Глен Купър
Книга на душите (23)

22

На следващата сутрин Едгар не се чувстваше така премръзнал и нещастен както обикновено. Скочи от леглото, стоплен от духа на вълнението и дружбата. Макар Жан да беше останал иронично-скептичен, Едгар напълно вярваше във всичко написано от абата.

Най-сетне имаше чувството, че разбира родовата тайна на Кантуел и значението на своята странна книга. Но може би още по-важно — особено за едно уплашено, самотно момче, озовало се в чужд град — бе, че вече си имаше приятел. Жан бе мил и отзивчив, и най-вече не гледаше с презрение на него. На Едгар му беше дошло до гуша от подигравките и насмешките, трупани отгоре му като купчина тор. От баща му. От брат му. От учителите. А този френски момък се отнасяше към него с достойнство, като с равно човешко същество.

Преди да се разделят, Едгар бе призовал Жан да държи ума си отворен за възможността писмото да представлява истински и точен разказ, а не просто бълнуване на някакъв полудял монах. Предложи плана, който обмисляше от известно време. За негово облекчение Жан не го отхвърли най-безцеремонно.

В параклиса Едгар срещна погледа на Жан на съседната пейка и получи безценен дар — още едно кратко намигане. През цялата сутрин двете момчета разменяха крадешком погледи по време на молитвата, в класната стая и на закуска, докато през ранния следобед най-сетне им се отвори възможност да разговарят насаме в началото на един от редките часове за почивка.

Прелитаха снежинки и в двора на училището духаше студен вятър.

— По-добре си вземи наметалото — посъветва го Жан. — Но побързай.

Разполагаха само с два часа за приключението си, а следващата възможност щеше да се появи едва след няколко дни. Макар че Жан беше сериозен и посветен на учението, Едгар усещаше, че той също се радва на лудорията, дори и да си мислеше, че е глупава. Двете момчета излязоха през портата на колежа и пресякоха оживената и хлъзгава „Сен Симфориен“, като се шмугваха между коне и каруци и прескачаха купчини тор. Вървяха бързо, решително и целенасочено — надяваха се, че това ще ги направи по-незабележими за крадците и главорезите, от които гъмжеше в квартала.

Минаха през плетеница тесни хлъзгави алеи, заети с улични търговци, сарафи и ковачи. Следвани от звъна на чукове и пръхтенето на коне, продължиха към улица „Дантон“, която минаваше недалеч. Тя бе сравнително широка и макар да й липсваше великолепието на „Сен Жермен“, беше доста добра търговска улица. Къщи на по три и четири етажа се притискаха една в друга и подпрените на подпори горни етажи надвисваха над пътя. Фасадите им бяха боядисани в ярко червено и синьо, с декоративни плочки и облицовка. Пъстроцветни табели съобщаваха имената на хановете и работилниците. Магазините гледаха към улицата и по тезгясите им бяха изложени всевъзможни стоки.

Намериха номер 15 на три четвърти път към величествената Сена, която се виждаше като сив разрез в далечината. Кулата на „Нотр Дам“, издигаща се от Ил дьо ла Сите, доминираше на хоризонта като забито в небето копие. Едгар бе посетил катедралата през първия си ден в Париж и бе изумен и възхитен от способността на човека да сътвори такова великолепие. Разположението й върху малкия остров насред реката само подсилваше чудото. Беше се заклел да се връща на това място колкото може по-често.

Номер 15 представляваше къща върху грънчарска работилница и бе единствената сграда в редицата, която бе само в черно и бяло — прости варосани стени и голи греди.

— Мосю Ноден каза, че апартаментът му е на втория етаж — рече Жан и посочи някакви прозорци.

Изкачиха студеното тясно стълбище и почукаха на яркозелена врата. След като никой не отговори, почукаха отново, този път по-силно и настоятелно.

— Ехо! — извика Жан. — Мадам Ноден, тук ли сте?

Отгоре се чуха стъпки и някаква жена на средна възраст с мъка слезе по стълбите.

— Защо вдигате такъв шум? — раздразнено попита тя. — Мадам не е у дома.

— Мога ли да попитам къде е? — учтиво се поинтересува Жан. — Ние сме от колежа. Мосю Ноден ни каза, че можем да я посетим днес следобед.

— Повикаха я.

— Къде?

— Наблизо. Улица „Сюжер“, номер осем. Така каза.

Момчетата се спогледаха и изтичаха навън. Можеха да стигнат за по-малко от десет минути до мястото, стига да побързат. Мосю Ноден беше портиер на колежа „Марше“, груб мъж с мръсна брада, който мразеше повечето от младите студенти, минаващи през портала му, но с едно важно изключение — Жан Ковен. През годините си в колежа Жан бе единственият, който се отнасяше към Ноден с уважение, използваше думи като „моля“ и „благодаря“, и дори намираше начин да му даде едно-две су по празниците. От разговорите им беше научил, че съпругата на Ноден се занимава с нещо, което до този ден го интересуваше съвсем слабо — беше акушерка.

