Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

4

През следващия час Уил изгуби представа за маршрута. Смътно осъзнаваше, че се движат през Таймс Скуеър, Кълъмбъс Съркъл, минават покрай тъмната грамада на Природонаучния музей, обикалят на няколко пъти през Сентрал Парк, а белите гуми на караваната разпиляват чупливите есенни листа из нощния въздух. Слушаше толкова съсредоточено, че градът около него почти изчезна.

 

 

В „Принстън“ Хенри Спенс бил чудо на чудесата, тийнейджър с напреднал случай на преждевременно развитие. Било началото на шейсетте, Студената война била в разгара си и за разлика от повечето му връстници, които насочвали интелектуалната си мощ към естествените науки, Хенри се посветил изцяло на чуждите езици и политиката. Овладял китайски и японски и имал добри познания по руски. Втората му специалност били международни отношения и предвид консервативните му филаделфийски корени, съвестността и високата нравственост на практика носел светещ знак „наемете ме“ на гърба си, с който примамвал местния човек на ЦРУ. Професорът по съветски изследвания потривал доволно ръце всеки път, когато виждал късо подстригания младеж да пуши в Бръшлянения клуб, забол бледото си лице в поредната книга.

До ден днешен Спенс си оставал най-младият новобранец в историята на ЦРУ и някои стари служители все още говорели за гениалното хлапе, перчещо се в Лангли с гигантското си его и огромните си аналитични способности. Вероятно било неизбежно към него да се обърне незабележим мъж в костюм и да му пъхне в ръката странна визитка с емблемата на военноморските сили. Естествено, Спенс поискал да разбере какво иска от него флотът и онова, което му било казано, променило живота му в сегашната посока.

Уил си спомни собственото си объркване в деня, когато Марк Шакълтън му бе споменал, че Зона 51 е флотско начинание. Военните имат своите традиции, някои от които упорито тъпи, и тази беше една от тях.

Както беше научил Уил, през 1947 г. президентът Труман натоварил един от най-доверените си помощници, Джеймс Форестал, с построяването на нова свръхсекретна военна база при Грум Лейк, Невада, в затънтен пустинен район на границата с равнините Юка. Поради картографското си означение „Тестов полигон 51, Невада“, започнали да наричат базата за по-кратко Зона 51.

Англичаните открили нещо необикновено тревожно по време на археологически разкопки на остров Уайт, на територията на стария манастир Вектис. Открехнали мъничко своята кутия на Пандора и моментално я затворили, когато осъзнали на какво са попаднали. Премиерът Клемънт Атли се обърнал към Чърчил да поеме ролята на посредник и да убеди президента Труман находката да премине в американски ръце, за да не попречи на следвоенното възстановяване на Великобритания.

Така се появил проектът „Вектис“.

Когато бил натоварен с поръчението, Форестал изпълнявал длъжността секретар на ВМС и проектът се лепнал за флота като паста, превръщайки Зона 51 в най-сухата, най-отдалечената от вода военноморска база на планетата. На работната група на проекта „Вектис“, ръководена лично от Труман, й хрумнала оригиналната идея да забулят Зона 51 в тайна и дезинформация — измама, която действаше и до днес, шейсет години по-късно. Те се възползвали от манията около съобщенията за наблюдавани НЛО, организирали и изиграли една малка драма в Розуел, Ню Мексико, след което пуснали слуха, че чисто новата база в Невада вероятно има нещо общо с космически кораби и други такива. Зона 51 се заела с истинската си мисия, а лековерната публика така и не разбрала каква всъщност е тя.

Във всяка администрация секретарят на ВМС бил на практика стражарят на Пентагона по всички въпроси, свързани с базата, и един от шепата държавни служители, които били наясно какво всъщност означава цялата тази потайност около нея. Привличането на Хенри Спенс от лагера на противника — ЦРУ — било смятано за сериозен удар и малко след приемането на предложението Спенс бил представен в кабинета на секретаря, за да бъде посрещнат с добре дошъл. Истината за новото назначение била толкова поразителна, че той почти нямал спомени как точно е минала срещата.

