Глен Купър
Книга на душите (17)

16

Беше късно и в голямата зала цареше тишина. Лорд Кантуел се бе мъчил да следи методичното четене на внучката си, но накрая слабият слух, възрастта и брендито надделяха и той се затътри към леглото си с молба да му разкажат на сутринта, на свежа глава.

Изабел бавно превеждаше писмото на абата до късно през нощта, под акомпанимента на пращящия и пукащ огън. Уил слушаше безстрастно, а липсващите парчета от историята на Библиотеката заставаха по местата си. Не беше шокиран, въпреки фантастичното съдържание на писмото. Знаеше, че Библиотеката съществува — тя беше факт и самото й съществуване предполагаше фантастично обяснение. Сега разполагаше с такова и то не бе по-причудливо от всяко друго, което му бе хрумвало, откакто Марк Шакълтън бе хвърлил бомбата.

Докато Изабел четеше, Уил се опита да си представи Октавус и потомството му — бледи хърбави писари, прекарали целия си живот наведени над пергамента в помещение, което едва ли е било по-осветено от голямата зала на това имение. Запита се дали са имали някаква представа какво създават? Или защо? Заразглежда лицето на Изабел, като се чудеше какво ли си мисли и какво ще й каже той, след като четенето завърши. Беше се приготвил за големия момент — щеше ли да разбере какво означава 2027 г.? Тя прочете последното изречение:

— „На дванадесетгодишна възраст тя бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.“ — Изабел вдигна глава и премигна със сухите си очи.

— Какво има? — попита той. — Защо спря?

— Това е.

— Как така „това е“?

— Няма повече! — обезкуражено отвърна тя.

Уил изруга.

— Другите улики. Карат ни да търсим останалото.

— Нашата книга — простичко рече тя. — От Библиотеката е, нали?

Помисли си да отрече, но какъв беше смисълът? За добро или лошо, тя също бе станала вътрешен човек. Затова отговори с кимване.

Изабел остави писмото и се изправи.

— Имам нужда от едно питие.

В един от бюфетите имаше барче. Уил чу звъна на бутилките и се загледа как гърбът й се извива грациозно като музикален ключ. Когато тя се обърна към него, в ръката й имаше бутилка уиски.

— Искаш ли?

Не беше неговата марка, но въпреки това почти усещаше топлото, меко парене. Беше издържал много време без него и се гордееше с това. Беше му се отразило добре и на него, и на семейството му, място за спор нямаше. Голямата зала бе замъглена от пушека от камината. Без прозорци и откъсната от останалия свят, тя бе същински изолатор. Уил бе уморен от преживяното и отпаднал от полета, чувстваше се малко зле в непознатата обстановка. А от сенките прекрасна млада жена размахваше бутилка уиски.

— Да. Защо не?

Половин час по-късно бутилката бе наполовина празна. И двамата го пиеха чисто. Уил се наслаждаваше на всяка отпиване, на всяка глътка и вървящото с нея удоволствие от свалянето на забраната.

Изабел започна да го натиска за отговори. Беше добра в разпитите, трябваше да й го признае. Но не смяташе да се предаде просто така. Тя трябваше да се потруди, да зададе правилните въпроси, да се досети за премълчаното. Да умолява. Да придумва. Да заплашва. Беше подготвен: „И какво стана? В това трябва да има още нещо. Какво си мислеше? Моля, продължавай, спестяваш нещо. Уил, ако не ми кажеш всичко, няма да ти помогна с останалата част от стихотворението.“

Осъзна, че поема риск, като отваря палатката и я пуска вътре. Беше опасно и за него, и за нея, но, по дяволите, тя вече знаеше повече за произхода на библиотеката от когото и да било в Невада или Вашингтон. Затова я накара да се закълне, че ще пази тайна — от онези тържествени клетви, които се дават с пълна чаша в ръка. После й разказа за пощенските картички. За „убийствата“. За случая „Апокалипсис“. За това как убийствата не си пасвали. За отчаянието. За партньора си, неговата бъдеща съпруга. За пробива, насочил вниманието му към човек, когото познаваше, съквартирант от колежа, жалък компютърен гений, работещ дълбоко под земята в тайна правителствена база в Зона 51. За Библиотеката. За събирането на данни от правителството. За финансовите машинации на Шакълтън със застрахователната компания „Дезърт Лайф“. За наблюдателите. За това как се превърна в беглец. Разказа й последното действие, изиграно в хотелския апартамент в Лос Анжелис, при което Шакълтън остана с куршум в мозъка. За скритата база данни. За сделката му с федералните. За Хенри Спенс. За 2027 г.

Приключи. Беше й казал всичко. Огънят догаряше и помещението бе станало още по-тъмно.

— Твърде много е, за да го поема цялото — каза тя след дълго мълчание. После си сипа още един пръст уиски и смотолеви: — Това е лимитът ми. Твоят какъв е?

Уил взе бутилката и си наля.

— Не си спомням.

Помещението се движеше; чувстваше се като плавей по вълничките на езеро. Беше изгубил тренинг, но можеше да свикне отново със сериозното пиене, няма проблем. Чувстваше се добре и искаше усещането да продължи. Можеше да се сети и за по-лоши моменти на напиване.

— Когато бях малка — поде тя малко отнесено, — често вземах книгата от библиотеката, лягах точно тук пред огъня и си играех с нея. Винаги съм знаела, че в нея има нещо специално. Нещо вълшебно. Всички тези имена, дати и непознати езици. Объркват те, не дават покой на ума ти.

— Именно.

— Преборил ли си се с това? Искам да кажа, след като си живял известно време с това знание?

