Глен Купър
Книга на душите (2)

1

Уил Пайпър не си падаше особено по ревящи бебета, особено ако са негови. Имаше смътен спомен за ревящо бебе номер едно четвърт век по-рано. По онова време беше млад заместник-шериф във Флорида, на когото все се падаха най-гадните смени. Когато се прибираше на сутринта, новородената му дъщеря вече се беше ококорила и изпълняваше редовните си номера на щастливо бебе. Когато се случваше да прекара нощта с жена си и Лора се разплакваше, той изстенваше под нос и отново се унасяше, преди Мелани да е извадила млякото от нагревателя. Не сменяше пелени. Не хранеше. Не успокояваше. И се беше разкарал преди втория рожден ден на Лора.

Но това беше преди две женитби и цял един живот, а сега бе друг човек, или поне така си казваше. Беше си позволил да бъде превърнат в нюйоркски татко от двадесет и първи век, с всичките атрибути на тази роля. Щом в миналото беше оглеждал местопрестъпления и бе ровил в разлагаща се плът, сега щеше да се оправи с една пелена. Щом можеше да подложи на разпит хлипащата майка на жертвата, нямаше да има проблем с едно разплакано бебе.

Това не означаваше, че се налага да му харесва.

В живота му имаше поредица нови фази и в момента се намираше в първия месец на най-новата — смес от пенсиониране и нефилтрирано бащинство. Бяха минали само шестнадесет месеца от неочакваното му напускане на ФБР до деня, в който отпускът по майчинството на Нанси изтече и тя се върна на работа. И ето че сега му се случваше от време на време да остане сам със сина си Филип Уестън Пайпър. Бюджетът им бе ограничен и не можеха да си позволят детегледачка за повече от тридесет часа седмично, така че му се налагаше да се оправя сам по няколко часа на ден.

Подобно на повечето промени в начина на живот, тази беше доста драматична. През повечето от двайсетте си години във ФБР той бе един от най-добрите специалисти по криминални профили и ловци на серийни убийци на своето време. Ако не бяха личните му дребни прегрешения, както ги наричаше снизходително, щеше да завърши кариерата си с почести, аколади и приятната длъжност на криминален консултант след пенсионирането си.

Слабостта му към чашката и жените обаче, както и упоритата му неамбициозност, торпилираха кариерата му и в крайна сметка го замесиха в прословутия случай „Апокалипсис“. За света случаят си оставаше все още неразрешен, но не и за него самия. Уил се бе справил с него, и Апокалипсисът му бе отвърнал със същото.

Завещанието му включваше принудително излизане в пенсия, уговорено потулване на нещата, купища декларации за неразпространяване на конфиденциална информация. Уил успя да се измъкне с живота си — при това на косъм.

От друга страна, тази участ го свърза с Нанси, младата му партньорка по случая. И тя го беше дарила с първия му син, вече шестмесечен, който усети пукнатината веднага щом Нанси затвори вратата на апартамента след себе си и започна да упражнява диафрагмата си.

За щастие, пронизителните писъци на Филип Уестън Пайпър бяха уталожени от люлеенето, но внезапно се възобновиха с пълна сила, когато бе върнат в креватчето му. Уил отчаяно се надяваше, че синът му ще се изтощи, и бавно започна да отстъпва към вратата на спалнята. Включи телевизора в дневната на новинарска програма и нагласи силата на звука така, че да отговаря на писъците на потомъка си, от които настръхваше.

Макар да бе хронично недоспал, главата на Уил бе ясна в последно време, благодарение на самоналожената раздяла с приятелчето му Джони Уокър. Държеше церемониалната последна бутилка с черен етикет от половин галон, три четвърти пълна, в шкафчето под телевизора. Нямаше намерение да става от онези бивши пияндета, на които се налага да разкарат всичкия алкохол от домовете си. Понякога се срещаше с бутилката, намигаше й, препираше се с нея, бъбреха. Подиграваше й се повече, отколкото тя на него. Не се обърна към „Анонимни алкохолици“, нито имаше нужда да „говори с някого“. Дори не спря да пие. Доста често обръщаше по две бири или солидна чаша вино и дори се замотаваше на празен стомах. Просто си беше забранил да докосва нектара — страхотния, прекрасен кехлибарен нектар, неговата любов, неговата Немезида. Не му пукаше какво пишеше в дебелите книги за пристрастените и абстиненцията. Беше зрял човек и бе дал дума на себе си и на жена си, че няма отново да тръгва по спиралата на запоите.

