Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Ген Купър. Книга на душите

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-1

История

  1. — Добавяне

35

От болницата за трайни заболявания в Лонг Бийч бяха направили слаб опит да разведрят обстановката с няколко саксии с ярки едногодишни растения при входа. Иначе ниският комплекс от бели тухли приличаше точно на това, което и беше — индустриално хранилище за безнадеждни и безпомощни. Влизаш вътре и никога не те изписват.

Дори в лобито имаше застояла миризма на болест и дезинфектанти. Обясниха му, че Шакълтън се намирал в източното крило и Уил тръгна по неприветливите варосани коридори покрай посетители и болнични служители. Всички се движеха бавно, нямаха закъде да бързат. Никой не изглеждаше радостен, че е тук. Океанът бе на не повече от километър, свеж и изпълнен с живот, но спокойно можеше да се намира и на друга планета.

Фрейзър беше паркирал пред болницата и обмисляше следващия си ход. Дали да прати някой вътре и да рискува? Какво беше замислил Пайпър? Може би Шакълтън му бе нужен по някакъв начин, за да получи базата данни? Нямаше смисъл. Знаеше от разказа на самия Пайпър, че след престрелката в „Бевърли Хилс“ беше купил флаш памет от „Рейдио Шак“ и я бе скрил някъде в Ел Ей. Вече знаеха, че я е пъхнал в книга в Централната библиотека. Шакълтън не беше важен.

— Посещава го просто така, за да убие времето — каза Фрейзър на хората си. — Сигурен съм. Така че просто ще го изчакаме.

Свърза се със Съливън и го попита какво става с пилота. Беше му отговорено, че Дейн оказал доста добра съпротива в мотела, преди да бъде инжектиран и напъхан в количка за пране. Намираше се на борда на самолет и летеше обратно към старата си месторабота в Зона 51, където щеше да бъде разпитан и задържан, докато не решат какво да правят с него. Фрейзър се отпусна и изпрати един от хората си да намери кафе.

Гишето на сестрите беше празно и Уил забарабани с пръсти, докато чакаше някой да се появи. Накрая от салона дойде пълничка млада жена в колосана униформа и петно от нещо червено и лепкаво в ъгълчето на устата.

— Бих искал да видя Марк Шакълтън.

Сестрата изглеждаше изненадана. По всичко личеше, че Шакълтън не е от най-посещаваните.

— Роднина ли сте?

— Не. Стар приятел.

— Разрешено е само за роднини.

— От Ню Йорк съм. Изминах много път.

— Такава е политиката.

Уил въздъхна. Явно днес нещата вървяха все по този начин.

— Мога ли да говоря с началника ви, моля?

Беше призована по-възрастна чернокожа жена — яка и сериозна дама, която изглеждаше така, сякаш беше татуирала правилника на ръката си. Започна да обяснява на Уил политиката на болницата за посещения, но внезапно млъкна и се вгледа по-отблизо в него над очилата си за четене.

— Вие сте онзи от фотографията му.

— Нима?

— Единствената му фотография. Той няма посетители, нали разбирате. Понякога минава някой от правителството със специален пропуск, но не остава за повече от минута. Казвате, че сте негов приятел?

— Да.

— Елате с мен. Ще направя изключение.

Видът на Шакълтън в леглото бе шокиращ, защото се беше смалил ужасно. И преди нямаше много месо по кокалите, но годината в кома и храненето на системи го бяха превърнали в жив скелет с жълта като восък кожа и силно изпъкващи кости. Уил можеше да го повдигне със същата лекота, с която вдигаше и сина си.

