Глен Купър
Книга на душите (6)

5

Тръжното помещение в „Пиърс & Уайт“ се намираше до главната зала на партера на масивната постройка от времето на крал Джордж. Участниците се записваха на рецепцията и влизаха в изискана стара зала със светлобежов паркет и висок гипсов таван. Едната стена беше изцяло заета от шкаф за книги, който бе толкова висок, че за достигането на горните рафтове трябваше да се използва стълба. Помещението гледаше към Хай Стрийт и тъй като завесите бяха дръпнати, жълтите снопове слънчева светлина се пресичаха с грижливо подредените редици дървени столове, създавайки шахматни шарки по пода. Имаше място за седемдесет или осемдесет души и в тази чудесна и ярка петъчна сутрин залата се пълнеше бързо.

Малкълм Фрейзър беше пристигнал рано, изгарящ от нетърпение да приключи със задачата. След като се регистрира при опереното момиче, което жизнерадостно игнорира навъсената му физиономия, той влезе в празното помещение и седна на първия ред, точно пред катедрата на водещия, и разсеяно завъртя между месестите си пръсти късата показалка. Участниците в търга започнаха да се събират и ставаше все по-очевидно, че Фрейзър не е типичният купувач на антикварни книги. Другите участници нямаха вид на хора, способни да вдигнат сто и осемдесет килограма от лежанка, да преплуват сто метра под вода или да убият човек с голи ръце. Фрейзър обаче бе определено по-нервен от късогледите си, слаботелесни съседи, тъй като никога не беше присъствал на търг и имаше само смътна представа за протокола.

Провери каталога и откри артикул 113 навътре в брошурата. Опасяваше се, че ако предметите се предлагат по ред на номерата, му предстои дълго и мъчително киснене тук. Стойката му беше изправена и вдървена, краката му бяха като заковани до чантата — едра канара с лице, по което имаше повече ъгли, отколкото извивки. Столът зад него остана празен, защото препречваше изгледа към подиума.

Беше научил за търга от имейл от Пентагона, изпратен на криптирания му смартфон. Точно тогава буташе количка в един супермаркет в предградията на Лас Вегас и чинно следваше жена си през отделението за млечни продукти. Тонът беше за съобщения с висок приоритет — настоятелен звън, от който устата му пресъхна, сякаш бе кучето на Павлов. Нищо хубаво не следваше точно след този сигнал.

Някакъв отдавна забравен филтър на контраразузнаването, който сканираше всички електронни медии за ключовите думи „1527“ и „книга“, се бе активирал и някакъв незначителен аналитик от агенцията бе препратил откритието нагоре по веригата, зачуден, но нямащ идея защо някой от военното разузнаване ще се интересува от уебсайт, обявяващ предстоящ търг на стари книги.

Но за посветените в Зона 51 това бе същинска бомба. Единственият липсващ том — иглата в копа сено — беше намерен. Къде е била книгата през всички тези години? През чии ръце е минала? Някой знаел ли е какво представлява тя? Можел ли е да се досети? Има ли нещо специално точно в този том, което би могло да компрометира мисията на лабораторията? Проведоха се срещи. Съставиха се планове. Писаха се доклади. Отделени бяха средства. Операция „Помагаща ръка“ наближаваше и Пентагонът избра не друг, а самия Фрейзър.

Помещението почти се беше напълнило, когато пристигнаха водещите търга и заеха местата си. Безупречно нагласеният Тоби Парфит застана зад катедрата и започна да наглася микрофона и инструментите си. От лявата му страна на застланата с покривка маса седнаха Мартин Стайн и други двама старши служители на книжния отдел. Всеки от тях имаше телефонна връзка с външни участници и слушалки на ушите, и спокойно зачакаха началото на заседанието.

Младшият помощник на Тоби, Питър Нийв, застана отдясно на шефа си като неспокойно момче за всичко, готово да изпълни всяко нареждане. Нийв се постара да е по-близо до Тоби от другия младок Адам Котъл, който постъпи в отдела едва преди две седмици. Котъл бе блондин с празен поглед, под трийсетте, с къса коса и пръсти като наденички; на външен вид приличаше по-скоро на чирак в касапница, отколкото на търговец на книги. Явно баща му се познаваше с управителя и на Тоби му бе казано да го вземе, макар да не се нуждаеше от допълнителна помощ, пък и Котъл нямаше нито университетска диплома, нито какъвто и да било опит в областта.

