Глен Купър
Книга на душите (7)

6

Фрейзър яростно крачеше напред-назад, без да обръща внимание на многобройните пешеходци по тротоара на Кенсингтън Хай Стрийт. Хората се принуждаваха да отскачат настрани, за да избегнат сблъсъка с локомотива във формата на човек. Трескаво натискаше бутоните на телефона, опитвайки се отчаяно да запознае началниците си със ситуацията, за да разработят план за действие. Когато най-сетне се свърза със секретаря Лестър, трябваше да се скрие в една тиха аптека, тъй като ръмженето на автобус 27 заглушаваше всичко.

Излезе сред дима и глъчката на улицата, мрачно напъхал ръце в джобовете на палтото си. Беше слънчев летен обед и всички, покрай които минаваше, бяха в далеч по-добро настроение от неговото. Заповедите, които беше получил, граничеха с невъзможното. Импровизирай. И не нарушавай никакви местни закони. Предположи, че скритото послание беше поне да не бъде хванат, докато ги нарушава.

Върна се в „Пиърс & Уайт“ започна да се мотае из приемната, като надничаше час по час в тръжната зала до приключването на аукциона. Тоби го забеляза и се опита да избегне срещата с буйния купувач. Фрейзър го настигна точно преди да успее да се шмугне през служебния вход.

— Искам да говоря с човека, който ме би в наддаването за артикул сто и тринайсет.

— Какъв дуел само! — дипломатично възкликна Тоби и нарочно замълча — може би се надяваше, че щом е подхванал въпроса, Фрейзър ще обясни ентусиазма си по време на търга. Той обаче продължи да настоява.

— Можете ли да ми дадете името и телефона му?

— Боя се, че не. Това е против политиката ни на съблюдаване на конфиденциалност. Но ако сте съгласен, мога да предам вашите координати на победителя, ако той е склонен да се свърже с вас.

Фрейзър опита отново, след което видимо смути Тоби, като му намекна, че неговото не се губи. Когато Мартин Стайн приближи към тях, той побърза да се извини и се оттегли. Докато двамата служители разговаряха, Фрейзър ги доближи достатъчно, за да подслуша Стайн.

— Настоя книгата да му бъде пратена по куриер в Ню Йорк още тази вечер. Предложи да плати билети първа класа и хотелските разноски на наш служител! Вече е запазил място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“.

— Както и да е, без мен! — отсече Тоби.

— И без мен също — изсумтя Стайн. — Имам уговорка за вечеря.

Тоби забеляза асистентите си в другия край на помещението и им махна да дойдат. Нийв още беше замаян от преживяването с книгата на Кантуел, а Котъл, както обикновено, бе като истукан.

— Трябва ми някой, който довечера да отнесе книгата до Ню Йорк.

Котъл понечи да каже нещо, но Нийв пръв отвори уста.

— Господи, с удоволствие бих отишъл, Тоби, но паспортът ми изтече! Така и ме домързя да го подновя.

— Аз ще ида, господин Парфит — побърза да предложи Котъл. — Уикендът ми е свободен.

— Ходил ли си някога в Ню Йорк?

— Да, веднъж. На екскурзия от училището.

— Е, добре тогава. Получаваш работата. Купувачът е готов да плати задължението си още на летище „Кенеди“ и е приготвил парите. Осигурява ти билет първа класа и луксозен хотел, така че нищо няма да ти липсва. Човекът е много предпазлив, затова на гишето на авиокомпанията на летището ще те чака писмо с адреса, на който трябва да отнесеш книгата.

— Първа класа! — изстена Нийв. — По дяволите! Длъжник си ми, Котъл. Наистина си ми длъжник.

Фрейзър тихомълком се отдалечи. Момичето на рецепцията подреждаше брошури и регистрационни списъци.

— Искам да оставя благодарствена бележка на младото момче, което работи тук. Котъл. Беше много услужлив. Можете ли да ми дадете малкото му име и да ми кажете как се пише фамилията му?

— Адам — отвърна тя, очевидно изненадана, че някой толкова незначителен като новобранеца Котъл може да е от полза на важен клиент. Продиктува фамилията буква по буква.

На Фрейзър не му трябваше нищо повече.

Няколко часа по-късно Фрейзър пътуваше с такси към „Хийтроу“ и нагъваше три големи сандвича от „Макдоналдс“ — единствения ресторант на Хай Стрийт, на който можеше да се довери. Адам Котъл пътуваше в друго такси на стотина метра напред, но Фрейзър не се притесняваше, че ще го изпусне. Знаеше къде отива младежът и какво носи със себе си.

Преди това Фрейзър се бе свързал с дежурния в Зона 51 и бе поискал спешно търсене на Адам Котъл, приблизителна възраст двадесет и пет, служител на „Пиърс & Уайт Окшънс“, Лондон, Англия.

Дежурният му се обади десет минути по-късно.

— Намерих твоя човек. Адам Даниъл Котъл, Алегзандра Роуд, Рийдинг, Беркшър. Дата на раждане — дванадесети март хиляда деветстотин осемдесет и пета.

— Каква е датата на смъртта му? — попита Фрейзър.

— Странно, че питаш, шефе. Днешната. Твоят човек свършва днес.

„Защо ли не се учудвам?“ — уморено си помисли Фрейзър.