 

 

Уил слушаше съсредоточено, докато Спенс описваше първия си ден в пустинята Невада, дълбоко под земята в сградата „Труман“ — основния комплекс на Зона 51. Като новобранец, той бил тържествено заведен от началника си в трезора в присъствието на свирепо изглеждащи въоръжени стражи, известни като наблюдателите, и въведен в огромното, тихо, студено помещение, нещо като високотехнологична катедрала, където за първи път видял с очите си всичките 700 000 стари книги.

Най-необикновената и странна библиотека на света.

— Господин Спенс, това са вашите данни — казал му началникът с театрален жест, обгръщащ всички рафтове. — Малцина са получавали тази привилегия. Очакваме големи постижения от вас.

И Спенс започнал новия си живот.

Зона 51 намерила не само талант — организацията попаднала на същински фанатик. През следващите тридесет години всеки ден, когато се спускал в земните недра, Спенс блаженствал от привилегията, описана от шефа му, и от опияняващата възможност да бъде част от най-префинената тайна институция на света. Лингвистичните и аналитичните му умения му послужили добре и само след няколко кратки години той станал завеждащ китайската секция. По-късно щял да стане директор на азиатските въпроси и щял да завърши кариерата си като най-големия аналитик в историята на лабораторията.

През седемдесетте предложил комплексен подход за събиране на свързани с отделни хора данни, използвайки наличните, макар и примитивни, китайски бази данни и рудиментарните данни от преброяванията в съчетание с огромната разузнавателна мрежа, която разработил в сътрудничество с ЦРУ. Маоистките чистки и масовите преселвания често го принуждавали да прибягва до статистически модели, но един от най-големите му успехи бил през 1974 г., когато предсказал катастрофата от 28 юли 1976 г. в миньорския град Таншан, Североизточен Китай, убила 255 000 души. След земетресението президентът Форд бил в позиция незабавно да предложи предварително подготвената помощ на премиера Хуа Гуофен, с което затвърдил подобряването в отношенията между Съединените щати и Китай от епохата след Никсън.

Това било опияняващо време за Спенс. С мрачна гордост той описа вълнението, което изпитал, когато до Невада достигнали първите съобщения за унищожителното земетресение. А когато забеляза странното изражение на Уил, добави:

— Искам да кажа, не се чувствах така, сякаш съм причинил проклетото нещо. Просто го предсказах.

Отначало Спенс бил наперен, хващаш окото младок, който се наслаждавал на ергенския си живот в бурно развиващия се Вегас. Но в крайна сметка, бидейки типичен бял, англосаксонски протестант със синя кръв, той не се вписвал много добре в алчния град на новобогаташите и неизбежно започнал да гравитира около хора от своя сой. В своя клуб се запознал с Марта, дъщеря на богат предприемач. Оженили се и си родили деца, които вече са големи и утвърдени. Станал и дядо, но за жалост Марта починала от рак на гърдата преди раждането на първия им внук.

— Така и не погледнах датата й — твърдеше Спенс. — Може би щеше да й се размине, но така и не го направих.

Напуснал лабораторията, когато навършил възрастта за задължително пенсиониране, малко след 11 септември. Вероятно щял да остане още, ако му бяха позволили; тя била целият му живот. Изпитвал неутолим интерес към работата в Зона 51 и обичал да се намесва в горещи теми, дори да били извън азиатската проблематика. През лятото на 2001 г., когато пенсионирането наближавало, всеки ден обядвал с хора от американския отдел и с тях развивали теории и предвиждания за събитията, които скоро щели да убият 3000 души в Световния търговски център.

