Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

17

1334 г.

Остров Уайт

Феликс водеше молитвата на първия час. Тя бе най-кратката служба за деня и абатът бе благодарен за това; беше ужасно изтощен и главата му отново пулсираше болезнено. Катедралата бе пълна с братя и сестри, които надлежно отговаряха, като възвисяваха гласове в молитвена песен, сладка като песните на пойните птички, накацали по покрива на църквата и призоваващи другите по дъбовете наоколо. Бе от онези редки периоди в годината, когато атмосферата в катедралата бе наистина райска, нито твърде студена, нито прекалено топла. Помисли си, че би било жалко да напусне този свят в самия разгар на лятото.

Със здравото си око забеляза, че монасите се споглеждат крадешком от скамейките. Той бе техен отец и те се безпокояха за него, както и за самите себе си. Смъртта на абата винаги бе време на безпокойство. Новият абат неизбежно внасяше нещо различно и променяше ритъма на манастирския живот. След всички тези години те бяха свикнали с него. Може би, помисли си той, дори го обичаха. Несигурността се подхранваше допълнително и от обстоятелството, че не беше ясно кой ще бъде приемникът. Приорът му Пол бе твърде млад, за да бъде издигнат от епископа, а други кандидати в абатството нямаше. Това означаваше, че ще дойде външен човек. Заради братята и сестрите Феликс трябваше да се опита да живее колкото се може по-дълго, но той много добре знаеше, че Божият план е начертан и не може да се промени.

Затърси посетителя си от височината на украсения амвон, но не успя да открие Лука в катедралата. Не беше много изненадан.

Докато обичайният за тази молитва псалм 116 приближаваше края си, Феликс внезапно се изпълни с радостното проникновение, че Лука беше пристигнал точно тогава, когато завърши писмото си. Нямаше съмнение, че това бе дело на провидението. Господ бе чул молбите му и му бе дал отговор. За да Го възхвали, Феликс реши да включи в службата и един от любимите си стари химни, древният lam Lucis Orto Sidere, „Ето светлина изгрява“, създадена преди векове, по времето на Бенедикт Нурсийски, благословения духовен основател на техния орден.

Iam lucis orto sidere,

Deum precemyr supplices,

ut in diurnis actibus

nos servet a nocentibus.

 

Ето светлина изгрява,

коленичили. Богу се молим

в делата ни днешни

от злини да ни пази.

Богомолците изглежда се оживиха от химна. Високите гласове на младите монахини звучаха омайващо в отекващата катедрала.

Ut cum dies abscesserit,

noctemque sors reduxerit,

mundi per abstinentiam

ipsi canamus gloriam.

 

И когато денят си отиде,

от нощта за да бъде сменен,

свободни от светските грижи,

да пеем в Негова слава.

В края на службата Феликс се чувстваше подмладен и макар да виждаше двойно и окото да го болеше, почти не забелязваше мъките си. След като излезе от църквата, повика брат Виктор и заръча на младия монах да доведе нощния посетител в покоите му.

Сестра Мария вече го чакаше в къщата и незабавно започна да го тъпче с чай и груба овесена каша с мед. Феликс изяде няколко лъжици, за да й угоди, но й направи знак да излезе, когато брат Виктор почука на вратата.

Когато видя влизащия Лука, абатът мигновено си спомни деня преди близо четиридесет години, когато за пръв път погледът му се спря върху него. Феликс беше приор, когато якият младеж, приличащ повече на воин, отколкото на чирак на обущар, пристигна при портата и помоли да бъде приет в братството. Беше тръгнал от Лондон да търси убежище на острова, защото бе чул за благочестивостта на общността и простата, величествена прелест на манастира. Феликс бързо се привърза към честния и интелигентен момък и се съгласи да го приеме като послушник. И Лука се бе отблагодарил, посвещавайки се на обучение, молитва и труд с ревностна всеотдайност и пламтящ дух, който възрадва всички членове на ордена.

Сега гледаше стара душа, прехвърлила петдесетте. Лука все още бе висок и як, но надебелял в кръста. Лицето му, на времето изопнато и красиво, бе насечено от годините, отпуснато и нарязано от дълбоки бръчки. Блестящата детска усмивка беше изчезнала, покритите с корички устни бяха извити надолу. Беше облечен в простите износени дрехи на търговец, прошарената му коса беше опъната назад и завързана на опашка.

