Глен Купър
Книга на душите (38)

37

Кръвта се процеждаше през панталона му върху седалката. Заливаха го пристъпи на главозамайване, последвани от такава вълна гадене, че се принуди да отбие и да спре. Наведе се през отворената врата и повърна на пътя.

Трябваше час по-скоро да се справи с раната. Умът му трябваше да е ясен. В противен случай беше изгубен.

 

 

Фрейзър коленичи до тялото на Декорсо и провери пулса на шията му, макар да знаеше, че такъв няма да има. Две на нула за Пайпър срещу Декорсо, помисли си той. Два пъти застрелян от един и същи тип, втория път — фатално. Познай кой е по-добрият?

Трябваше лично да пипне Пайпър.

Другите двама бяха живи, но едва-едва. Нареди на своя екип да повика линейка. Нищо друго не можеха да направят за тях. Знаеше, че единият от ранените ще умре. Знаеше датите на смъртта на всичките си хора — абсолютно задължително изискване за всяка операция, колкото се касаеше до него.

Не знаеше собствената си дата.

Можеше да наруши правилата и да я научи, но винаги бе следвал устава. Пък и дълбоко в себе си бе сигурен, че е ОХ.

Сирените на пожарните вече бяха съвсем близко. На излизане забеляза кървава следа през лобито. Добре, помисли си Фрейзър. Надявам се да те боли.

Подкара с двамата си здрави подчинени преди пристигането на пожарните. Пайпър можеше да е навсякъде.

 

 

На един светофар Уил нагласи турникета и продължи да кара. Намираше се на Върнън Авеню и се движеше на изток, като се оглеждаше за отворени магазини. Трябваше му аптека. Трябваше му нов чифт панталони. Трябваше му компютър. Трябваше да намери Дейн. Трябваше да се освободи от колата. Трябваше да говори с Нанси. Трябваха му още патрони — в пълнителя бяха останали само седем. Трябваха му много неща за съвсем малко време.

Отново позвъни на номера на Дейн и отново се включи гласовата поща. Телефонът в мотелската стая също не отговаряше и когато Уил притисна онези на рецепцията, някой изтича да почука на вратата и я отвори с резервен ключ. Стаята била празна. Накрая се обади в терминала на летището и научи, че самолетът на Дейн не е докосван от обяд. Пилотът не се е мяркал наоколо.

Така значи, помисли си Уил. Наблюдателите са го спипали. Трябваше да се оправя сам. Погледна телефона в ръката си и се наруга с отвращение.

Ако са пипнали Дейн, телефонът му беше у тях и знаеха номера на Уил. Следователно беше в ръцете им. Отвори прозореца, изхвърли апарата и се сбогува със спасителното си въже.

 

 

Фрейзър поддържаше постоянен контакт с оперативния център на Зона 51. Караше на изток по Върнън, воден от телефона на Пайпър.

— Сигналът изчезна! — извика техникът в слушалката му.

— Как така е изчезнал?

— Просто изчезна. Сигурно е изключил апарата или е извадил батерията.

Фрейзър удари ядосано таблото.

— Намираме се на около километър зад него!

— Какво да правя? — попита шофьорът.

— Продължавай напред. Остави ме да помисля.

 

 

Уил вече беше на Креншоу и караше безцелно на север през ширналия се нощен град. Болката го подлудяваше, а виенето на свят вече ставаше застрашително. В далечината видя знак за „Болдуин Хилс Креншоу Плаза“ и продължи напред, докато не стигна до него. Видя един „Уол-Март“, отби в покрития паркинг и си избра най-близкото до изхода място.

С мъка слезе от колата и сграбчи първата попаднала му количка за пазаруване, за да се подпира на нея и да скрие доколкото е възможно окървавения си панталон. Като се мръщеше, закуцука към магазина и мина покрай възрастния портиер в смокинг. Човекът веднага забеляза покрития с червени петна крачол, но продължи да си гледа работата — нещо характерно за места като това.

Уил насочи количката право към фармацевтичния отдел и взе стерилна марля, бинтове, пинцети и дезинфектант, както и шишенце ацетаминофен, сякаш можеше да му помогне за болката. Трябваха му опиати, но нямаше начин да си ги набави.

После продължи към мъжкото облекло и избра чифт черни панталони по негова мярка, бельо и чорапи. Отиде в съблекалнята, избра си най-задната кабинка и свали окървавения панталон. Застана несигурно пред огледалото и огледа раната. От вътрешната страна на бедрото имаше пурпурна половинсантиметрова дупка, на десетина сантиметра от свивката на слабините, от която постоянно течеше тъмночервена кръв. Беше присъствал на достатъчно аутопсии и знаеше, че е извадил късмет. Адукторът се намираше доста далеч от бедрената артерия. Но все пак късметът му не беше пълен. Нямаше изходна рана. Роботът явно беше забавил куршума и бе поел част от енергията му, и сега парчето олово беше заседнало в тялото му. След около ден кракът му щеше да се инфектира без хирургична намеса и антибиотици.

Отвори пакета с трите чифта гащета, нави едните на руло и ги захапа, за да не изкрещи. Поля раната с тъмнокафяв йодов разтвор и се зае с болезнената работа. С помощта на пинцетите напъха марля в дупката. Притисна я и очите му се насълзиха от болка. Нямаше избор. Раната трябваше да се запуши. Ако не го направеше, кръвта нямаше да се съсири и щеше да изтече. Със серия натискания с пинцетите напъха марлята през кожата и подкожната тъкан дълбоко в кашкавия мускул.

Когато приключи и не можеше да понесе повече, изсипа йод върху марлята и стегна раната с бинт. После изплю гащетата и се отпусна на пода, като дишаше тежко. Минута по-късно беше готов да облече чисто бельо и панталон. На излизане от съблекалнята изхвърли в кофата за боклук окървавените дрехи.

