Глен Купър
Книга на душите (19)

18

1344 г.

Лондон

Барон Кантуел Роксалски се събуди раздразнен, като се чешеше и си мислеше за ботушите. Огледа ръцете и корема си и откри малки пъпчици — издайнически знак, че е споделял леглото с бълхи. Да му се не види! Разбира се, бе привилегия да бъде в двора, гост в Уестминстърския дворец, но едва ли кралят би желал благородниците му да бъдат ядени живи, докато спят. Май трябваше да скастри сериозно слугата.

Стаята му бе малка, но удобна. Легло, стол, ракла, умивалник, свещи и килим, който да поема студа от пода. Поради липсата на камина не би му се искало да прекарва тук някоя зимна нощ, но беше цъфнала пролет и условията бяха приятни. На младини, преди да се докара пред краля и да спечели благоволението му, при посещенията си в Лондон Чарлс нощуваше в ханове, а дори и в най-добрите от тях му се налагаше да споделя легло с непознат. Все пак, по онова време рядко му се случваше да си ляга, ако не е мъртво пиян, така че това нямаше особено значение. Но сега бе по-възрастен, с по-висок ранг и определено предпочиташе материалните удобства.

Облекчи се в нощното гърне и огледа члена си за язви — нещо, което винаги правеше, след като е блудствал. Успокоен, Чарлс се загледа навън през прозореца. През зеленикавите ромбовидни стъкла се откриваше изглед към великолепната шир на Темза на север. По реката минаваше кораб с високи бордове, вдигнал платна и насочен към устието, пълен със стоки. Под кралските апартаменти, на самия бряг, един блатен ястреб се спусна да грабне мишка, а нагоре по течението някакъв мършав дрипльо изхвърляше количка боклук в реката, в неприлична близост до Уестминстър Хол, където след ден щеше да заседава Кралският съвет. Отнесени за момент от гледката на големия град, мислите му отново се върнаха към краката му, които изглеждаха особено загрубели и натъртени. Днес щеше да вземе новите си ботуши.

Среса острата си брадичка, пищните мустаци и спускащата се до раменете коса с гребена си от черупка на костенурка, облече се бързо в бричове и ленена риза и избра най-добрия си чифт зелени вълнени чорапи, които достигаха до бедрата му и се завързваха за колана на бричовете. Жакетът му, подарък от френски братовчед, се наричаше котарди — плътно прилепващ по тялото, син, с пискюли и копчета от слонова кост. Въпреки че бе на повече от четиридесет, тялото му бе все още стройно и мъжествено, и Чарлс не се колебаеше да подчертава това. Тъй като беше в двора, завърши тоалета си с едно особено хубаво и елегантно наметало от фин брокат, спускащо се до бедрата. После с отвращение нахлузи старите си ботуши и се намръщи, когато видя колко са оръфани и безформени.

Чарлс бе постигнал положението си чрез съчетание от добри бракове и здрав разум. Кантуел можеха да проследят със сигурност произхода си до времето на крал Джон и бяха изиграли известна роля в преговорите с короната при подписването на Магна харта. Родът обаче си оставаше род на дребни благородници, докато съдбата не им се усмихна при възкачването на Едуард III.

Бащата на Чарлс, Едмънд, се бе сражавал до Едуард II в зле замислената му кампания против Робърт Брус в Шотландия и беше ранен при катастрофалната битка при Банокбърн. Ако сражението се бе развило в полза на англичаните, родът Кантуел вероятно щеше да се издигне през следващите години, но Едмънд със сигурност не бе дискредитирал фамилията си в очите на короната.