Нийв бе безжалостен към новобранеца. Най-сетне бе попаднал на някой по-ниско от него и започна да прехвърля най-досадните си и унизителни задължения на безличния младеж, който мълчаливо кимаше и се заемаше със задачата като слабоумен слуга.

Тоби огледа присъстващите, като кимаше отсечено на редовните посетители. Имаше и няколко нови лица, но най-впечатляващ бе едрият мускулест господин на стола точно срещу него, който някак не изглеждаше на мястото си.

— Дами и господа, уреченият час настъпи. Аз съм Тоби Парфит, вашият търговски агент, и за мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошли на есенния търг на „Пиърс & Уайт“ за подбрани антикварни книги и ръкописи, представляващи разнороден подбор от висококачествени литературни експонати. Сред множеството специални предложения днес е и същинско съкровище от колекцията на лорд Кантуел от имението му в Уорикшър. Бих желал да ви информирам, че приемаме и наддаване по телефона. Екипът ни е готов да ви асистира по какъвто и да било въпрос. И тъй, да приключваме с церемониите и да се залавяме за работа.

Една врата в дъното се отвори и в залата влезе хубава асистентка с бели ръкавици, държаща свенливо първото предложение пред гърдите си.

Тоби й кимна.

— Артикул номер едно е чудесно копие на „Единството в изкуството“ на Джон Ръскин — лекция, изнесена на годишната среща на Художественото училище в Манчестър през хиляда осемстотин петдесет и девета, публикувана в Оксфорд през хиляда осемстотин и седемдесета. Копието е леко пожълтяло, в оригиналната си подвързия и би представлявало ценна придобивка за ценителите на Ръскин, както и за специалистите по история на изкуството. Да започнем наддаването със сто лири.

Фрейзър изсумтя и се приготви за мъчително изпитание.

 

 

В Ню Йорк бе пет часа по-рано и два часа преди слънцето да пропъди мразовития сумрак над Ийст Ривър. Спенс и Кениън се бяха събудили рано на мястото, където нощуваха редовно — паркинга на „Уол-Март“ във Вали Стрийм, Лонг Айлънд. В кухнята на караваната си направиха кафе и бекон с яйца, след което излязоха на магистралата, за да избегнат сутрешното задръстване към Манхатън. Беше 4,30, когато пристигнаха пред блока на Уил. Той стоеше на тротоара и трепереше от студа, но в същото време изпускаше пара от сутрешната разправия.

Не беше страхотна идея да спори с жена си, докато тя кърми. Разбра го някъде по средата на спора. Имаше нещо гадно в това да надига глас и да заглушава мляскането и сученето на сина си, както и да заличи обичайното майчинско спокойствие от лицето на Нанси. От друга страна, беше обещал да помогне на Спенс и изтъкна, че поне не се е съгласил да се замъкне до Англия. Нанси не изглеждаше особено удовлетворена. За нея случаят „Апокалипсис“ беше минало, а Библиотеката бе най-добре да бъде забравена. Разбираше опасността от групи като наблюдателите. Беше посветена изцяло на настоящето и бъдещето. Имаше бебе и съпруг, които обожаваше. Животът бе прекрасен точно сега, но това можеше да се промени на мига. Каза му да не си играе с огъня.

Уил прояви прословутия си инат. Беше грабнал якето си и бе излязъл ядосано от апартамента, но едва прекрачил прага, бе започнал да съжалява. Обаче отказа да се върне и да се извини. Взаимните компромиси в семейния живот бяха концепция, която разбираше интелектуално, но не му беше вкоренена и това можеше да си остане завинаги така. Измърмори си нещо в смисъл, че се е превърнал в мъж под чехъл, и натисна бутона на асансьора така яростно, сякаш се мъчеше да извади нечие око.

— Имате късмет, че не сте на мое място — призна Уил веднага щом се качи в караваната.

— В кучешката колиба ли ви набутаха, господин Пайпър? — поинтересува се Спенс.

— Хайде отсега нататък да ме наричате Уил, а? — мрачно отвърна той. — Имате ли кафе? — И се пльосна на дивана.

Кениън му наля, докато Спенс извика маршрута на джипиеса и потегли. Целта им бе „Куинс Мол“, където според Уил можеха да паркират без много разправии.

Когато пристигнаха, бе все още тъмно и до отварянето на мола имаше няколко часа. Паркингът беше отворен и Спенс спря в края му. Клетъчният му телефон показваше, че има пълен обхват, така че нямаше нужда да се безпокоят за качеството на сигнала.