Болката бе ослепяваща, но трябваше да я преглътне и да се обърне за помощ към един консултант в отдела за електроника.

— Кой е най-евтиният ви лаптоп с юесби порт и безжична връзка?

— Всички имат юесби портове и безжична връзка — отвърна младокът.

— Тогава кой е най-евтиният?

— Имаме един „Ейсър“ за четиристотин деветдесет и осем.

— Вземам го. Искам и една раница. Батерията заредена ли е?

— Би трябвало. Защо?

— Защото искам да го използвам веднага.

До супермаркета имаше стоянка за таксита. Уил беше напъхал всичките си провизии в новата си раница и сковано се качи на задната седалка на една кола. Докосна новите си панталони и с облекчение откри, че все още са сухи.

— Накъде? — попита бакшишът.

— До автогарата на „Грейхаунд“. Но преди това спри при някой магазин за алкохол.

 

 

На Фрейзър му писна да обикаля и да търси игла в копа сено. Бяха препратили информацията за Пайпър на градската полиция, в това число и номера на колата му. Беше заподозрян в убийство на федерални агенти. Въоръжен и опасен, може би ранен. Ченгетата щяха да го вземат на сериозно. Болниците щяха да са нащрек. На Фрейзър не му оставаше друго, освен да надхитри Пайпър. Какво ще прави с базата данни, ако вече разполагаше с нея? Къде щеше да иде? Нямаше да може да отлети обратно за Ню Йорк, без да го пипнат. И тогава се сети.

Спенс. Утре беше денят на смъртта на Спенс.

Той живееше в Лас Вегас. Изглеждаше съвсем логично Уил да се срещне със Спенс там и да му предаде базата данни. Вероятно Вегас трябваше да бъде следващата спирка на Дейн Бентли.

Не се налагаше да гони Пайпър. Достатъчно беше просто да отиде в Лас Вегас и да чака пристигането му.

— Преди двайсет минути Пайпър е използвал кредитната си карта в „Уол-Март“ на Креншоу — докладваха от оперативния център.

— Какво е купил? — попита Фрейзър.

— Компютър, раница, малко дрехи и купища марли и бинтове.

— Добре. Връщаме се обратно в Невада. Знам накъде е тръгнал.

 

 

Уил си купи еднопосочен билет до Лас Вегас и плати в брой. Разполагаше с три часа до тръгването на автобуса, но не му се искаше да се мотае из автогарата. От другата страна на улицата имаше магазин за понички. Изкуцука в едно сепаре с кафе и допълнителна картонена чашка. Сипа си половин чаша „Джони Уокър“ под масата, пъхна шест ацетаминофена в устата си и ги изпи с няколко огнени глътки.

Алкохолът му помогна да притъпи болката или поне да го разсее достатъчно, за да извади новия си компютър от кутията и да го включи. Системата не откри мрежа.

— Имате ли безжичен интернет? — извика той към тъпото на вид мексиканско момиче зад тезгяха, но със същия успех би могъл да я помоли да му обясни принципите на квантовата механика. Момичето го погледна безизразно и сви рамене.

Включи флаш паметта и прехвърли базата данни на Шакълтън. Минута по-късно беше подканен да въведе парола. Спомни си я веднага — Питагор. Сигурно беше имала някакво значение за Шакълтън, но така и не беше разбрал какво точно.

Базата данни беше готова за запитване. Имаше някакво божествено усещане да можеш да въведеш име и някаква допълнителна информация и моментално да откриеш датата на смъртта на съответния човек. Започна с Джо и Мери Липински, просто за да им отдаде почит. Бяха там — 20 октомври.

После отново провери Хенри Спенс. Получи потвърждение — 23 октомври. Утре.

Въведе още две имена и се загледа в екрана.

Вече имаше известна идея какво ще се случи утре.

В Ню Хемпшир бе след полунощ, но трябваше да говори с Нанси, дори това да означаваше да я събуди и разтревожи. Нямаше избор. Като едното нищо това можеше да се окаже последният им разговор.

До тоалетните имаше телефонни апарати. Уил смени няколко банкноти срещу куп монети и набра домашния номер на Зекендорф в Алтън. Наблюдателите вероятно разполагаха с номерата на всички предплатени телефони и ги подслушваха. Нямаха този номер. Засега. Докато телефонът звънеше, Уил забеляза свежа кръв по новите си панталони.

Нанси вдигна. Изглеждаше изненадващо будна.

— Аз съм — рече той.

— Уил! Как си? Къде си?

— В Ел Ей.

— И? — загрижено попита тя.

— Намерих флаш паметта, но има някои проблеми.

— Какво се е случило?

— Спипаха Дейн. Имаше малко счепкване.

— Уил, добре ли си?

— Прострелян съм. В лявото бедро. Не улучиха топките ми.

— Господи, Уил! Трябва да отидеш в някоя болница!

— Не става. Вземам автобус. Трябва да се добера до Спенс.

Личеше си, че Нанси се опитва да измисли нещо. Чу как бебето се размърда.

— Ще се обадя в отдела в Ел Ей — каза тя. — От ФБР ще те поемат.

— Господи, недей! Фрейзър ще научи. Следи всички местни комуникации. Трябва да се оправям сам. Ще успея.

— Не ми звучиш добре.

— Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Купих бутилка уиски. Нанси?

— Да?

— Бясна ли си ми?

— Винаги съм ти бясна.

— Питам сериозно.

— Уил, обичам те.

— Само ти създавам неприятности.

— Не говори така.

— Искам да мога да се погрижа за теб и Фили през двайсет и седма.

— И ще го направиш, скъпи. Зная, че ще го направиш.