на рамото и ръката си и се канеше да се откаже, когато в пристъп на отчаяние натисна свирепо още веднъж.

Колоната се завъртя.

Само половин оборот, но се завъртя.

— Продължавай! — прошепна му Изабел.

Уил продължи да натиска, докато колоната не се завъртя свободно и се показа непозлатена тръба, поставена в друга тръба. Накрая основата се отдели напълно. Уил остана с половин свещник във всяка ръка.

— Какво правите там? — обади се лорд Кантуел. — Нищо не чувам.

— Момент, дядо! — извика му Изабел. — Почакай малко!

Уил остави основата и надникна в кухата тръба.

— Трябва ми светлина.

Последва Изабел до един от лампионите, пъхна пръст в тръбата и напипа някакъв твърд кръгъл ръб.

— Вътре има нещо! — Извади пръста си и се опита да погледне, но светлината на крушката не му помогна. — Пръстът ми е прекалено дебел. Опитай ти.

Нейният пръст беше по-тънък и тя го пъхна целия. Затвори очи, за да усети по-добре какво напипва.

— Нещо навито е, като хартия или пергамент. Пръстът ми е вътре. Ето! Успях да го завъртя.

Изабел бавно завъртя свещника около пръста си, като леко натискаше навитата тръбичка.

От отвора се подаде жълт свитък.

Беше цилиндричен, дълъг около двайсетина сантиметра, съставен от множество листа пергамент, увити стегнато един в друг. Шокирана и възбудена, Изабел понечи да му ги подаде, но той я спря.

— Не. Ти го направи.

Тя бавно разви свитъка. Пергаментът бе сух, но не трошлив и нямаше опасност да се разпадне. Изабел изглади листата с длани, а Уил наклони абажура, за да осигури повече светлина.

— На латински е — каза тя.

— В такъв случай мога само да се радвам, че си тук.

Тя прочете първият абзац на първата страница и я преведе на глас:

— „Писание от Феликс, абат на Вектис, съставено в лето Господне хиляда триста тридесет и четвърто.“

На Уил му се зави свят.

— Господи.

— Какво има, Уил?

— Вектис.

— Знаеш ли къде е това?

— Да, зная. Май попаднахме на златната жила.