— В Лондон е десет сутринта. Ще се обадя — каза Спенс, стана и помъкна кислородната кутия на колела след себе си.

Постави телефона на кухненската маса, включи на спикърфон и тримата насядаха около него, докато набираше международния номер. Операторът го свърза с търга.

— Мартин Стайн от „Пиърс & Уайт“ — обяви официален глас. — С кого разговарям?

— Обажда се Хенри Спенс от Съединените щати. Добре ли ме чувате?

— Да, господин Спенс, съвсем ясно. Очаквахме обаждането ви. Ако можете да посочите за кои артикули смятате да наддавате, ще ни улесните неимоверно.

— Само за един. Номер сто и тринадесет.

— Разбирам. Е, мисля, че ще стигнем до него в края на втория час.

— Телефонът ми е включен в зарядното, платил съм си сметката, така че от моя страна всичко е наред.

 

 

В Лондон Фрейзър се бореше с умората от полета и отегчението, но беше твърде дисциплиниран и твърд, за да се мръщи, прозява или шава като нормален човек. Старите книги продължаваха да минават пред него в еднообразен поток от мукава, кожа, хартия и мастило. Истории, романи, пътеписи, поезия, орнитология, научни трудове, математика, архитектура. Фрейзър изглеждаше единственият, който не проявява интерес. Съперниците му бяха развълнувани, наддаваха яростно един срещу друг, всеки с характерния си стил. Някои размахваха енергично показалките си. Други ги повдигаха едва забележимо. Закоравелите постоянни играчи имаха изражения, които екипът разпознаваше като знаци — рязко кимане, потрепване на бузата, повдигната вежда. В този град има сериозни свободни пари, помисли си Фрейзър, докато наддаванията за книги, които той не би пъхнал и под късия крак на масата, скачаха с хиляди лири.

В Ню Йорк настъпи утро и дневната светлина изпълни караваната. От време на време Стайн се обаждаше, за да докладва как върви търгът. Приближаваха. Уил започваше да губи търпение. Беше обещал, че ще се върне преди Нанси да тръгне на работа, а часовникът тиктакаше. Тялото на Спенс бе шумно.

Той хриптеше, кашляше, слагаше си инхалатора и шепнеше ругатни.

 

 

Когато обявиха артикул 112, главата на Фрейзър се проясни и притокът на адреналин ускори дишането му. Беше голям стар том и отначало го взе за своята цел. Тоби запя похвали за книгата, произнасяйки безупречно заглавието й на латински.

— Артикул сто и дванадесет е великолепно копие на алманаха по анатомия на Раймон дьо Вюсен Neurographis Universalis, Hoc Est, Omnium Corporis, Humani Nervorum, издаден през хиляда шестстотин и седемдесета във Франкфурт от Г. В. Кун. Има двадесет и девет гравирани табла на велен и няколко малки скъсвания, това е забележително копие на исторически трактат по медицина. Обявявам начална цена от хиляда лири.

Наддаването бе бързо и кандидатите бяха множество. Един дилър в дъното на залата, едър мъж с широка вратовръзка, който цялата сутрин проявяваше жив интерес към научните книги, водеше и агресивно надуваше цената с по сто лири отгоре. Когато прахта се разсея, бе станал неин притежател срещу две хиляди и триста лири.

Мартин Стайн се включи по линията.

— Господин Спенс, стигнахме до артикул сто и тринадесет. Бъдете готови.

— Добре, господа, започва се — каза Спенс.

Уил погледна неспокойно часовника си. Все още имаше време да се добере до дома и да избегне големия семеен скандал.

Фрейзър закова поглед върху книгата в мига, в който я внесоха в залата. Дори от това разстояние не можеше да има съмнение. Беше една от тях. Фрейзър бе прекарал две десетилетия във и около библиотеката, и място за грешки нямаше. Времето беше настъпило. Цяла сутрин бе следил търга и бе научил триковете на наддаването. Да започваме с екшъна, помисли си той, като се настройваше за действие.

Тоби заговори за книгата малко тъжно, сякаш съжаляваше, че ще се раздели с нея.