Когато се пенсионирал, Спенс бил физиологично стар, но изключително богат благодарение на фамилното състояние на жена му. Смъртта й му се отразила тежко и дългогодишният му навик да пуши по две кутии на ден му докарал влошаваща се астматична емфизема. Стероидите и слабостта му към калорична храна спомогнали за натрупването на килограмите. Спенс призна, че двете му страсти след пенсионирането били внуците и Клуб 2027. Тази каравана, получила прякора дядомобил, била билетът му за мобилността и голямото му семейство.

Спенс завърши и Алф Кениън веднага започна да разказва собствената си история, без да даде възможност на Уил да отвори уста. Уил изпита чувството, че го изиграват. Тези двамата разтваряха кимоната си, за да го размекнат и да го подготвят за нещо. Това не му харесваше, но бе достатъчно любопитен, за да се хване на въдицата им.

 

 

Кениън бил син на презвитериански пастори от Мичиган. Израснал в Гватемала, но бил пратен обратно в Щатите, за да учи в колеж. В „Бъркли“ се запалил покрай протестите срещу войната във Виетнам и смесил латиноамериканските изследвания с все по-нарастващ радикализъм. След завършването си заминал за Никарагуа, за да помага на селяните в борбата им за оземляване срещу правителството на Сомоса.

В началото на седемдесетте сандинистите започнали да печелят влияние в провинцията и да мобилизират антиправителствената опозиция. Кениън бил техен силен симпатизант. Работата му в централните възвишения обаче привлякло нежеланото внимание на проправителствените военни и един ден бил изненадан в селото с посещението на красив като херувим млад американец на име Тони, който бил горе-долу на неговата възраст. Неясно откъде Тони знаел ужасно много неща за него и го посъветвал най-приятелски да не се изявява прекалено много. Кениън по принцип бил наивник, но достатъчно схватлив, за да се сети, че Тони е човек на Управлението.

Двамата младежи били като тебешир и сирене, пълни противоположности в политически и културни възгледи, и Алф гневно го отпратил. Призна пред Уил, че когато Тони се върнал седмица по-късно, Кениън се зарадвал да го види отново.

— Честно казано, не мисля, че някой от двама ни имаше представата, че е гей! — изтърси той.

Уил схвана, че историята с Тони има по-голямо значение от това да разкрие сексуалните предпочитания на разказвача, така че го остави да продължи по своя бавен и прецизен начин.

Въпреки политическите им различия Тони и Кениън станали приятели — двама самотни американци, всеки на своята противоположна мисия във враждебната джунгла, единият католик, другият протестант, и двамата отдадени на вярата си. Кениън започнал да разбира, че някой друг служител на ЦРУ най-вероятно щял да го хвърли на вълците, но Тони показвал искрена загриженост за безопасността му и дори го предупреждавал за чистките на военните.

Наближавала Коледа на 1972 г. и Кениън кроял планове да прекара една седмица в Манагуа. Тони го навестил и започнал да го умолява („Да, умоляваше ме!“) да не отива в столицата. Кениън отказал да го послуша, докато Тони не споделил с него нещо, което щяло да промени живота му.

„На двайсет и трети декември в Манагуа ще има катастрофа — казал той. — Хиляди ще умрат. Моля те, не отивай.“

— Знаете ли какво се случи на тази дата, господин Пайпър?

Уил поклати глава.

— Голямото никарагуанско земетресение. Загинаха над десет хиляди души, три четвърти от сградите бяха разрушени. Тони не ми каза откъде е знаел, но успя да ме стресне и аз не заминах. След това, когато се сближихме повече, така да се каже, той сподели, че нямал представа откъде правителството ни е знаело какво предстои, но предвиждането е съществувало в системата и той си дал сметка, че то е същинско съкровище. Едва ли има нужда да казвам, че бях силно заинтригуван.

Накрая Тони бил пратен на друга мисия, а Кениън напуснал Никарагуа, когато гражданската война в страната избухнала с пълна сила. Върнал се в Щатите, за да защити докторат в Мичиган. Тони явно бил вкарал името му в системата и набиращите персонал за Зона 51 попаднали на него, тъй като търсели специалист по Латинска Америка. Един прекрасен ден на прага на апартамента му в Ан Арбър се появил човек от ВМС, който го стреснал с въпроса дали желае да научи откъде правителството е знаело за земетресението в Манагуа.