Лежеше на една страна — всеки ден го обръщаха, за да не получи рани от залежаване. Очите му бяха отворени, но замъглени, а устата му зееше отворена, показвайки кафеникави зъби. На главата му имаше мръсен каскет на „Лейкърс“, който прикриваше вдлъбнатината от ужасната рана. Беше завит с чаршаф от кръста надолу. Гърдите и ръцете му бяха кльощави като на затворник от концлагер, пръстите бяха извити като хищни нокти. Гърдите му се движеха драматично, всяко вдишване бе рязко и шумно. Прозрачна найлонова торбичка изливаше съдържанието си в тялото му — бяла течност, капеща в тръба, излизаща от стомаха му. Друга торбичка се пълнеше с урината от катетъра.

На масичката до леглото имаше една-единствена снимка в рамка. Четиримата съквартиранти по време на срещата им по случай двайсет и пет годишнината от завършването на колежа. Джим Зекендорф сияеше в единия край, Алекс Динърщайн беше в другия. В средата се мъдреше Шакълтън с пресилена усмивка на лице и същия каскет на „Лейкърс“, застанал до Уил, който стърчеше цяла глава над него, фотогеничен и естествен.

— Когато отишли в къщата му, това била единствената фотография, която открили — каза сестрата. — Донесоха я, което е хубаво. Кои са другите?

— Съквартиранти от колежа.

— Личи му, че е бил умен човек, макар и да не говори.

— Има ли някакъв шанс да излезе от това положение? — попита Уил.

— За Бога, не! — възкликна сестрата. — По-добре от това не може да бъде. Светлините са включени, но Бог знае, че вътре няма никой.

Тя остави Уил до леглото. Той придърпа един стол и седна, загледан в празните очи на Шакълтън. Искаше да го мрази. Този нещастен дребен човек го бе уловил като заек в примката си и го бе завлякъл в безумния си свят. Насила го беше натъпкал с информация за Библиотеката и бе запратил живота му в странна и непозната орбита. Може би всичко това е било предопределено, трябвало е да стане, но този жалък дребосък по своя воля беше замислил да омърси живота на Уил. И се беше справил забележително добре.

Но сега не можеше да изпита омраза към това полумъртво създание, поемащо дъх като риба на сухо, чието лице наподобяваше лицето на измъчения образ от картината „Викът“ на Едвард Мунк. Чувстваше единствено тъпа мъка за пропилян живот.

Не си направи труда да говори с него по изпълнения с надежда начин, по който другите посетители говореха с изпадналите в кома. Просто седеше и мислеше за собствения си живот, за изборите, които беше направил, за изминатите и загърбените пътища. Нима всеки път, когато бе постъпвал по начин, който оказва влияние на живота на други, решението му е било предопределено от невидима ръка? Беше ли отговорен за собствените си постъпки, или не? Имаше ли значение дали ще планира следващия си ход? Каквото е писано, ще се случи, нали така? Може би не трябваше да се връща при склада и да прекарва мизерна нощ в търсене на флаш паметта. Можеше просто да свали ризата си и да прекара нощта на плажа, загледан в звездите. Може пък това да беше следващият ход на голямата шахматна дъска.

Умът на Уил по принцип не беше настроен да философства. Той бе практичен човек, разчитащ на инстинкта и действието. Ако беше гладен, ядеше. Ако му се чукаше, намираше си жена. Ако бракът или връзката го правеше нещастен, слагаше край. Ако имаше работа, вършеше я. Ако имаше убиец, намираше го.

Сега отново беше съпруг. И отново беше баща. Имаше великолепна жена и син, който го изпълваше с надежди. Трябваше да се уповава на тях. Нанси и бебето трябваше да насочват вземането на решения. Ако в играта имаше намесени и други сили, тъй да бъде. Не биваше да мисли прекалено много за нещата. Следващият му ход трябваше да бъде намирането на паметта. После метафорично щеше да я завре в задника на Фрейзър.

Почувства се по-добре, като някогашния Уил.

Ами 2027?

Край на дните или не, дотогава имаше много време. Разполагаше със седемнайсет години да компенсира петте десетилетия егоизъм. Имаше възможност да изкупи греховете си.

Сделката беше доста добра.

— Благодаря, задник такъв — каза той на Шакълтън.