Едуард II в никакъв случай не беше обичан монарх и поданиците му буквално помогнаха той да бъде свален от френската му съпруга и коварния й любовник Роджър Мортимър. Едуард, синът на краля, беше едва на четиринадесет по време на преврата. Макар и коронован като Едуард III, той беше кукла на конци в ръцете на регента Мортимър, който искаше да види стария крал не просто хвърлен в затвора, а мъртъв. Убийството на Едуард в замъка Бъркли в Глочестершър било гнусно дело. Бил прикован в леглото си от убийците на Мортимър, които го затиснали с тежък дюшек, напъхали метална тръба в ануса му и вкарали през нея нажежен прът, който изгорил вътрешностите му, без да остави следи. Така убийството не можело да се докаже и смъртта щяла да се сметне за естествена. Лукавият Мортимър обаче го дарил с подобаваща смърт, тъй като се говореше, че кралят бил мъжеложец.

Когато наближи осемнадесетия си рожден ден, Едуард, който знаеше за отвратителния край на баща си, замисли отмъщение. Сред верните на стария крал благородници се пусна мълвата, че младият крал се нуждае от съзаклятници. Агентите му се свързаха с Чарлс Кантуел и той с готовност се съгласи да участва в заговора — освен че беше роялист, той бе и предприемач, закъсал след неуспешни сделки, пред когото нямаше много добри изгледи за светло бъдеще. През октомври 1330 г. той се присъедини към малката храбра група, която дръзко се вмъкна през един таен вход в личната кула на Мортимър в замъка Нотингам, арестува гадината в покоите му и в името на краля го отвлече в Тауър, за да срещне мрачната си участ.

В знак на благодарност Едуард III направи младия Кантуел барон, отпусна му солидна кралска издръжка и го дари със земя в Роксал, където Чарлс незабавно започна да подобрява имението си, издигайки чудесен дървен дом, който бе достатъчно величествен, за да оправдае името си Кантуел Хол.

Главният коняр бе подготвил и оседлал коня му. Чарлс потегли в тръс покрай северния бряг на реката и се наслаждаваше на свежия ветрец, докато не му се наложи да обърне коня и да навлезе в зловонните, тесни алеи на занаятчийската част на града. Около половин час по-късно излезе на Теймс Стрийт, която бе сравнително по-широка и перпендикулярна на реката и водеше на запад към „Сейнт Пол“. Там Чарлс с лекота преведе добичето си през множеството колички, коне, конници и пешеходци.

В подножието на Гарик Хил смуши коня в хълбоците, за да го насочи на север, по виеща се тясна алея, която така вонеше, че се наложи да запуши носа си с кърпа. Открити отходни канавки минаваха от двете страни на Кордвейнърс Стрийт, но човешките миризми не бяха най-лошото за сетивата му. За разлика от обущарите, които правеха евтини обувки от стара кожа и си изкарваха хляба с поправки, техните по-видни събратя се нуждаеха от свеж материал за новите си изделия. Затова в този район се намираха кланиците и работилниците за щавене. Вонята от техните кипящи котли с кожа и вълна беше непоносима.

Цялото му добро настроение от сутринта се бе изпарило, когато пристигна пред малката работилница, над която висеше железен знак във формата на ботуш. Чарлс завърза коня си за един стълб и прецапа през калната локва пред двуетажната постройка, която бе притисната между други подобни сгради, образуващи дългата редица на обущарската гилдия.

Незабавно заподозря, че нещо не е наред. Майсторите от двете страни на улицата бяха отворили широко вратите и прозорците си, а тази работилница беше заключена, капаците бяха затворени. Чарлс изруга под нос и заудря вратата с длан. След като не получи отговор, почука отново, този път още по-силно, и беше готов да зарита проклетата врата, когато тя бавно се отвори и някаква жена със забрадка подаде глава навън.

— Защо е затворено? — остро попита Чарлс.

Жената бе слаба като дете, но изпита и на години. Чарлс я беше видял и миналия път, и макар да бе възрастна, предположи, че е била голяма красавица на младини. Това впечатление изчезна сега, заличено от голямото й безпокойство и измъчения й вид.

— Съпругът ми е болен, сър.

— Несъмнено жалко, госпожо, но съм дошъл да си взема новите ботуши.

Тя го погледна неразбиращо и не отговори.