Естествено, че желаел. Стръвта била налапана.

Кениън постъпил в Зона 51 няколко години след Спенс и работил в латиноамериканската секция. Като интелектуални типове, обичащи да разговарят за политика, двамата със Спенс се сближили и бързо се сприятелили при всекидневните полети между Лас Вегас и Грум Лейк. С годините родът на Спенс направо осиновил самотния мъж и го канели на всички празници и семейни събития. След смъртта на Марта Кениън бил опората на Спенс.

Пенсионирали се в един и същи ден през 2001 г. След последния им полет двамата се прегърнали просълзени на военния и правителствен терминал на летище „Маккарън“. Спенс останал в извънградското си имение край Лас Вегас, а Кениън се преместил във Финикс, за да бъде по-близко до единственото си семейство — сестра си. Останали близки приятели, свързани с общите преживявания и Клуб 2027.

 

 

Кениън завърши разказа си. Уил очакваше Спенс отново да вземе думата, но той продължи да мълчи.

— Мога ли да ви попитам дали сте вярващ, господин Пайпър? — попита накрая Кениън.

— Сигурно можете, но не мисля, че ви влиза в работата.

Човекът като че ли се засегна. Уил осъзна, че двамата бяха споделили личния си живот с надеждата да го накарат да се открие за тях.

— Не, не съм особено религиозен.

Кениън се наведе напред.

— Нито пък Хенри. Намирам за изумително, че човек, който знае за Библиотеката, може да не вярва.

— Всекиму своето — обади се Спенс. — Хиляди пъти сме говорили по този въпрос. Алф е в лагера на онези, според които Библиотеката доказва съществуването на Бог.

— Няма друго обяснение.

— Не ми се повтаря всичко това точно сега — уморено рече Спенс.

— Винаги ме е радвало, че съм роден в съвършената религия — изтъкна Кениън. — Като презвитерианец, за мен бе напълно присъщо да включа Библиотеката в духовния си живот.

— Той продължава да пресъздава протестантската Реформация — пошегува се Спенс.

Уил се сети накъде вървят нещата. Самият той си беше мислил хиляди пъти по тези въпроси през последната година.

— Предопределеност — изрече гласно.

— Именно! — възкликна Кениън. — Бях калвинист преди да имам твърди основания да бъда такъв. Така че нека да кажем, че Библиотеката ме превърна във върховен калвинист. Абсолютен доктринер.

— И абсолютен догматик — добави приятелят му.

— След пенсионирането си бях ръкоположен за пастор. Освен това пиша биография на Жан Калвин и се опитвам да разбера откъде е получил прозрението да изгради така правилно теологията си. Честно казано, ако не беше наближаващият край на Хенри, щях да бъда щастлив като мида. Всичко ми се вижда смислено, а така е приятно да се живее.

— Разкажете ми за Клуб 2027 — подкани Уил.

Спенс се поколеба с волана, когато светна зелено.

Трябваше да решава дали отново да завие през парка.