На улица „Сюжер“ живееха и работеха тъкачи и други, свързани с текстилните занаяти. Номер 8 бе магазин, в който се продаваха топове плат и одеяла. Пред него имаше група жени, които си приказваха оживено и крачеха напред-назад. Жан ги приближи, поклони се леко и попита дали акушерката Ноден е вътре. Казаха им, че се намирала на горния етаж и израждала детето на съпругата на тъкача Дьо Боа. Никой не спря младежите, докато се изкачваха по стълбите и намериха покоите на Лорет дьо Боа, но една жена се изпречи на вратата и извика:

— В тази стая не се пускат мъже! Кои сте вие?

— Искаме да видим акушерката — каза Жан.

— Заета е, синко — разсмя се жената. — Можете да изчакате с останалите мъже в хана.

Тя отвори вратата и влезе вътре, но Жан пъхна крака си навреме, за да попречи на вратата да се затвори. През процепа успяха да надникнат в предната стая, която бе пълна с роднини на родилката. Имаха пряк изглед към спалнята, където едва различиха широкия гръб и дебелия ханш на акушерката. Разиграваше се разгорещен дует, от една страна бяха стоновете на мадам Дьо Боа, а от друга — настоятелните напътствия на акушерката Ноден.

— Хайде, дишайте. Напъвайте. Напъвайте, напъвайте! А сега дишайте, моля ви, мадам. Ако вие не дишате, детето ви също няма да диша!

— Гледал ли си някога как се ражда дете? — шепнешком попита Жан.

— Никога, но изглежда доста шумна работа — отвърна Едгар. — Колко време ще отнеме?

— Нямам представа, но доколкото разбирам, може да минат и часове!

И точно в този момент ги стресна пронизителен бебешки рев. Очевидно доволна, акушерката започна да пее приспивна песен, която на мига бе заглушена от плача на новороденото. Едгар и Жан виждаха само части от онова, което правеше мадам Ноден — как завързва и прерязва пъпната връв, как измива бебето и го натрива със сол, как намазва венците му с мед, за да събуди апетита му, как го повива толкова стегнато в пелени, че бебето заприлича на малък труп в саван, когато вързопът беше подаден на майката. Когато приключи, жената събра купчината монети на масата, избърса окървавените си ръце в престилката и побърза да излезе, като мърмореше, че трябва да приготви вечеря на мъжа си. Едва не се блъсна в двете момчета.

— Какво правите тука, момци? — възкликна тя с дрезгавия си глас.

— Познавам съпруга ви, госпожо. Името ми е Жан Ковен.

— А, студентът. Говорил ми е за теб. Бил си от добрите! Защо си тук, Жан?

— Това бебе вече има ли си име?

Тя спря със зачервено лице и постави ръце на хълбоците си.

— Има си, но какво ти влиза в работата?

— Моля ви, мадам, кажете ни името.

— Ще бъде наречено Фремен дьо Боа. А сега, ако обичате, трябва да оскубя и сготвя пиле за мъжа си.

Двете момчета забързаха обратно към колежа, за да не закъснеят за следващия час. Снегът вече валеше сериозно и обувките им с меки кожени подметки се пързаляха по замръзналата кал и киша.

— Дано да имаме време да проверим в книгата — каза запъхтеният Едгар. — Не мога да издържа до довечера.

Жан се разсмя.

— Ако вярваш, че ще намериш името Фремен дьо Боа в безценната си книга, значи ще повярваш, че този сняг има вкус на яйчен крем с ягоди! Ето ти малко.

И Жан игриво загреба шепа сняг и го запрати в гърдите му. Едгар не му остана длъжен и през следващите няколко минути двамата отново се превърнаха в безгрижни деца.

На улица „Арп“, недалеч от „Монтежу“, настроението им помръкна, когато се натъкнаха на тържествена погребална процесия, призрачна свита в сипещия се сняг. Хората тъкмо се подреждаха пред вратата на къща, украсена с черен шевиот. Ковчегът бе поставен на носилка, държана от облечени в черно опечалени. Начело на кортежа имаше двама свещеници от църквата „Сен Жулиен льо Повр“, най-старата енория в града. Вдовицата, подкрепяна от синовете й, на висок глас оплакваше загубата си и по вида на процесията двете момчета предположиха, че е умрял богат човек. Отзад се беше подредила дълга колона бедняци със свещи в ръце, които се надяваха да получат милостиня на гробището за службата им. Едгар и Жан забавиха уважително крачка, но Едгар внезапно спря и се обърна към един от сиромасите.

— Кой е умрял? — попита той.

Човекът вонеше на гранясало, вероятно по-лошо и от трупа.

— Мосю Жак Визе, господине. Благочестив човек, собственик на кораб.

— Кога е умрял?

— Кога ли? През нощта. — Мъжът побърза да смени темата. — Ще дадете ли милостиня на бедняка?

Беззъбата му похотлива усмивка бе отвращаваща, но въпреки това Едгар извади кесията си и даде на отрепката най-малката си монета.