— Не ме ли чу, жено! Дошъл съм за ботушите си!

— Няма ботуши, сър.

— Какво означава това! Знаеш ли кой съм аз?

Устната й трепереше.

— Барон Роксал, сър.

— Чудесно. Значи знаеш, че бях тук преди шест седмици. Съпругът ти, Лука обущарят, направи дървени мерки на краката ми. Платих като капаро половината цена, жено.

— Той е болен.

— Пусни ме да вляза!

Чарлс я избута от пътя си и огледа малкото помещение. То служеше за работилница, кухня и дневна едновременно. От едната страна бе огнището за готвене и домакинските съдове, маса и столове, от другата се намираше пейката на майстора, затрупана с инструменти и няколко пушени овчи кожи. На лавицата над пейката имаше десетки дървени форми. Погледът на Чарлс спря върху чифта, върху който беше написано „Роксал“.

— Ето ги краката ми! — възкликна той. — А къде са ми ботушите?

От горния етаж се чу слаб глас:

— Елизабет? Кой е дошъл?

— Така и не ги започна, сър — нареждаше старицата. — Разболя се.

— Той горе ли е? — тревожно попита Чарлс. — Да няма чума в тази къща?

— О, не, сър. Разболя се от охтика.

— Тогава ще се кача и ще говоря с него.

— Моля ви, недейте, сър. Много е зле. Това може да го убие.

През последните години Чарлс съвсем беше отвикнал някой да се изпречва на пътя му. Към бароните се отнасяха като към… барони, и крепостните селяни, занаятчиите и дребните благородници се подчиняваха на всяка негова прищявка. Чарлс застана, опрял юмруци в хълбоците си, с издадена напред челюст.

— Значи няма ботуши — каза най-сетне.

— Не, сър. — Жената се мъчеше да не заплаче.

— Платих ви половин жълтица предварително — с леден тон заяви той. — Върнете ми парите. С лихвите. Четири шилинга.

Сълзите вече потекоха по бузите й.

— Нямаме пари, сър. Мъжът ми не можеше да работи. Започнах да продавам кожите му на другите от гилдията, за да набавя храна.

— Значи нямате нито ботуши, нито пари! Какво трябва да направя, жено?

— Не зная, сър.

— Изглежда мъжът ти ще прекара последните си дни в затвора за радост на негово величество, а ти също ще влезеш в килията заради дългове. Следващия път, когато ме видиш, ще бъда с шерифа.

Елизабет падна на колене и обгърна прасците му.

— Моля ви, недейте, сър. Трябва да има и друг начин — захлипа тя. — Вземете инструментите му, вземете каквото поискате.

— Елизабет? — отново се чу слабият глас на Лука.

— Всичко е наред, съпруже — извика му тя.

Макар че щеше да е доволен да види тези крадци зад решетките, Чарлс предпочиташе да прекара остатъка от сутринта при друг обущар, вместо да кръстосва противния град в търсене на шерифа. Без да каже нито дума, той отиде до работната маса и заразглежда различните щипки, шила, игли, чукчета и ножове. Изсумтя. Какво полза имаше от тях? Взе някакъв полукръгъл инструмент с остър ръб и го вдигна.

— Какво е това?

Жената още беше на колене.

— Тренкет, сър. Обущарски нож.

— И какво да правя с това на колана си? — насмешливо попита той. — Да отрежа нечий нос ли?

Разръчка останалите инструменти.

— Това са боклуци — заключи накрая. — Има ли нещо ценно тук?

— Бедни сме, сър. Моля ви, вземете инструментите и ни оставете в мир.

Чарлс закрачи напред-назад, като се оглеждаше за нещо, което би го задоволило достатъчно, за да зареже заплахата си да ги арестува. Вещите им наистина бяха мизерни — като онези, които държаха слугите му в селските си къщи.

Погледът му се спря върху сандъка край огнището. Отвори го, без да иска разрешение. Вътре имаше зимни наметала, дрехи и други такива. Разрови ги и напипа нещо твърдо и равно под тях. Когато махна дрехите, видя корицата на книга.