— Сигурен съм, знаете, че последната книга в Библиотеката свършва с датата девети февруари две хиляди двайсет и седма. Всеки човек без записана дата на смъртта е ОХ, или отвъд хоризонта. Всички, които са работили някога в библиотеката, непрекъснато са се питали защо свършват книгите и кой изобщо е техният автор. Дали делото на онези мъдреци, монаси, гадатели или извънземни — да, Алф, моето обяснение по нищо не отстъпва на твоето — е било прекъснато от външни фактори, като война, епидемия или природен катаклизъм? Или има някакво по-зловещо обяснение, което може би жителите на Земята трябва да знаят? Доколкото ни е известно, никога не са били правени официални опити да се разбере значението на „хоризонта“, както го наричат. Пентагонът винаги е бил зает най-вече с изравяне на данни и получаване на разузнавателна информация. В недалечното бъдеще има много лоши събития, огромни катастрофи, които обсебват вниманието на нашите хора. Честно казано, в Латинска Америка назрява нещо голямо. Може би с приближаването на две хиляди двайсет и седма на онези гении във Вашингтон ще им хрумне, че наистина трябва да знаем какво ще се случи на десети февруари. Но да ви призная, господин Пайпър, любопитството на човек към „хоризонта“ не изчезва с пенсионирането. Клуб 2027 бил създаден през петдесетте от бивши служители в Зоната отчасти като социален клуб, отчасти като аматьорска детективска група. Всичко е строго поверително, тъй като нарушава декларациите за запазване на конфиденциалност и тъй нататък, но човешката природа не може да се смаже. Ние сме ужасно любопитни и единствените, с които можем да разговаряме, са наши бивши колеги. Освен това имаме възможност да се събираме и да се насладим на по-сериозни напитки.

Дългата реч изтощи болния мъж. Уил видя, че Спенс силно се е задъхал.

— И какъв е отговорът? — попита той.

— Отговорът е… — Спенс направи пауза за по-голяма драматичност, — че не знаем! — Изсмя се гръмко. — Точно затова обикаляме из Манхатън и се опитваме да ви ухажваме.

— Не мисля, че мога да ви помогна.

— Ние пък мислим, че можете — настоя Кениън.

— Вижте — добави Спенс, — знаем всичко за случая „Апокалипсис“ и Марк Шакълтън. Познавахме го — е, не чак толкова добре, но ако някой смяташе да наруши правилата, той щеше да бъде човек като Шакълтън, първокласен загубеняк, ако питате мен. Имали ли сте някаква връзка с него преди това?

— Беше ми съквартирант в колежа. За една година. А какъв е източникът ви на информация за мен?

— Клубът. Общуваме като ненормални. Знаем, че Шакълтън е измъкнал американската база данни със записите чак до „хоризонта“. Знаем, че е нагласил димна завеса, измисляйки серийните убийства в Ню Йорк.

Кениън тъжно поклати глава и се намеси:

— Още не мога да повярвам що за жесток човек трябва да си, за да пращаш на хората картички с датата на смъртта им!

— Знаем, че истинската му цел е била проста, да направи пари от схемата със застраховките — продължи Спенс. — Знаем, че сте го разкрили. Знаем, че е бил сериозно ранен от наблюдателите. Знаем, че са ви позволили да се пенсионирате от ФБР и да живеете спокойно. Ето защо, господин Пайпър, имаме сериозните основания да подозираме, дори почти да сме сигурни, че притежавате уникално преимущество пред властите.

— И какво по-точно е то?

— Вие трябва да притежавате копие на базата данни.

За миг Уил се върна отново в Лос Анжелис, бягаше от наблюдателите и забързано копираше базата данни от лаптопа на Шакълтън върху флаш паметта на задната седалка на таксито. Шакълтън гниеше като зеленчук в някакво забравено от Бога болнично отделение.

— Няма нито да потвърдя, нито да отрека.

— Това не е всичко — рече Кениън. — Хайде, Хенри, разкажи му.

— В средата на деветдесетте се сприятелих с един от наблюдателите, човек на име Дейн Бентли. Станахме дотолкова близки, че той ми направи върховната услуга в Зона 51. Бях ужасно любопитен. Единствените хора с достъп до информацията, която исках да науча, бяха натоварени със задачата да направят всичко възможно никой да няма достъп до нея! Наблюдателите, както знаете, са мрачна група, но у онзи тип Дейн имаше достатъчно човечност, за да наруши правилата заради приятел. Погледна датата на смъртта ми. Двайсет и първи октомври две и десета. По онова време ми изглеждаше много, много далеч. Сякаш щеше да пълзи безкрайно дълго време.

— Съжалявам.

— Благодаря. Оценявам го. — Спенс изчака следващия червен светофар, преди да попита: — Погледнахте ли своя запис?

