Даниъл Силва
Пратеникът (8)

8. Венеция

Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата^[1] Канареджо. Парцелът бил твърде малък за подобаващ църковен площад, затова главният вход гледаше директно към оживената сализада^[2] „Сан Джовани Кризостомо“. Някога Габриел имаше ключ за тази църква. Сега влезе в нея като обикновен турист и спря за момент в преддверието, за да привикнат очите му с полумрака. Хладният въздух, примесен с аромата на восък от свещите и тамян, облъхна лицето му. Спомни си за последния път, когато стъпи в този храм. Беше вечерта, когато Шамрон дойде във Венеция, за да му каже, че е разкрит от враговете им и е време отново да се прибере у дома. Няма да остане и следа от теб — бе казал Ари. — Ще е като че никога не си бил тук.

Прекоси вътрешния неф и отиде до параклиса на свети Йероним, който се намираше в дясната част на църквата. Олтарната картина тънеше в сянка. Габриел пусна монета в автомата за осветлението и лампите се включиха, осветявайки последната велика творба на Джовани Белини. Като подпря брадичка на дясната си ръка и наклони леко глава, той заразглежда картината на ярката светлина. Франческо Тиеполо бе свършил чудесна работа, довършвайки я вместо него. Габриел наистина не можеше да различи къде свършва неговата реставрация и къде започва тази на Тиеполо. „Нищо чудно“ — каза си той. И двамата бяха чиракували при знаменития венециански реставратор Умберто Конти.

Автоматът се изключи и лампите угаснаха, потапяйки отново картината в мрак. Габриел излезе на улицата и тръгна на запад през Канареджо, достигайки до железен мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта там стоял на пост християнски караул, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста и влезе в тъмния подлез. Като излезе от другата страна, пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. Някога там бяха живели над пет хиляди евреи. Сега едва двайсетина от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза ди Рипозо Израелитика^[3].

Той пресече площада и спря пред къщата с номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Натисна звънеца и бързо обърна гръб на охранителната камера, поставена над вратата. След доста време домофонът изпращя и познат женски глас каза:

— Обърнете се! Искам да видя лицето ви.

* * *

Габриел изчака там, където му бе казала — на дървена пейка в огрения от слънцето ъгъл на площада, близо до мемориала в памет на венецианските евреи, арестувани през декември 1943 г. и откарани в концлагера Аушвиц, за да намерят смъртта си. Минаха десет минути, после още толкова. Когато Киара най-накрая излезе от офиса, тя пресече бавно площада и спря на няколко крачки от него, сякаш се страхуваше да дойде по-близо. Все още седнал, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си и погледна към жената, застанала под ослепителната светлина. Носеше избелели сини джинси, които обгръщаха плътно стройните й бедра и се разширяваха под колената, и велурени ботуши с високи токчета. Кройката на бялата й блуза разкриваше в пълна степен пищната й гръд. Буйната й кестенява коса бе прихваната назад с шоколадовокафява сатенена панделка, а на шията й бе завързано копринено шалче. Мургавата й кожа беше много тъмна. Габриел предположи, че наскоро се е пекла на слънце. Очите й — големи и бадемовидни — имаха цвят на карамел, изпъстрен със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й. Последния път, когато ги видя, бяха почти черни от гняв и от размазания грим. Киара скръсти отбранително ръце пред гърдите си и го попита какво прави във Венеция.

— Здравей, Киара. Изглеждаш прекрасно.

Лекият бриз развя косата й и два кичура паднаха пред лицето й. Тя ги отметна с лявата си ръка. Диамантения годежен пръстен, който й беше дал, го нямаше. Сега пръстите й красяха други пръстени, а на китката й блестеше нов златен часовник. Габриел се запита дали са подарък от друг мъж.

— Не съм получавала новини от теб, откакто напуснах Йерусалим — каза Киара с преднамерено спокоен тон, към който прибягваше винаги, когато искаше да прикрие чувствата си. — Оттогава изминаха месеци. А сега се появяваш тук без предупреждение и очакваш да те посрещна с отворени обятия и усмивка на лицето?

— Без предупреждение ли? Тук съм, защото ти помоли да дойда.

— Аз? За какво говориш, по дяволите?

Габриел се вгледа в очите й. Личеше, че не се преструва.

— Извинявай — рече. — Изглежда, са ме изпратили тук под фалшив предлог.

Тя завъртя между пръстите си края на шалчето, като явно се забавляваше от неговото неудобство.

— Кой те е изпратил?

„Донати и Тиеполо — помисли си Габриел. — А може би и самият папа“. Изправи се рязко.

— Няма значение — каза на глас. — Съжалявам, Киара. Беше ми приятно да те видя отново.