Седеше на дивана, положил големите си длани на голите си бедра. Беше готов за тръгване, докаран в шорти, тениска и маратонки. Детегледачката отново закъсняваше. Чувстваше се като в капан, обхванат от клаустрофобия. Твърде много време прекарваше в тази затворническа килия с дъбов паркет. Въпреки най-добрите му намерения, трябваше да направи нещо. Опитваше се да върши правилните неща, да спазва задълженията си и тъй нататък, но с всеки изминал ден все повече не го свърташе на едно място. Ню Йорк винаги го беше дразнил. А сега му прилошаваше от него.

Звънецът го спаси от изпадането в мрачно настроение. Минута по-късно детегледачката пристигна и вместо да се извини, започна да ругае обществения транспорт. Леонора Моника Непомусено, висока метър и четиридесет и пет филипинка, метна чантата си на плота на кухненския бокс и отиде направо при плачещото бебе, за да гушне напрегнатото му малко телце.

— Хайде, хайде — каза тя на детето. — Леля ти Леонора е тук. Вече можеш да спреш да плачеш.

— Отивам да потичам — обяви навъсено Уил.

— Направете един маратон, господин Уил — посъветва го тя.

Всекидневното тичане бе станало част от ежедневието на Уил след пенсионирането, компонент от битието му на нов човек. От години не се бе виждал така стегнат и силен, беше само с четири и половина килограма по-тежък от времето, когато играеше футбол в „Харвард“. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше по-млад благодарение на лишената му от уиски диета. Беше едър и атлетичен, с масивна долна челюст, момчешки гъста тъмноруса коса и ненормално сини очи. Когато обуваше найлоновите шорти, жените се обръщаха след него — дори младите. Нанси все още не бе свикнала с това.

На тротоара си даде сметка, че циганското лято е свършило и е станало неприятно хладно. Докато опъваше прасци и ахилесови сухожилия на един уличен знак, Уил се замисли дали да не отскочи обратно до дома за някакъв по-топъл екип.

И тогава видя караваната от другата страна на Източна двадесет и трета. Двигателят се запали и избълва облак изгорели газове.

Уил бе прекарал по-голямата част от последните си двадесет години в проследяване и наблюдение. Знаеше как да се прави на незабележим. Докато онзи в караваната не знаеше, или пък не му пукаше. Уил беше забелязал машината предишната вечер, когато мина покрай блока му — пълзеше бавно, с не повече от десетина километра в час, задръстваше движението и караше изнервените шофьори да надуват клаксоните. Трудно можеше да се пропусне — последен модел „Бийвър“, тъмносин, дванадесетметров, с плъзгащи се врати, покрити със сиви и алени пръски. Беше се запитал що за тип ще замъкне возило за половин милион долара в Долен Манхатън и ще пъпли по улиците, за да търси адрес? И ако го намери, къде ще паркира това чудо? Но онова, което го накара да застане нащрек, беше номерът на караваната.

Невада. Невада!

Онзи с караваната наистина бе намерил подходящ паркинг за през нощта от другата страна на улицата, малко на изток от блока на Уил — определено впечатляващо постижение. Сърцето на Уил заби така, сякаш вече тичаше, макар че все още стоеше на място. Беше престанал да се озърта през рамо преди месеци.

Явно това е било грешка. Я стига бе, помисли си той. Невада.

Все пак това не беше техният почерк. Наблюдателите нямаше да дойдат за него с такова набиващо се на очи чудовище. Ако искаха да му видят сметката, Уил изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло. Та те бяха професионалисти, дявол да го вземе.