Уил не виждаше причина да продължава да се прави на ударен.

— Погледнах. Обстоятелствата бяха такива, че се налагаше. Отвъд хоризонта съм.

— Това е добре — рече Кениън. — Голямо облекчение е да го научим, нали, Хенри?

— Точно така.

— Никога не съм искал да зная своята дата — продължи Кениън. — Предпочитам да оставя всичко в Божиите ръце.

— Ето как стоят нещата — разгорещи се Спенс и тупна с длани волана. — Разполагам с десет дни да науча истината. Не мога да отложа неизбежното, но искам да зная, преди да умра, по дяволите!

— Не виждам как мога да ви помогна. Наистина не виждам.

— Покажи му, Алф — нареди Спенс. — Покажи му какво открихме преди седмица.

Кениън отвори една папка, извади няколко страници — разпечатка от уебсайт — и ги подаде на Уил. Оказа се онлайн каталог на някаква лондонска антикварна книжарница „Пиърс & Уайт“, в който се обявяваше търг на 15 октомври 2010 г. — вдругиден. Имаше множество цветни фотографии на артикул 113 — дебела стара книга, върху чието гръбче бе гравирана годината 1527. Уил разгледа снимките и премина на подробното описание след тях. Прегледа набързо текста, но най-общо в него се казваше, че макар томът да е уникален, търговската къща не знае какво представлява той. Имаше и предполагаема цена — между две и три хиляди лири.

— Онова ли е, за което си мисля? — попита Уил.

Спенс кимна.

— В гилдията е добре известно, че един от томовете на библиотеката липсва. Книга за хиляда петстотин двайсет и седма година. Остават ми по-малко от две седмици живот, а аз откривам, че проклетницата се появява на търг! Трябва да се сдобия с нея! Проклетото нещо се е запиляло някъде в продължение на цели шест века! Единствената липсваща книга от стотици хиляди. Защо е била отделена от останалите? Къде е била? Някой знаел ли е какво представлява? Господи, тя може да ни каже повече от всяка друга книга, пазена в хранилището в Грум Лейк. Не искам да избързвам, но според всичко, което ни е известно, този том може да се окаже ключът за разбирането какво, по дяволите, означава две хиляди двайсет и седма! Имам предчувствие, господин Пайпър, много силно предчувствие. И, по дяволите, трябва да разбера, преди да умра!

— Какво общо има това с мен?

— Искаме утре да заминете за Англия и да купите книгата вместо нас. Аз съм твърде болен, за да летя, а Алф, упоритият му кучи син, отказва да ме остави сам. Запазил съм ви билет първа класа, с обратен полет в петък вечерта. Наел съм ви и хубав апартамент в „Кларидж“.

Уил го изгледа мрачно и понечи да откаже, но Спенс не му позволи да отвори уста.

— Преди да отговорите, искам да знаете, че ми трябва и нещо друго, което е още по-важно за мен. Искам да видя базата данни. Зная датата на собствената си смърт, но така и не потърсих сведения за хората, които имат значение за мен. Доколкото знам, онзи шибаняк Малкълм Фрейзър, дано Богът на Алф да го тръшне утре, е по петите ни. Възможно е не прогнилите ми дробове да ми видят сметката след десет дни. Може да го направят мутрите на Фрейзър. Отказвам да напусна тази тленна обвивка, без да знам дали децата и внуците ми са отвъд хоризонта. Искам да знам дали са в безопасност. Отчаяно искам да знам! Ако направите тези неща за мен, господин Пайпър, ако вземете книгата и ми дадете базата данни, ще ви направя богат.

Уил клатеше глава преди още онзи да е завършил.

— Утре няма да замина за Англия — с равен глас рече той. — Не мога да оставя ей така жена си и сина си. И няма да докосна базата данни. Тя е моята застрахователна полица. Нямам намерение да рискувам сигурността на семейството си, за да задоволя вашето любопитство. Съжалявам, но това няма да се случи, макар че обещанието за богатство звучи доста добре.

