Глен Купър
Книга на душите (35)

34

Пристигнаха на следващия ден. Калифорнийското слънце бе мръсно-жълто в обедния смог. Уил проспа целия последен етап от пътуването и се събуди точно за да види безкрайно ширналия се Ел Ей, приличащ на сън в маранята.

— Крайна спирка — обяви Дейн, когато Уил се размърда.

— Не знам как си успял да останеш буден.

— Може пък да съм минал на автопилот! Майтапя се. Бъбрех с всеки женски глас, който успях да намеря по радиото. Като летящ тираджия.

Уил стъпи на пистата на малкото летище и се протегна на слънцето като сънлива игуана, докато чакаше Дейн да прибере самолета в хангара. Подухваше, температурата бе около двайсет и пет градуса и вятърът галеше приятно кожата като топъл мехлем. Обади се на Нанси. Била добре, все още вцепенена от мъка, но добре. Сутринта слязла с Фили до кея, седнала на един голям камък от вълнолома и го люляла, докато плясъкът на вълните не го приспал.

Планът бе прост. Дейн трябваше да наеме кола. Ако Уил използваше собствената си кредитна карта, щяха да го проследят. После, докато Уил си свърши работата, Дейн ще дремне в мотела наблизо. По-късно двамата щяха да се срещнат на летището и бързо да отскочат до Лас Вегас, за да посетят Спенс и Кениън. Такъв поне беше замисълът.

Уил махна на Дейн на паркинга и пое на юг към Пършинг Скуеър.

Фрейзър наблюдаваше.

Не беше оставил нищо на случайността. Бе повикал още хора от Грум Лейк и ги беше разделил в три екипа по трима. Единият начело с Декорсо тръгна след колата на Уил, командната кола на Фрейзър играеше роля на подкрепление, а третият екип, воден от агент на име Съливън, остана при Дейн.

Веднага щом колата потегли, Фрейзър даде заповед по микрофона си.

— Съли, заеми се с пилота и ме дръж в течение. А когато дойде време, изритай го в ташаците от мое име.

Обедното движение не бе много натоварено и Уил успя да стигне до центъра за по-малко от половин час. Спря на паркинга срещу сградата на Централната библиотека в стил ар деко и бързо пресече Пета улица с дързостта на нюйоркчанин.

За последен път бе идвал на това място преди петнадесет месеца, но имаше чувството, че оттогава е минала цяла вечност. Спомняше си вкуса на страх в устата си онзи ден. Току-що бе оцелял трийсет секунди в ада при престрелка в затворено помещение в хотел „Бевърли Хилс“. Беше оставил четирима наблюдатели да изливат кръвта си върху дебелия килим в пастелни цветове на едно от бунгалата. Мозъкът на Шакълтън правеше мехурчета от раната с размери на коркова тапа. Уил държеше флаш памет с копие на откраднатата база данни на Шакълтън с датите на раждане и смърт на всички в Съединените щати до хоризонта. Това бе застрахователната му полица, спасителното въже, и трябваше да измисли къде да я скрие. Кое място би било по-добро от някоя библиотека?

Уил изкачи енергично стълбите и бутна входната врата, без да подозира, че двама млади наблюдатели го следват по петите. Фрейзър бе задържал Декорсо, давайки му унизителната роля на шофьор. Искаше по-младите да участват в лова и знаеше, че времето на Декорсо е дошло. Нямаше представа как, нито кога точно ще стане, но не искаше никакви издънки.

Уил бързо мина покрай информационното гише и асансьорите и заслиза по стълбите към третия подземен етаж. Тръгна между рафтовете под противната флуоресцентна светлина на мазето и се насочи към един конкретен шкаф в центъра на помещението. Наблюдателите перфектно забавиха крачка и се скриха, но не изпускаха Уил от очи. Разделиха се и тръгнаха на зиг-заг между рафтовете. За щастие, на етажа имаше поне десетина други читатели, така че беше сравнително лесно да останат незабелязани.