— Имате Библия? — възкликна той. Книгите бяха редки и се ценяха много. Никога не бе виждал селянин или занаятчия да притежава книга.

Елизабет бързо се прекръсти и като че ли се помоли наум.

— Не, сър. Не е Библия.

Чарлс вдигна тежката книга от сандъка и я огледа. Остана озадачен от датата на гръбчето — 1527 — и я отвори. Няколко свободни листа пергамент паднаха на пода. Той ги взе и хвърли бърз поглед на писанията на латински. Видя името Феликс в началото на страницата и остави листата настрани. После разгледа страниците и погледът му се плъзна по този сякаш безкраен списък имена и дати.

— Каква е тази книга?

Страхът пресуши сълзите на Елизабет.

— От един манастир, сър. Абатът я даде на съпруга ми. Не зная какво представлява.

И наистина, Лука никога не й бе говорил за книгата. Когато преди години се върна в Лондон от Вектис, той мълчаливо беше оставил книгата в сандъка и тя си остана там. Не искаше да й напомня за Вектис. Всъщност името на абатството никога не бе споменавано в дома им. Елизабет обаче имаше чувството, че книгата е лоша, и се кръстеше всеки път, когато й се налагаше да отваря сандъка.

Чарлс обръщаше страница след страница и навсякъде попадаше на годината 1527.

— Това да не е някаква магия? — остро попита той.

— Не, сър! — Елизабет се мъчеше да говори така, сякаш вярва в думите си. — Това е света книга от добрите монаси от манастира Вектис. Дар за съпруга ми, който познавал абата на младини.

Чарлс сви рамене. Книгата би трябвало да струва нещо, може би повече от четири шилинга. Брат му, който бе по-умел с перото, отколкото с меча, щеше по-добре да определи цената й. Щеше да се посъветва с него, когато се върне в Кантуел Хол.

— Ще взема книгата като отплащане, но съм крайно недоволен от станалото, жено. Исках ботушите ми да са готови за Кралския съвет. А останах единствено с разочарованието си.

Тя не отговори и безмълвно загледа как баронът прибира хвърчащите листа в книгата и излиза на улицата. Мушна книгата в дисагите си и потегли в търсене на друг обущар.

Елизабет се качи на горния етаж и влезе в стаичката, в която лежеше трескавият и изнемощял Лука. Нейният здрав, як мъж, спасителят на живота й, беше изчезнал, за да бъде заменен от тази стара, съсухрена обвивка. Лука бавно си отиваше. Мъничката стая миришеше на смърт. Отпред ризата му бе изцапана от стара кафява кръв и храчки. Имаше и нови, яркочервени петна. Елизабет повдигна главата му и му даде глътка ейл.

— Кой беше? — попита той.

— Барон Роксал.

Очите му се разшириха.

— Не направих ботушите му.

Задави го пристъп на кашлица и Елизабет трябваше да изчака, докато гърдите му се успокоят.

— Отиде си. Всичко е наред.

— Как успя да го умилостивиш? Той плати предварително.

— Всичко е наред.

— С инструментите ли? — тъжно попита той.

— Не. С нещо друго.

— С какво тогава?

Тя взе отпуснатата му ръка в своята и нежно го погледна в очите. За момент отново бяха млади и невинни, оставени сами срещу огромните, жестоки сили на един обезумял свят. Преди толкова много години той се бе втурнал и я беше спасил, храбър като рицар, бе я изтръгнал от онази воняща крипта и лапите на ужасната съдба. През целия си живот се бе опитвала да му се отплати, но така и не бе успяла да роди дете. Може би днес донякъде го беше спасила, като бе подхвърлила кокал на вълка пред вратата. Любимият й Лука можеше да умре в собственото си легло.

— Книгата — рече тя. — Дадох му книгата.

Той примигна невярващо, после бавно обърна глава към стената и зарида.