— Вземете и жена си. Сина също. Ще платя за всичко.

— Тя не може да напусне работа просто така. Забравете. — Представи си как би реагирала Нанси и картината изобщо не му хареса. — Завийте вдясно по Пето авеню и ме откарайте у дома.

Спенс се разпеняви и започна да вика и да пръска слюнки. Трябваше да му съдейства! Часовникът тиктака! Не може ли да разбере колко е отчаян!

Човекът започна да кашля свирепо и така да хрипти, че Уил се уплаши да не би да изгуби управление и да се блъсне в паркираните коли.

— Хенри, успокой се! — замоли го Кениън. — Стига си говорил. Нека аз се оправя.

Спенс вече така или иначе не можеше да говори. Кимна с прошарената си глава и даде знак на Кениън да продължи.

— Добре, господин Пайпър. Не можем да ви принудим да направите нещо против волята ви. Помислих си, че може и да не сте склонен да се забъркате във всичко това. Ще наддаваме за книгата по телефона. Поне ни позволете куриерът да я достави в апартамента ви в петък вечерта, откъдето ние ще я поемем. А дотогава бъдете така любезен да обмислите другата част от щедрото предложение на Хенри. Не му е нужна цялата база данни, а само датите на по-малко от дузина души. Моля ви, помислете си хубаво.

Уил кимна и запази мълчание през останалата част от пътя, като се съсредоточи върху хриповете на Спенс и съскането на кислорода през тръбичките на носа му.

 

 

В същия този момент Малкълм Фрейзър се събуди със стряскане и се намръщи — чувстваше се необичайно дезориентиран. Виновници бяха пуснатият в салона филм и възрастната жена на средната седалка, която го тупаше по гранитното рамо и искаше да й направи място, за да отиде до тоалетната. Седалките в туристическия салон на американските самолети не бяха пригодени за неговото едро мускулесто тяло и десният му крак беше изтръпнал. Фрейзър стана, за да се разтъпче и да разкара игличките в него, и наруга шефовете си, че не са се изръсили малко отгоре за бизнес класа.

Нищо в това назначение не му харесваше. Да изпратят шефа на охраната на Зона 51 да купува книга на търг изглеждаше нелепо. Дори тази книга. Не можеха ли да натоварят със задачата някой лабораторен плъх? Самият той с радост би пуснал някой от наблюдателите си да го дундурка. Но не. От Пентагона искаха него. За съжаление, той знаеше защо.

Събитието „Каракас“ — минус тридесет дни и намалява.

Наближаваше едно от онези съществени предсказания на Зона 51, но този път беше различно. Не бяха в обичайната си пасивна, защитна готовност. Смятаха да се възползват от данните, да бъдат настъпателни. Пентагонът се беше задвижил. Генералният щаб заседаваше непрекъснато. Вицепрезидентът лично командваше специалната група. Правителството натискаше с цялата си тежест. Това бе възможно най-лошото време на бял свят да се появи единствената липсваща книга. Секретността винаги е била основен приоритет в Грум Лейк, но никой не искаше да се говори за възможен пробив в сигурността един месец преди операция „Помагаща ръка“.

„Помагаща ръка“!

Кой малоумен идиот от Пентагона е измислил това име?

Ако липсващата книга се окажеше в ръцете на някоя учена тиква, кой знае какви въпроси ще започнат да се задават и какви факти ще излязат на бял свят?

Така че Фрейзър разбираше защо именно той бе натоварен с тази задача. Това обаче не означаваше, че трябва да я харесва.

Пилотът обяви, че приближават крайбрежието на Ирландия и след два часа ще кацнат на „Хийтроу“. В краката му лежеше празно кожено куфарче, специално изработено за целта с необходимите размери и уплътнения. Фрейзър вече броеше часовете до завръщането си в Невада, а безценната книга за 1527 г. ще тежи на рамото му, удобно настанена в държавната чанта.