Обърна се и понечи да тръгне, но тя го хвана за ръката.

— Почакай. Остани за малко.

— Ще се държиш ли учтиво?

— Учтивостта е за разведени съпрузи с деца.

Габриел отново седна, но Киара остана права. От подлеза излезе мъж със слънчеви очила и светлокафяво спортно сако. Той погледна Киара с възхищение, после пресече площада и изчезна отвъд моста, който водеше към двете стари сефарадски^[4] синагоги, издигащи се в южния край на гетото. Тя го проследи с поглед, след това наклони глава и се взря в Габриел.

— Някой казвал ли ти е, че поразително приличаш на мъжа, който спаси папата?

— Той е италианец — отвърна Габриел. — Не чете ли за него във вестниците?

Тя пренебрегна въпроса му.

— Когато видях репортажа по телевизията, помислих, че халюцинирам. Знаех, че си ти. Онази нощ, след като нещата се поуспокоиха, се обадих в Рим. Шимон ми каза, че си във Ватикана.

Внезапно движение на площада я накара да извърне глава. Загледа се в мъжа с прошарена брада и мека шапка, който вървеше забързано към общинския център. Беше баща й — главният равин на Венеция. Киара вдигна пръстите на десния си крак и го завъртя на върха на токчето си. Габриел познаваше тази поза. Тя означаваше, че ще последва нещо провокативно.

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Казаха ми, че си искала да ме видиш.

— И ти дойде? Просто така?

— Да, просто така.

Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.

— Какво е толкова смешно? — попита той.

— Горкият Габриел. Още ме обичаш, нали?

— Винаги съм те обичал.

— Но не и достатъчно, за да се ожениш за мен?

— Може ли да обсъдим това насаме?

— Не сега. Трябва да наглеждам офиса. Другата ми работа — каза Киара с престорено съзаклятнически тон.

— Моля те, предай поздравите ми на рави Дзоли.

— Не мисля, че това е добра идея. Рави Дзоли още ти е много ядосан.

Тя извади ключ от джоба си и му го подхвърли. Той го гледа дълго време. Дори и след месеците раздяла му беше трудно да си представи, че Киара води свой собствен живот.

— Живея сама, в случай че се чудиш. Не че имаш право да знаеш, но е истина. Настани се удобно. Почини си. Изглеждаш скапан.

— Днес ни върви на комплименти, нали? — Габриел пусна ключа в джоба си. — Какъв е адресът?

— Знаеш ли, за шпионин си ужасен лъжец.

— За какво говориш?

— Знаеш адреса ми, Габриел. Взел си го от отдел „Операции“, откъдето си взел и телефонния ми номер.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Когато косата й падна на лицето му, той затвори очи и вдиша аромата на ванилия.

* * *

Сградата, в която живееше тя, се намираше от другата страна на Канале Гранде, в Санта Кроче, в малък затворен двор с един вход и изход. Като се вмъкна в апартамента, Габриел изпита усещането, че влиза в собственото си минало. Дневната изглеждаше като за снимка в списание. Дори старите списания и вестници изглеждаха подредени от фанатик, стремящ се към външно съвършенство. Той отиде до малка четвъртита масичка и разгледа снимките в рамка: Киара и нейните родители, Киара и по-големият й брат, който живееше в Падуа, Киара с приятелка на брега на Тивериадско море^[5]. Именно по време на това свое пътуване тя — току-що навършила двайсет и пет години — бе привлякла вниманието на един търсач на таланти от Службата. Шест месеца по-късно, след като беше проверена обстойно и добре обучена, Киара бе изпратена обратно в Европа като бат левейха^[6]. Нямаше нейни снимки с Габриел, защото такива не съществуваха.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Долу, на девет метра под него, лениво течаха мазните зелени води на Рио дел Меджо. Към отсрещната сграда бе прокарано въже за простиране. Ризи и панталони се полюшваха на слънцето, а в другия край на въжето една старица седеше пред отворения прозорец, отпуснала пълната си ръка на перваза. Тя видимо се изненада, като го видя. Габриел вдигна ключа и каза, че е приятел на Киара от Милано.

Той спусна щорите и отиде в кухнята. В мивката имаше наполовина изпита чаша с кафе с мляко и коричка от намазана с масло препечена филийка. Изключително придирчива към останалите неща, Киара винаги оставяше съдовете от закуската си в мивката чак до вечерта. Като израз на домакинска дребнавост Габриел ги остави там, където си бяха, и влезе в спалнята й.