Уил откри мястото, което така добре помнеше, и спря объркан. Последния път, когато бе идвал тук, целият шкаф бе пълен с оръфани светлокафяви томове, пълна колекция на общинските закони на Лос Анжелис, приети през последните седем десетилетия. Беше се насочил именно към тях, защото изглеждаха абсолютно занемарени и неизползвани.

Тома от 1947 г., избраника, го нямаше.

Всички книги ги нямаше!

Уил тревожно затърси ред по ред, но напразно. Изруга под нос. Започна да подтичва покрай шкафовете, а безпокойството му растеше.

Отстрани имаше празно информационно бюро с телефон. Уил вдигна слушалката и изчака да отговори някой от библиотекарите.

— Здравейте, намирам се на трети подземен етаж и търся общинските закони на Ел Ей. Преди бяха тук.

Един от наблюдателите го подслушваше зад съседния шкаф.

— Ще изчакам — рече Уил. Измина цяла минута, преди да заговори отново. — Майтапите се, нали? Не, не мога да чакам шест седмици! Можете ли да ми дадете адреса, за да говоря направо с тях? Какво ще ви навреди, ако ми го кажете? Благодаря. Оценявам го.

Затвори, клатейки отчаяно глава, и се втурна нагоре по стълбите.

— Търси копие на общинските закони на Ел Ей — прошепна наблюдателят в слушалката на Фрейзър. — Поради някаква причина вече не са в библиотеката. Дадоха му някакъв адрес. Сигурно отива там.

Уил изтича до колата си и разгъна картата. Ийст Олимпик Булевард се намираше само на около пет километра оттук и изпита облекчение, че не му се налага да бие много път. Излезе от паркинга и пое по Пета улица към Аламеда. Няма и десет минути по-късно прекоси скованата в бетон река Лос Анжелис и навлезе в неприветлив индустриален район с едноетажни складове. Фрейзър и Декорсо го следваха на безопасно разстояние.

Откри Олимпийския индустриален център и спря на паркинга за посетители. Имаше лошо предчувствие. Лош късмет, че книгата му била пратена с куп други томове да бъде дигитализирана по силата на съвместна програма между библиотечната система на Ел Ей и голяма интернет търсачка. Сега трябваше да се справя с тази нелепица.

Фрейзър започна да изпитва паника, когато Уил изчезна в лобито на един от складовете. Нуждаеше се от пълен контрол върху ситуацията, а сега нито виждаше, нито можеше да чува Пайпър. Забеляза голям кафяв камион на Ю Пи Ес в другия край на паркинга. Мозъкът му заработи бързо. Нареди на двамата наблюдатели с него да излязат и заръча единият да бъде след по-малко от минута в склада. Жадните да се докажат млади мъже изскочиха от колата.

Лобито на склада беше потискащо сиво. Една-единствена отегчена служителка седеше зад дълго гише. На стената имаше няколко табели, възхваляващи постиженията на компанията, но това беше всичко. Уил изчака търпеливо момичето да затвори телефона, след което се впусна в цветисти обяснения защо трябва да му позволят достъп до една от книгите, които са им изпратили за сканиране. Момичето го слушаше с неразбиращ поглед и той се запита дали изобщо говори английски, докато най-накрая тя рече:

— Това е склад и място за сканиране. Не даваме книги на читатели.

Уил опита отново, този път по-бавно, като се мъчеше да я очарова и да я накара да му помогне. Табелката на бюрото посочваше, че се казва Карън. Използва името й непрекъснато, за да я накара да омекне, но каквито и трикове да прилагаше, тя не се връзваше.

В склада влезе куриер на Ю Пи Ес в кафява риза и шорти, които му бяха ужасно тесни. Уил виждаше, че е мускулест тип, прекарал дълго време във фитнес залата с щангите, но след краткото сепване го прогони от ума си. Младият мъж зачака на почтително разстояние. Човекът, на когото униформата му беше по мярка, лежеше в безсъзнание сред пакетите си в каросерията на камиона, повален от спринцовката приспивателно във врата.