— Влез, синко, седни до мен — рече Феликс. — Виждам, че си ти, скъпи Лука, макар и маскиран като старец.

— И аз виждам, че това си ти, отче — отвърна Лука, взирайки се в подутото око на абата и познатото, но остаряло лице.

— Забеляза заболяването ми — констатира Феликс. — Добре, че дойде да ме видиш днес. Може би утре щеше да посетиш гроба ми. Сядай. Сядай.

Лука се отпусна на мекия стол, тапициран с конски косъм.

— Съжалявам да науча тази новина, отче.

— Аз съм в Божиите ръце, както и всеки друг човек. Нахрани ли се?

— Да, отче.

— Кажи ми, защо не дойде в катедралата за молитвата? Търсех те.

Лука хвърли смутен поглед към пищно обзаведената голяма стая на абатската къща.

— Не можех — просто отвърна той.

Феликс кимна тъжно. Разбираше го, естествено, и бе благодарен, че Лука се е върнал след всички тези години, за да затвори голямата дъга на два живота, пресекли се за известно време, за да се разделят един ужасен ден.

На Лука не му се налагаше да напомня на абата за подробностите от онзи ден. Феликс ги помнеше, сякаш всичко се бе случило преди няколко минути, а не преди десетилетия.

— Къде отиде, когато ни остави? — неочаквано попита абатът.

— В Лондон. Отидохме в Лондон.

— Ние?

— Момичето дойде с мен. Елизабет.

— Разбирам. И какво стана с нея?

— Тя е моя жена.

Новината потресе Феликс, но той реши да не премълчи.

— Имате ли деца?

— Не, отче, тя се оказа безплодна.

 

 

В мъглата и дъжда на отдавна отминалата октомврийска утрин Лука гледаше с ужас как уплашената млада послушница Елизабет бе вкарана от сестра Сейблин в малкия параклис, издигащ се самотно в един отдалечен ъгъл на територията на манастира. През четирите си години във Вектис бе чувал предавани шепнешком слухове за криптите, за подземен свят, обитаван от странни същества, заети с някаква загадъчна дейност. Другите послушници говореха за ритуали и извращения. За тайно общество, наречено Орден на имената. Лука не вярваше на тези слухове, смяташе ги за празни приказки, породени от прости умове. Да, наистина имаше загадъчен параклис, но не бе негова работа да знае всички тайни на абатството. Имаше призвание, на което да се посвети — да обича Бог и да Му служи.

Елизабет се бе превърнала в изпитание на вярата и всеотдайността му. От първия ден, когато я видя отблизо, зад спалното на сестрите, когато й помогна да прибере една понесена от вятъра риза, лицето й започна да изпълва молитвите и мислите му. Дългата й гладка коса, все още неподстригана за монашество, съвършената брадичка, високите скули, синьо-зелените очи, влажните устни и грациозното й тяло го хвърляха в пламтяща лудост. Но Лука знаеше, че ако победи страстите си и откаже да се отклони от пътя си, ще стане по-силен и по-добър Божий слуга.

По онова време не можеше да знае, че ще прекара последната си нощ като монах в конюшнята. Елизабет отчаяно го беше молила да дойде. Бе страшно объркана и уплашена. На сутринта щели да я отведат в криптите под параклиса. Каза на Лука, че ще бъде принудена да легне с мъж. Започна да му разправя за майки, страдащи и поразени от лудост след раждането. Умоляваше Лука да отнеме девствеността й, направо там, в сеното, да я спаси от подобна участ. Вместо това той побягна, а тихият й плач се смесваше с неспокойното цвилене на разтревожените коне.

На следващата сутрин се скри зад едно дърво, за да следи тайния параклис. Морето бе бурно, вълните се разбиваха на пръски и соленият вятър го шибаше безмилостно. Накрая по зазоряване видя изсушената стара сестра Сейблин да мъкне хлипащото момиче към дървената постройка. След кратка вътрешна борба Лука направи стъпката, която завинаги щеше да промени живота му.

Влезе в параклиса.