Хвърли чантата си върху неоправеното легло и устоявайки на изкушението да претърси стенния гардероб и чекмеджетата й, влезе в банята и пусна душа. Отвори шкафчето над мивката и погледна за самобръсначка, афтършейв или друго доказателство за мъжко присъствие. Имаше две неща, които не беше виждал преди: шишенце с приспивателни и друго — с антидепресанти. Върна ги точно на мястото, на което ги намери. Киара, както и той самият, беше обучена да забелязва дори и най-малките промени.

Съблече дрехите си и ги хвърли в коридора, после прекара дълго време под душа. Като приключи, уви хавлията около талията си и отиде в спалнята. Пухеният юрган ухаеше на Киара. Щом отпусна глава върху възглавницата й, камбаните на „Санта Кроче“ удариха за обяд. Той затвори очи и потъна в дълбок сън.

* * *

Събуди се късно следобед от шума на ключ, мушнат в ключалката, последван от потракването на токчетата на Киара в антрето. Тя не си направи труда да извика, че се е прибрала. Знаеше, че той ще се събуди при най-малкия шум или движение. Когато влезе в спалнята, тихо си тананикаше глупава италианска популярна песен, която той не харесваше.

Седна в края на леглото, достатъчно близо, та бедрото й да се притисне до ханша му. Габриел отвори очи и я наблюдава, докато тя си свали ботушите и изхлузи джинсите. Киара сложи длан на гърдите му. Той дръпна панделката от косата й и кестенявите къдрици се спуснаха като водопад по лицето и раменете й. Тя повтори въпроса, който му зададе на площада:

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Чудех се дали да не пробваме отново — отвърна той.

— Не ми е нужно да пробвам. Вече съм опитвала веднъж и много ми хареса.

Габриел отвърза коприненото шалче на шията й и бавно започна да откопчава копчетата на блузата й. Киара се наведе и го целуна по устата. Сякаш го целуна Рафаеловата Мадона Алба.

— Ако пак ме нараниш, ще те намразя завинаги.

— Няма да те нараня.

— Никога не съм спирала да те сънувам.

— Хубави ли бяха сънищата?

— Не — отговори тя. — Сънувах само, че си умрял.

* * *

Единствената следа от Габриел в апартамента беше стар скицник. Той отгърна на чиста страница и огледа Киара с професионална безпристрастност. Увита в копринения чаршаф, тя седеше в края на дивана, подвила под себе си дългите си крака. Лицето й бе обърнато към прозореца, осветено от залязващото слънце. Габриел с облекчение видя първите бръчици в ъгълчетата на очите й. Винаги се бе притеснявал, че тя е твърде млада за него и че един ден, когато той остарее, ще го напусне заради друг мъж. Той дръпна чаршафа, оголвайки гърдите й. Киара задържа погледа му за миг, после затвори очи.

— Имаш късмет, че съм тук — каза тя. — Можех да бъда някъде със задача.

Беше си бъбрива. Габриел отдавна бе разбрал, че е безсмислено да я моли да мълчи, докато му позира.

— Не си работила след онази задача в Швейцария.

— Откъде знаеш за тази операция?

Той я погледна загадъчно над ръба на скицника и й напомни да не мърда.

— Толкова за необходимостта от секретност. Изглежда, можеш да влезеш в отдел „Операции“, когато си поискаш, и да разбереш какво правя. — Тя понечи да обърне главата си, но той я спря, като рязко изцъка с език. — Всъщност не би трябвало да се изненадвам. Дадоха ли ти вече директорския пост?

— Директорският пост на какво? — попита Габриел, правейки се на наивен.

— На „Специални операции“.

Призна й, че постът му е бил предложен и той го е приел.

— Значи сега си ми шеф — отбеляза Киара. — Предполагам, че сме нарушили половин дузина различни разпоредби на Службата относно сближаването между висшестоящите офицери и персонала.

— Най-малко — отговори Габриел. — Обаче назначението ми още не е официално.

— О, слава богу! Не бих искала великият Габриел да има някакви проблеми заради сексуалния си живот. Колко дълго можем да се възползваме от телата си, преди да си навлечем гнева на отдел „Кадри“?

— Колкото си искаме. Трябва само да се регистрираме при тях по някое време.

— Ами пред Бога, Габриел? Този път ще се регистрираме ли пред Бога? — В настъпилата тишина се чуваше единствено драскането на въглена по листа. Тя смени темата: — Какво знаеш за задачата ми в Швейцария?

— Знам, че си отишла в Цермат, за да съблазниш един швейцарски търговец на оръжие, канещ се да сключи сделка с някой, който не ни мисли доброто. От булевард „Цар Саул“ са искали да разберат кога ще тръгне пратката и къде е била опакована.

След дълго мълчание той я попита дали е спала с швейцареца.