Уил вече се молеше.

— Вижте, бих път чак от Ню Йорк заради тази книга. Зная, че не правите такива неща, но ще ви бъда много благодарен, ако помогнете.

Тя го изгледа ледено.

Уил извади портфейла си.

— Вашето не се губи, нали?

— Това е склад. Толкова ли е трудно да го разберете? — Тя погледна покрай Уил към човека от Ю Пи Ес. — Мога ли да ви помогна?

— Да — каза куриерът. — Имам пратка за Ийст Олимпик номер 2555. Това ли е мястото? За първи път пътувам по този маршрут.

— Тук е 2559 — отвърна тя и посочи. — Натам.

Пристигна служител на склада, махна на момичето и доближи закрепена с ластик за колана му магнитна карта към черен панел на стената. Вратата се отвори. Човекът от Ю Пи Ес се мотаеше на излизане, а Уил забеляза подобна карта с надпис „Оторизиран посетител“ на бюрото. Изгубило търпение, момичето погледна към него, сякаш питаше защо е още тук.

— Искам да говоря с управителя на това място — заяви Уил. Любезният подход не вършеше работа, така че бе ред на заплахите. — Няма да мръдна оттук, докато не го видя. Разбираш ли накъде бия, Карън? — Този път произнесе името й като обида.

Тя нервно изпълни искането му, вдигна телефона и помоли някой си Марвин да дойде на рецепцията. Уил стоеше и чакаше, скръстил ръце на гърдите си така, сякаш го бяха сложили в усмирителна риза.

В каросерията на камиона подчиненият на Фрейзър се преоблече, провери все още дишащата жертва и докладва на шефа си по радиостанцията.

Карън изпита облекчение при вида на шефа си, сякаш дребният очилат мъж можеше да я защити от заплашителната грамада при бюрото й. Стана да му прошепне нещо и Уил използва момента да отмъкне незабелязано магнитната карта от бюрото и да я скрие в дланта си.

Марвин го остави да повтори молбите си, но беше непреклонен. Това място не било отворено за посетители. Нямало процедури за изваждане на разрешително. Нямали право да издирват отделни книги. И между другото, саркастично добави той, няма ли да му е по-лесно да намери копие на общинските закони в някоя друга библиотека? Малко вероятно е да са останали само тези томове.

Възможностите на Уил се изчерпваха. Разговорът клонеше към заплаха да извикат полиция, ако не се разкара. Излезе ядосано, като прибра картата в джоба си. Отвън имаше друг вход с черен магнитен панел. Щеше да се върне.

Фрейзър гледаше през бинокъла как Уил върви с празни ръце към колата си. Пайпър потегли и той го последва, като се питаше накъде ли е тръгнал пък сега.

Уил не го беше планирал, но трябваше да убие време и когато му хрумна, идеята му се стори подходяща. Придаваше симетрия и завършеност. На един светофар отново направи справка с картата. Пътят вероятно щеше да му отнеме цял час, но не можеше да се върне при склада преди вечерта, а и трябваше да провери дали не сканират на смени, или имат нощна охрана. Щеше да остави Дейн да спи, но по някое време следобед трябваше да му се обади и да го предупреди, че се налага да се забавят.

Излезе на шосе 710, следван бавно от Фрейзър. Колите едва пъплеха. Уил използва натоварения трафик да се обади на Нанси и да сподели безизходицата си. Тя звучеше по-добре, по-енергично и това го накара и той да се почувства по-добре и зареден с енергия. Нанси имаше достатъчно сила на духа да го нахъса да продължи.

Когато шосе 710 премина в магистрала „Лонг Бийч“ южно от Четиристотин и пета, Фрейзър се сети накъде е тръгнал Пайпър. Обяви го на всички по радиото:

— Не мога да повярвам. Отива към Лонг Бийч. Сещате ли се кой е в Лонг Бийч, момчета и момичета?