Онова, което видя, бе празно помещение с под от син пясъчник, украсено от едно-единствено дървено разпятие на стената. Под него имаше тежка дъбова врата. Когато я отвори, видя каменни стъпала, спускащи се на тясна спирала в земните недра. Лука колебливо се спусна по осветеното с факли стълбище, докато не стигна дъното — малко, хладно помещение със стара врата и голям ключ в ключалката, която зееше отворена. Вратата се завъртя тежко на пантите си и Лука се озова в Залата на писарите.

Трябваха му няколко секунди, за да свикне с оскъдната светлина на свещите. Не успя да проумее онова, което видя — десетки бледи, рижави мъже и момчета, седнали рамо до рамо на дългите маси. Всеки държеше перо в ръка, потапяше го в мастилница и пишеше яростно върху лист пергамент. Някои бяха много стари, други бяха млади момчета, но въпреки възрастта им между тях имаше поразителна прилика. Всяко лице бе безизразно като това на съседа му. Единствената жизненост бе в зелените им очи — те сякаш пронизваха белия пергамент с настойчивост, която като че ли не беше от този свят.

Помещението имаше сводест таван, покрит с гипс и вар, за да отразява по-добре светлината на свещите. На всяка от петнайсетте маси, достигащи до дъното на залата, имаше по десет писари. Покрай стените имаше наредени тесни нарове, някои от които бяха заети от спящи рижи мъже.

Пишещите не обърнаха никакво внимание на Лука; младежът имаше чувството, че е попаднал в някакъв вълшебен свят, в който може би бе станал невидим. Но преди да успее да проумее гледката пред себе си, чу жален вик. Беше Елизабет.

Виковете идваха от дясната му страна, от някаква черна пустота. Лука се затича към тъмния свод и веднага долови задушаващата воня на смърт. Намираше се в катакомбите. Тръгна пипнешком през тъмното помещение, закачайки от време на време жълти скелети с гниеща плът, натрупани като дърва в нишите.

Виковете й станаха по-силни и в следващото помещение видя сестра Сейблин със свещ в ръка. Лука се промъкна по-близо. Свещта осветяваше безцветната кожа на един от рижавите. Беше гол и Лука видя хлътналите бузи на мършавия му задник и тънките, вяло отпуснати ръце. Сейблин се мъчеше да го примами.

— Доведох ти момиче! — отчаяно му извика тя. След като нищо не се случи, монахинята заповяда: — Докосни я!

Тогава Лука видя Елизабет, свила се уплашено на пода, закрила очи, очакваща докосването на живия скелет.

Лука действа автоматично, без да се бои от последствията. Скочи напред, сграбчи мъжа за кокалестите рамене и го хвърли на земята. Беше съвсем лесно, все едно да бутне дете. Чу крясъка на сестра Сейблин:

— Какво правиш тук? Какво правиш?

Лука не й обърна внимание и се пресегна към Елизабет, която сякаш позна, че е докосната не от злото, а от ръката на спасител. Момичето отвори очи и го погледна с благодарност. Бледият мъж лежеше на земята и се опитваше да се изправи там, където грубо го беше запратил Лука.

— Брат Лука, махай се! — изпищя Сейблин. — Ти оскверни свещено място!

— Няма да се махна без това момиче — изкрещя й в отговор Лука. — Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.

Хвана Елизабет за ръката и я издърпа на крака.

— Ти не разбираш! — изкрещя Сейблин.

В същото време откъм залата се чуха звуци на хаос и суматоха — трясъци, глухи удари, мятане и плясъци като на голяма риба, изтеглена на палубата на кораб, която се гърчеше и задушаваше.

Голият риж мъж им обърна гръб и тръгна към шумотевицата.

— Какво става? — попита Лука.

Вместо да отговори, Сейблин се втурна със свещта към залата, оставяйки ги сами в мрака.

— Добре ли си? — попита Лука.

— Ти дойде за мен — прошепна Елизабет.

Той й помогна да излязат от тъмното в светлината на залата.

Споменът от онова, което видя, сигурно се бе отпечатал в дъното на очите му, защото всеки път, когато ги затваряше, във всеки ден от дългия си живот, Лука виждаше как сестра Сейблин върви вцепенено през ужасното място и повтаря: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“ отново и отново, сякаш се молеше.