Улицата беше двупосочна и караваната бе обърната на запад. На Уил му беше достатъчно да тръгне на изток към реката, да направи няколко бързи завоя и бусът никога не би могъл да го настигне. Но тогава нямаше да знае дали той е обектът на нечии машинации, а Уил мразеше да не знае. Затова се затича на запад. Бавно. За да улесни нещата за оня зад волана.

Караваната се измъкна от мястото за паркиране и го последва. Уил ускори темпото, за да види как ще реагира шофьорът, а и за да се постопли. Стигна до кръстовището с Трето авеню и затича на място, очаквайки зеления светофар. Караваната се намираше на трийсетина метра зад него, заклещена сред колона таксита. Уил закри с длан слънцето от очите си. През предното стъкло различи двама души. Шофьорът имаше брада.

Светна зелено, Уил пресече кръстовището и продължи по почти пустия тротоар на Двадесет и трета. Озърна се през рамо и видя, че караваната продължава да го следва, но това не беше кой знае какъв тест. Изпитанието дойде на „Лексингтън“, където зави наляво и продължи на юг. Естествено, караваната също зави.

Топло, помисли си Уил. Топло.

Целта му бе Грамърси Парк, правоъгълно зелено парче земя на няколко пресечки в посока към центъра. Всички улици около него бяха еднопосочни. Ако все още го следяха, щеше да се позабавлява.

„Лексингтън“ свършваше с Двадесет и първа при парка; движението по Двадесет и първа беше на запад. Уил зави на изток, покрай оградата на парка. Караваната беше принудена да се подчини на трафика и зави в противоположната посока.

Уил започна да прави обиколки около парка по часовниковата стрелка, като за всяка една му трябваха не повече от две минути. Видя, че шофьорът се мъчи с острите леви завои и едва не одрасква паркираните автомобили по ъглите.

В това да бъдеш следен нямаше абсолютно нищо смешно, но Уил се развеселяваше всеки път, когато къщата на колела минаваше покрай него при противоположните си обиколки. С всяко разминаване успяваше да разгледа по-добре преследвачите си. Така и не успяха да събудят страх у него, но човек никога не знае какво може да очаква. Тези клоуни определено не бяха наблюдатели. Но пък имаше какви ли не други проблемни деца. Уил беше прибрал доста убийци на топло. Убийците имаха семейства. А отмъщението бе семейно дело.

Шофьорът бе по-възрастен тип с въздълга коса и брада с цвят на пепел. Месестото му лице и издутите рамене предполагаха, че е едър мъж. Онзи на мястото на стрелеца беше висок и тънък, също на години, с широко отворени очи, които крадешком се стрелкаха към Уил. Шофьорът упорито избягваше да го поглежда, сякаш наистина вярваше, че са успели да останат невидими.

На третата обиколка Уил забеляза две ченгета, патрулиращи по Двадесета улица. Грамърси Парк се намираше в квартал за подбрани хора и беше единственият частен парк в Манхатън. Обитателите на околните сгради имаха ключове за железните порти и полицията се навърташе наоколо, като се оглеждаше за крадци и обирджии. Уил спря задъхан.

— Полицаи. Онази каравана ей там. Видях я да спира. Шофьорът тормозеше някакво малко момиче. Мисля, че се мъчеше да го вкара вътре.

Ченгетата го изслушаха с безизразни физиономии. Провлаченият му южняшки акцент определено правеше на пух и прах всичките му опити да звучи убедително. Доста често го гледаха по този странен начин в Ню Йорк.

— Сигурен ли сте?

— Бивш служител на ФБР съм.

Остана да гледа съвсем за кратко. Ченгетата излязоха в средата на улицата и спряха караваната. Уил предпочете да не се задържа. Естествено, гризеше го любопитство, но искаше да стигне до реката за обичайната си обиколка. Пък и имаше чувството, че ще се срещне отново с тези хубавци.

Реши, че когато се прибере, за всеки случай ще извади пистолета от гардероба и ще го смаже.