— Не беше такъв вид операция. Работех с друг агент. Аз само трябваше да задържа търговеца на оръжие в бара, докато агентът ни проникне в стаята му и свали информацията от компютъра му. Освен това знаеш, че не се предполага бат левейхата да бъде използвана за секс. Наемаме професионалистки за тази работа.

— Невинаги.

— Никога не бих използвала тялото си по този начин. Аз съм религиозно момиче. — Киара се усмихна дяволито. — Впрочем ние го спипахме. Корабът претърпя мистериозна злополука край бреговете на остров Крит. Сега оръжието е на дъното на морето.

— Знам — каза Габриел. — Затвори си отново очите.

— Накарай ме — отвърна тя, засмя се и направи това, което я беше помолил. — Няма ли да ме попиташ дали съм била с някой друг, докато бяхме разделени?

— Това не ми влиза в работата.

— Но може да си любопитен. Мога само да си представя какво си направил с апартамента ми, когато си прекрачил прага му.

— Намекваш, че съм ровил из нещата ти ли?

— О, моля те!

— Защо не можеш да спиш?

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Той не каза нищо.

— Нямаше никой друг, Габриел, но ти го знаеш, нали? Как би могло да има? — Киара му отправи усмивка, в която прозираше лека горчивина. — Те никога не ти казват това, когато те канят да се включиш в техния затворен клуб. Не ти казват как лъжите започват да се трупат или че никога няма да се чувстваш съвсем удобно край хора, които не са негови членове. Това ли е истинската причина да се влюбиш в мен, Габриел? Защото бях от Службата?

— Харесаха ми твоите спагети с гъби. Ти правиш най-хубавите спагети с гъби в цяла Венеция.

— Ами ти? Беше ли с други жени, докато ме нямаше?

— Прекарвах цялото си време с една много голяма картина.

— О, да, забравих за твоя проблем. Ти не можеш да се любиш с жена, ако тя не знае, че си убивал заради страната си. Сигурна съм, че само да беше решил, щеше да намериш някоя подходяща на булевард „Цар Саул“. Всички жени в Службата те желаят.

— Говориш твърде много. Никога няма да приключа това, ако продължаваш да бъбриш.

— Гладна съм. Не трябваше да споменаваш за храна. Впрочем как е Леа?

Габриел спря да рисува и погледна към Киара над ръба на скицника, сякаш искаше да й каже, че не му допада пренебрежителното съпоставяне на храната и съпругата му.

— Извинявай — каза Киара. — Как е тя?

Той се чу да й отговаря, че Леа е добре, че два или три пъти в седмицата ходи до психиатричната клиника „Маунт Херцел“, за да прекара няколко минути с нея. Ала докато й казваше тези неща, умът му беше другаде — на малка уличка във Виена, недалеч от Юденплац, виждаше бомбата, която уби сина му, и огнения ад, който съсипа тялото на Леа и отне паметта й. Цели тринайсет години тя бе мълчала в негово присъствие. Сега от време на време му говореше. Наскоро в градината на болницата го попита същото, което и Киара преди малко. Дали е имало други жени, докато тя е отсъствала. Беше й отговорил откровено.

— Обичаш ли това момиче, Габриел?

— Обичах я, но се отказах от нея заради теб.

— Защо, за бога, си направил това? Погледни ме. Нищо не е останало от мен. Нищо, освен спомени.

Киара бе потънала в мълчание. Светлината, огряла лицето й, взе да избледнява от кораловочервено към сиво. Дебелата старица се показа на отсрещния прозорец и започна да прибира прането си. Киара придърпа чаршафа до брадичката си.

— Какво правиш?

— Не искам синьора Лоренцето да ме види гола.

Дръпвайки чаршафа в първоначалното му положение, Габриел остави черен отпечатък от въглена върху гърдите й.

— Предполагам, ще трябва да се върна в Йерусалим — вметна Киара. — Освен ако не ти се иска да кажеш на Шамрон, че не можеш да оглавиш „Специални операции“, защото ще останеш във Венеция.

— Привлекателна идея — рече той.

— Привлекателна, но невъзможна. Ти си предан войник, Габриел. Винаги правиш каквото ти наредят. Винаги си го правил. — Тя избърса петното от гърдите си. — Поне няма да ми се налага да обзавеждам апартамента.

Габриел не вдигна очи от скицника. Киара се вгледа в лицето му и попита:

— Какво си направил с него?

— Нуждаех се от място, където да работя.

— И просто размести някои неща?

— Знаеш ли, и аз огладнях.

— Габриел Алон, там остана ли нещо?

— Тази вечер е топло — отвърна той. — Хайде да се качим на корабчето до Мурано и да хапнем риба.