— Това пък защо го направи? — попита Жан.

— Още едно име за безценната ми книга — радостно отвърна Едгар. — Хайде, да видим кой ще стигне пръв!

Когато пристигнаха запъхтени и потни, останалите ученици вече влизаха в класната стая за урока по богослужение. Ректорът Темпет обикаляше двора в дългото си кафяво наметало и забиваше бастуна си в снега, сякаш ръгаше земята. Облачетата пара от устата му показваха, че си мърмори нещо. Той вдигна поглед и видя двете момчета.

— Кантуел! Ковен! Елате тук!

Момчетата преглътнаха и послушно приближиха брадатия тиранин. Жан реши, че моментът не е подходящ да напомня на клирика, че предпочита да го наричат с латинското му име.

— Къде бяхте?

— Извън територията на колежа, господин ректор.

— Това ми е известно.

— Забранено ли е? — невинно попита Жан.

— Питах къде сте били!

— До катедралата „Нотр Дам“, господин ректор — неочаквано се обади Едгар.

— Нима? И защо?

— За да се молим, господин ректор.

— Така ли?

Жан също се включи, явно готов да излъже заради новия си приятел.

— Господин ректор, нима не е по-добре да упражняваме душата си вместо тленното тяло? Катедралата е чудесно място да възхваляваме Бог и бяхме много облагодетелствани от свободното време.

Темпет стисна с все сили дръжката на бастуна си, явно ядосан, че не може да намери повод да го размаха като сопа. Измърмори нещо неразбираемо и се отдалечи.

Единственото, което можеше да направи Едгар през остатъка от деня, бе да остане достатъчно концентриран, за да избегне пръчката. Отчаяно искаше да отвори книгата и да провери дали снегът наистина има вкус на яйчен крем.

Вечерта спря да вали и докато учениците се връщаха в спалното след последната молитва, под ярката лунна светлина дворът сякаш бе инкрустиран с безброй диаманти. Едгар погледна през рамо и видя, че Жан бърза да го настигне. Макар и скептична душа, той май също беше обхванат от пламенен ентусиазъм.

Жан го следваше по петите, когато Едгар влезе в стаята си. Щом запалиха свещите, той застана изпълнен с очакване до него, докато Едгар вадеше книгата от сандъка.

— Намери датата — подтикна го Жан. — Двайсет и първи февруари, хайде!

— Защо си толкова развълнуван, Жан? Нали каза, че не вярваш на книгата.

— Искам по-бързо да разоблича тази измама, за да мога да се заема с по-полезни занимания и да не се разсейвам повече.

Едгар изсумтя.

— Ще видим.

Седна на леглото си и наклони книгата към светлината. Запрелиства яростно страниците, докато не откри първия запис с днешна дата. Пъхна пръст там и прелисти напред, докато не видя първото споменаване на следващия ден.

— Боже мой — прошепна Едгар. — Страшно много имена има за един-единствен ден.

— Бъди систематичен, приятелю. Започни с първия и продължи до последния. Иначе само ще си изгубим времето.

Десет минути по-късно очите на Едгар бяха зачервени и сухи, а умората от дългия ден вече си казваше думата.

— Прехвърлих повече от половината, но се боя, че ще пропусна нещо. Искаш ли ти да продължиш, Жан?

Двете момчета смениха местата си и Жан бавно задвижи пръст надолу, от ред на ред, от име на име. Обърна страницата, после следващата. Мигаше бързо и устните му оформяха имената, някои от които бяха трудни или невъзможни за разчитане поради множеството езици и писмености.

Изведнъж пръстът му спря.

— Mon Dieu!

— Какво има, Жан?

— Гледам го, но не вярвам на очите си! Виж, Едгар, виж тук! Двадесет и първи февруари, хиляда петстотин двадесет и седма, Фремен дьо Боа, Natus!

— Казах ти! Казах ти! Сега какво ще кажеш, мой съмняващ се френски приятелю?

А после, четвърт страница по-надолу, Едгар видя „21 февруари, 1527, Жак Визе, Mors.“

Почука с пръст мястото и подкани изумения Жан също да го прочете.

Спазмът започна в гърдите и продължи нагоре, достигайки гърлото и устата. Хлипането на Жан разтревожи Едгар, докато не осъзна, че приятелят му плаче от радост.

— Едгар, това е най-щастливият ден в живота ми! — възкликна той. — Сега, точно в този момент, абсолютно ясно разбирам, че Бог е предопределил всичко! Никакви добри дела или молитви не могат да Го принудят да промени решението си. Всичко е начертано. Всичко е предопределено. Ние наистина сме в Неговите ръце, Едгар. Ела, коленичи с мен. Да се помолим на всемогъщата Му слава!

Двете момчета коленичиха едно до друго и дълго се молиха. Накрая Едгар бавно положи глава на леглото и захърка. Жан внимателно му помогна да легне и го зави с одеялото, след което с благоговение върна голямата книга в сандъка, угаси свещите и тихомълком излезе от стаята.