— Може би на интелектуално ниво. Иначе не зная.

Тя замълча, после заяви категорично, почти предизвикателно:

— Не го намирам за плашещо.

Не му се удаде възможност да отговори, тъй като тя побърза да завърши мисълта си.

— Да знаеш, че денят на смъртта ти е предопределен. В известен смисъл това е успокояващо. Цялото това тичане, безпокойството за бъдещето. Какво да ядем, какво да пием, какви предпазни средства да използваме в колите си — всички тези неща са доведени до крайност. Може би е много по-добре просто да си живеем живота и да престанем да се тревожим.

Той й се усмихна.

— На колко години каза, че си?

Тя сбърчи чело, сякаш му казваше да не се държи снизходително с нея.

— Винаги съм имала разногласия с родителите си, защото не приемам на сериозно религията. Кантуел е прочута стара католическа фамилия. Харесваше ми латинският, но ритуалите и церемониите винаги са ми се стрували изключително неуместни. Може би на сутринта ще размисля. — Изабел разтърка очи. — Доста съм уморена, така че ти сигурно съвсем си грохнал.

— Малко сън няма да ми се отрази зле. — Уил допи питието си. И предвид прясно създадената връзка помежду им се почувства достатъчно удобно, за да попита: — Нещо против да взема бутилката със себе си?

 

 

В Ню Йорк бе време Филип да си ляга. След като го изкъпа, Нанси легна и положи на мека кърпа детето до себе си, напудрено, с чисти пелени. Филип спокойно си играеше с плюшената си играчка, мачкаше я, пъхаше мечешката муцунка в устата си. Нанси отвори телефона си и препрочете последното съобщение на Уил. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те. Въздъхна и написа отговор. После погъделичка мекото кръгло коремче на Филип, от което той се закиска, и го целуна по бузите.

 

 

Дългият коридор на горния етаж се люлееше като висящ мост в джунгла. Беше приятно, свободно усещане и Уил се чувстваше някак лек, сякаш законът за гравитацията всеки момент ще бъде отменен. Внимателно следваше Изабел, която вървеше на пръсти, за да не събуди дядо си. Не беше сигурен, но тя май също бе под влиянието на демона — лъкатушеше около невидими препятствия, а малко по-нататък по коридора забърса стената с рамо. Отвори спалнята му с претенциозен жест.

— Ето те и теб.

— Ето ме и мен.

Беше тъмно и лунният сърп, който светеше през дантелените завеси, превръщаше мебелите в черни и сиви сенки.

— Никога няма да намериш ключа за лампата — каза тя.

Той я последва в стаята, загледан в стройния й силует на фона на прозореца. В мозъка му заработиха заспали вериги — онези, свързани с пиячка и жени. Чу се да казва:

— Не е нужно да палиш лампата.

Знаеше, че това е достатъчно. Беше усетил, че желанието й се е разпалило от алкохола, вълнението от откритието, от провинциалната изолация.

После се озоваха на леглото. Дрехите бяха захвърлени по онзи незабравим начин, характерен за първия път. Прохладната суха плът стана топла и влажна. Тежката рамка на леглото заскърца и високият звук беше контрапункт на пъшкането им. Уил не беше сигурен колко време продължи всичко и дали се представяше добре. Знаеше само, че му харесва.

Когато свършиха, в стаята се възцари пълна тишина. Накрая тя каза:

— Не го очаквах. — И добави: — Донесе ли бутилката?

Уискито беше оставено на безопасно място на пода до леглото.

— Нямам чаша.

— Няма значение. — Тя отпи от бутилката, подаде му я и той направи същото.

Главата му се въртеше.

— Виж, аз…

Изабел вече бе седнала в леглото, опипваше в тъмното за нещата си, бързо се извини, когато ръката й закачи гениталиите му, докато търсеше гащетата си.

— По кое време да те събудя? — попита го тя.

Уил беше изненадан. Не бе свикнал да бъде глезен след края на случайния секс.

— По което ти е удобно — отвърна. — Но да не е твърде късно.

— Ще закусим хубаво, след което ще продължим. Не мога да намеря другия си чорап. Мога ли сега да запаля лампата?

Уил затвори очи, за да ги предпази от ярката светлина, усети лека целувка по устните си и замижа към нея, докато си тръгваше — гола, свила дрехите си на топка под мишницата. После вратата се затвори и той остана сам.

Извади телефона си от джоба на панталона. Малката червена светлинка примигваше — беше получил съобщение. Отвори го и го прочете.

Вече не съм ти сърдита. Липсваш ми. И на Фили. Прочетох стихотворението. Невероятно. Обади ми се.

Издиша шумно и едва тогава осъзна, че е затаил дъх за прекалено дълго време. Имаше нещо отвратително в това да й отговори, докато лежи гол и потен от друга жена. Замисли се за момент, после метна телефона на леглото и отпи още една глътка уиски.

 

 

Краят на студения фронт се ознаменува със силни ледени пориви на вятъра през задната градина. Монокулярът за нощно виждане се подаваше през мокрите клони на избуялите рододендрони. Прозорецът сияеше ярко през него.

Когато Уил стана да отиде до банята, Декорсо видя голото му тяло да минава покрай прозореца. Виждаше го за пръв път от часове; беше сигурен, че е в къщата, но въпреки това се почувства по-уверен, че целта му е налице и под отчет. Минута по-рано, когато стаята бе тъмна, бе зърнал за миг гол женски задник, божествено зелен в оптиката. Пайпър определено прекарваше нощта по-добре от него.

Очертаваше се дълго и студено чакане до сутринта, но Декорсо бе твърдо решен да прави онова, което правят наблюдателите.