— Артикул сто и тринадесет е уникален екземпляр, ръкописен журнал, датиран от хиляда петстотин двадесет и седма, великолепно подвързан в телешка кожа, с над хиляда страници от най-фин велен. Вероятно форзацът е бил сменен някъде в миналото. Книгата изглежда представлява обширен опис на раждания и смърт, използвани са множество европейски и ориенталски езици. Томът е бил част от родовата колекция на лорд Кантуел може би още от шестнадесети век, но произходът му не може да се установи със сигурност. Консултирахме се с академични колеги от Оксфорд и Кембридж, но така и не се стигна до консенсус относно произхода и предназначението му. Ако мога така да се изразя, книгата си остава енигма, обвита в мистерия, но същевременно е изключително интересен екземпляр, който ви предлагам срещу начална цена от две хиляди лири.

Фрейзър вдигна показалката си толкова рязко, че Тоби едва не подскочи. Това бе първото значително движение на едрия мъж от почти два часа насам.

— Благодаря — рече Тоби. — Ще чуя ли две хиляди и петстотин лири?

Уил чу по малкия говорител как Стайн предлага две хиляди и петстотин.

— Да, става — отвърна Спенс.

Стайн кимна на Тоби, който каза:

— По телефона е предложена цена две хиляди и петстотин, някой ще предложи ли три хиляди?

Фрейзър се размърда смутено. Беше се надявал, че няма да има никаква конкуренция. Вдигна показалката си.

— Три хиляди, някой ще предложи ли три и петстотин? Благодаря — каза Тоби, сочейки към дъното на залата. Фрейзър се обърна и видя дебелака с широката вратовръзка да кима. — Чакам предложение за четири хиляди — бързо рече Тоби.

Стайн предаде анонса.

— Ама че глупости — прошепна Спенс на другарите си. — Пет хиляди.

— Има предложение за пет хиляди — обърна се Стайн към катедрата.

— Добре тогава — невъзмутимо продължи Тоби, — някой ще предложи ли шест хиляди?

Фрейзър го загложди безпокойство. Имаше предостатъчно средства, но искаше това да мине без усложнения. Вдигна отново показалката си.

— Шест хиляди, ще чуя ли седем?

Мъжът с широката вратовръзка поклати глава и Тоби се обърна към масата. Стайн говореше, после заслуша, заговори отново и накрая обяви доста надуто:

— Имам предложение за десет хиляди лири!

— Позволявам си да попитам за предложение от дванадесет хиляди лири — дръзко рече Тоби.

Фрейзър изруга под нос и вдигна ръка.

Дланите на Спенс бяха потни. Уил го гледаше как ги избърсва в ризата си.

— Нямам време за такива игрички — промърмори той.

— Парите са си ваши — отбеляза Уил и отпи от кафето си.

— Вдигам на двайсет хиляди, господин Стайн.

При обявяването на предложението залата зашумя. Фрейзър примигна невярващо. Ръката му се плъзна към телефона в джоба на панталона, но беше твърде рано да го използва. Все още имаше възможност да играе.

Мустакът на Тоби се повдигна едва забележимо, когато устните му се извиха в доволна усмивка.

— Е, някой ще предложи ли тридесет хиляди?

Фрейзър изобщо не се поколеба. Естествено, че участваше.

След няколко секунди от масата дойде отговорът.

— Цената се качва на петдесет хиляди лири! — малко замаяно обяви Стайн.

Мърморенето на публиката се засили. Стайн и Тоби се спогледаха невярващо, но Тоби успя да запази самообладание и просто каза:

— Имам предложение от петдесет хиляди, ще чуя ли шейсет? — Направи знак на Питър Нийв да дойде при него и му прошепна да доведе управителя.

Сърцето на Фрейзър бясно заби в грамадните му като бъчва гърди. Беше му позволено да наддава до 250 000 долара или около 150 000 лири — шефовете му бяха решили, че сумата е абсурдно висока презастраховка, като се има предвид, че предполагаемата цена беше 3000 лири. Във временната сметка, която му бе открита за „Пиърс & Уайт“, нямаше и пени повече. А ето че бяха стигнали почти до половината от сумата. „Кой наддава против мен, по дяволите?“ — гневно си помисли той и твърдо вдигна показалката си.

Спенс изключи микрофона на телефона си и обяви:

— Иска ми се да видя лицето на кучия син, който наддава срещу нас. Кой ще тръгне да плаща такива пари за книга, която прилича на стар опис от преброяване?

— Може би някой, който знае какво представлява тя — злокобно предположи Уил.

— Малко вероятно, освен ако… — Спенс подсмръкна. — Алф, какво мислиш?

Кениън сви рамене.

— Възможно е, Хенри. Винаги е възможно.