Не искаше Елизабет да види страшната картина и я замоли да затвори очи и да го остави да я води. Докато си проправяха път към изхода, някакъв неудържим подтик накара Лука да грабне един от пергаментите, лежащи на дървените писалища. Избра такъв, който не беше изцапан с кръв.

Изтичаха нагоре по стръмното спирално стълбище, през параклиса и излязоха в мъглата и дъжда. Лука я накара да продължи да тича, докато портата на абатството не остана далеч зад тях. Камбаните на катедралата биеха тревожно. Трябваше да стигнат до брега. Трябваше да я отведе от този остров.

 

 

— Защо се върна във Вектис? — попита Феликс.

— През целия си живот се тормозех от видяното в онзи ден и не исках да легна в гроба, без да потърся отговори. Отдавна си мислех да се върна. И накрая това стана възможно.

— Жалко, че напусна Църквата. Спомням си твоята велика смиреност и щедър дух.

— Всичко това изчезна — горчиво отвърна Лука. — Беше ми отнето.

— Натъжен съм, синко. Явно си останал с впечатлението, че абатство Вектис е място на греха и злото, но това не е така. Нашето велико начинание имаше възвишена и свята цел.

— И каква е била тази цел, отче?

— Ние служихме Богу, като се грижехме за нуждите на онези крехки, неми писари. Чрез божествена намеса техният труд продължавал векове наред. Те правеха запис, Лука, запис на идването и заминаването на всички Божии деца, тогава и в бъдещето.

— Как е възможно това?

Феликс сви рамене.

— От ръката Божия в ръката на тези хора. Те имаха странна, единствена цел. Иначе бяха като деца, напълно зависими от нас и от грижите ни.

— Не беше само това — изтърси Лука.

— Да, те трябваше и да се размножават. Задачата им беше огромна. Хиляди трябваше да се трудят в продължение на стотици години. Трябваше да им осигурим средство за целта им.

— Прощавай, отче, но това е извращение. Ти принуждаваше сестрите да блудстват.

— Не да блудстват! — извика Феликс. От вълнението натискът в главата му се засили и окото запулсира още по-свирепо. — Това беше служба! Служба за по-висша цел! Непосветените не могат да го разберат! — Притисна ръка към главата си от силната болка.

Лука се разтревожи, че старецът ще умре пред него, затова отстъпи.

— Какъв е плодът от техния труд?

— Беше събрана огромна библиотека, Лука, най-голямата в целия християнски свят. Беше на крачка от нея в онзи ден, но така и не я видя. След като ти избяга, абат Болдуин, светла му памет, нареди библиотеката да бъде запечатана, а параклисът — унищожен с огън. Мисля, че и библиотеката е загинала в пламъците.

— Защо сте направили това, отче?

— Болдуин смяташе, че хората още не са готови за откровенията на библиотеката. И смея да кажа, че се боеше от теб, Лука.

— От мен?

— Страхуваше се, че ще разкриеш тайните, че ще дойдат други, че те ще ни осъдят, че зли хора ще използват библиотеката за зли цели. Той взе решение, а аз го изпълних. Лично запалих огъня.

Лука видя пергамента си на писалището на абата, отново навит и завързан.

— Моля те, отче, обясни ми значението на листа, който взех онзи ден. Покой не ми дава.

— Лука, синко, ще ти кажа всичко, което знам. Скоро ще умра. Чувствам огромен товар върху плещите си, тъй като съм последният жив, който знае за библиотеката. Записах всичко. Моля те, позволи ми да се избавя от товара, като ти дам писмото и ти заръчам още нещо.

Феликс отиде до сандъка си и извади голямата книга. Лука се завтече да я вземе от ръцете му, тъй като изглеждаше твърде тежка, за да може старецът да се справи с нея.

— Само тя е оцеляла — рече Феликс. — Двамата с теб сме свързани и по друг начин, Лука. Ти не знаеш защо си взел онзи лист, аз също не зная защо спасих една книга от огъня. Може би и двамата сме били водени от невидима ръка. Ще си вземеш ли пергамента, както и тази книга, в която е и писмото, което написах? Ще позволиш ли на стареца да прехвърли товара си върху теб?

— Когато бях млад, ти беше мил с мен и ме прие, отче. Ще го направя.

— Благодаря ти.

— Какво да правя с тях?

Феликс вдигна очи към тавана на великолепната си стая.

— Нека Бог да реши.