— Какво имате предвид? — попита Уил.

— Наблюдателите. Мутрите от Зона 51 може да са надушили. Надявам се да греша — въздъхна Спенс и обяви: — Смятам да вдигна залога.

— С колко пари разполага той? — обърна се Уил към Кениън.

— С много.

— А не можеш да ги отнесеш със себе си в гроба — добави Спенс и включи микрофона. — Стайн, обяви сто хиляди лири от мое име. Почнах да губя търпение.

— Правилно ли чух, че току-що казахте сто хиляди? — с несигурен глас попита Стайн.

— Съвсем правилно.

Стайн поклати глава и обяви на висок глас:

— Предложението по телефона вече е сто хиляди лири!

Фрейзър забеляза, че физиономията на Тоби от развълнувана става подозрителна. Явно току-що се бе сетил, че в книгата има нещо повече, отколкото е предполагал.

— Добре тогава — с равен глас каза Тоби, загледан право в навъсеното лице на Фрейзър. — Питам се дали господинът е готов да предложи сто двадесет и пет хиляди?

Фрейзър кимна и за пръв път тази сутрин отвори уста, за да каже просто:

— Да.

Почти беше стигнал тавана. За последен път бе изпитвал нещо близко до паниката скоро след като навърши двайсет, когато като млад командос бе участвал в една мисия на морските тюлени на източния бряг на Африка, в която нещата тръгнаха на зле. Бяха хванати в капан, превъзхождани трийсет към едно, обстрелвани с гранатомети. Сега обаче беше по-зле.

Извади телефона си и избра номера на секретаря на ВМС, който в този момент играеше сутрешна партия скуош в Арлингтън. Неговият телефон иззвъня в кабинката на съблекалнята и Фрейзър чу:

— Лестър. Оставете съобщение и ще ви се обадя.

Стайн обяви новото предложение от сто двадесет и пет хиляди. Спенс му каза да задържи за момент и изключи микрофона.

— Време е да приключваме с това — изръмжа той към другарите си. Уил сви рамене. Парите не бяха негови. Спенс отново се свърза със Стайн. — Вдигам на двеста хиляди лири.

Когато Стайн обяви предложението, Тоби опря и двете си длани на катедрата, сякаш за да запази равновесие. Управителят на „Пиърс & Уайт“ — сериозен белокос патриций — наблюдаваше зад кулисите и нервно почукваше с пръсти. Тоби се обърна учтиво към Фрейзър.

— Господинът ще предложи ли повече?

Фрейзър стана и тръгна към един свободен ъгъл.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той. Напрегнатият глас, излязъл от гърлото на грамадата, беше почти комично тънък.

— Мога да дам малко време на господина — предложи Тоби.

Фрейзър отново звънна на Лестър, после на Пентагона, където попадна на някакъв помощник. Започна да бомбардира нещастника с порой яростно прошепнати думи.

Тоби наблюдаваше търпеливо известно време, след което отново попита:

— Господинът желае ли да вдигне цената?

— Задръжте! — извика му Фрейзър.

В залата се надигна глъчка. Събитието бе определено необичайно.

— Е, наша ли е вече? — попита Спенс.

— Другият клиент се опитва да се консултира по телефона, така поне ми се струва — отвърна Стайн.

— Ами кажете му да побърза — изхриптя Спенс.

Фрейзър бе плувнал в студена пот. Мисията бе на път да се срине, а провалът бе немислим. Беше свикнал да решава проблеми с прилагането на премерен натиск и насилие, но обикновеният му запас трикове бе абсолютно безполезен в светската зала в центъра на Лондон, пълна с библиофили с жълтеникави лица.

Стайн вдигна вежди, за да даде знак на Тоби, че клиентът по телефона е нетърпелив.

Тоби пък посрещна строгия поглед на началника си. Двете кимания означаваха край на колебанията.

— Боя се, че ако не чуя по-високо предложение, ще трябва да сложа край на наддаването с окончателна цена двеста хиляди лири.

Фрейзър се опита да го спре с вдигане на ръка. Продължаваше да шепне яростно по телефона.

Тоби мелодраматично вдигна чукчето малко по-високо от обичайното. Изговори думите бавно, отчетливо и тържествено.

— Дами и господа, едно, две, продадено на клиента по телефона за двеста хиляди лири!

Тоби чукна дъската с чукчето и приятния кух звук отекна за миг, преди Фрейзър да се обърне и да изкрещи:

— Не!