Даниъл Силва
Пратеникът (12)

12. Тел Мегидо, Израел

Следващия следобед, в два и половина, министър-председателят даде на Габриел правомощия за извършването на операцията. Алон се насочи направо към Армагедон. Смяташе, че е идеалното място, откъдето да започне.

Времето изглеждаше ненормално хубаво за такъв повод: прохладно, с бледосиньо небе и мек юдейски бриз, който издуваше ръкавите на ризата му, докато се носеше с пълна скорост по пътя за Яфа. Той включи радиото. Траурната музика, която изпълваше ефира в часовете след опита за покушение срещу Шамрон, вече я нямаше. Внезапно започнаха новините. Премиерът бе обещал да направи всичко по силите си за откриването и наказването на отговорните за атентата срещу Ари. Той не спомена факта, че вече знае кой е отговорен или че е дал правомощия на Габриел да го убие.

Алон се заспуска по улица „Баб ал Уад“ по посока на морето, криволичейки нетърпеливо през бавния уличен трафик, после се понесе с пълна скорост под лъчите на залязващото слънце на север през крайбрежната равнина. По радиото съобщиха, че близо до Хадера е вдигната тревога — заподозрян атентатор самоубиец бе успял да се промъкне през един проход в разделителната стена в Долината на Израил. На осем километра от Афула от лявата му страна се появи могила с кръгла форма. На иврит се наричаше Тел Мегидо, или хълмът Мегидо. На останалата част от света бе известен като Армагедон, който, според предсказанията в Откровението на свети Йоан, щеше да е мястото на последната битка между силите на доброто и злото. Битката още не беше започнала и паркингът бе празен, като се изключат три прашни пикапа, които показваха, че екипът археолози продължава работа.

Габриел слезе от колата и се закатери по стръмната пътека към върха. Тел Мегидо беше обект на периодични археологически разкопки в продължение на повече от век и върхът му бе прорязан от лабиринт от дълги и тесни канавки. Под почвата на хълма бяха открити останки от над двайсет града, за единия от които се смяташе, че е бил построен от цар Соломон.

Той спря в края на един изкоп и погледна надолу. Видя превита на четири крака дребна фигура, облечена в светлокафяво яке, която копаеше пръстта с малка лопатка. Алон си спомни за последния път, когато стоеше над мъж, намиращ се в яма на археологически обект, и изпита чувството, че внезапно на тила му са сложили буца лед. Археологът вдигна глава и го погледна с умните си кафяви очи, след това отново се наведе и продължи да копае.

— Очаквах те — каза Ели Лавон. — Защо се забави толкова?

Габриел седна на земята в края на изкопа и се загледа в работата на Лавон. Двамата се познаваха от операцията „Черният септември“. Ели беше айн — наблюдател. Работата му бе да проследява терористите и да изучава техните навици. В много отношения неговата задача бе по-опасна от тази на Алон, защото понякога дни и седмици наред бе изложен на риска да бъде разкрит от терористите без никакво подкрепление зад гърба си. След разгромяването на терористичната група той се установи във Виена и отвори там малко детективско бюро, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ползвайки съвсем оскъден бюджет, успя да проследи милиони долари, плячкосани от авоарите на евреи, и изигра важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки с милиарди долари в швейцарски банки. Понастоящем Лавон правеше разкопки на Мегидо и преподаваше археология на непълен работен ден в Еврейския университет.

— Какво откри тук, Ели?

— Парче от керамичен съд, предполагам. — Полъх на вятъра повдигна рехавата му рошава коса и я метна върху челото му. — А ти?

— Саудитски милиардер, който се опитва да разруши цивилизования свят.

— Не са ли го направили вече?

Габриел се усмихна.

— Нужен си ми, Ели. Знаеш да се оправяш със счетоводни баланси. Умееш да проследяваш движението на пари, без никой да разбере.

— Кой е саудитецът?

— Президентът и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед.

— Този президент има ли си име?

— Абдул Азиз ал Бакари.

— Зизи ал Бакари?

— Същият.

— Това има ли нещо общо с Шамрон?

— И с Ватикана.

— Каква е връзката със Зизи?

Габриел му разказа.

— Предполагам, няма нужда да питам какво възнамеряваш да правиш с Бен Шафик — рече Лавон. — Икономическата империя на Зизи е огромна. Бен Шафик би могъл да действа от всяка точка на света. Как ще го открием?

— Ще внедрим агент в близкото обкръжение на Зизи и ще чакаме да се появи Бен Шафик.

— Агент в лагера на Зизи? — Ели поклати невярващо глава. — Това не може да стане.

— Напротив, може.

— Как?

— Ще намеря нещо, което Зизи желае — отвърна Габриел. — После ще му го дам.

— Слушам те.

Алон седна в края на канавката, така че краката му се полюляваха над изкопа, и обясни как планира да проникне в Джихад Инкорпорейтед. От дъното на канавката се чуваше само шумът, издаван от работещия Лавон — чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста, чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста…

— Кой ще е агентът? — попита Ели, когато Габриел свърши разказа си.

— Още не съм го намерил.

Лавон остана мълчалив известно време. Чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста, чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста…

— Какво искаш от мен?

— Обърни наопаки Зизи ал Бакари и „Ей Ей Би Холдингс“. Искам да проникнеш във всяка компания, която той притежава или контролира. Биографична справка за всичките му ръководни кадри и за хората от най-близкото му обкръжение. Искам да разбера как всеки от тях е попаднал там и как е останал. Искам да знам повече за Зизи, отколкото той знае за себе си.

— А какво ще стане, когато трябва да се действа?

— Ти ще станеш действащ агент.

— Твърде стар съм за такива работи.

— Ти си истински виртуоз в проследяването, Ели — най-добрият в историята на Службата. Не мога да се справя с това без теб.

Лавон седна и избърса ръцете си в панталоните.

— Да внедриш агент в най-близкото обкръжение на Зизи ал Бакари? Това е лудост. — Той хвърли на Габриел малката си лопатка. — Слез тук и ми помогни. Скоро ще се стъмни.

Алон се спусна в канавката и коленичи до своя стар приятел. Двамата ровиха древния слой пръст, докато нощта се спусна като плътна завеса над долината.

* * *

Минаваше девет часът, когато пристигнаха на булевард „Цар Саул“. Лавон отдавна бе напуснал Службата, но все още изнасяше лекции в Академията и имаше акредитивите да влиза в сградата, когато си поиска. Габриел го въведе в архива на отдел „Проучване“, после слезе на третия сутеренен етаж и тръгна по един тъмен коридор. В края на коридора се намираше стая 456В. На лист, залепен с тиксо на вратата, бе написано на иврит с изящния почерк на Габриел: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Реши засега да не го маха.

Набра комбинацията за отключване на бравата, светна лампите и влезе. Стаята изглеждаше като застинала във времето. В Службата бе известна с няколко имена: Търбуха, Четириъгълника и Цистерната. Яков, сипаничав здравеняк от Отдела по арабските въпроси на Шабак^[1], я беше кръстил Дупката. Йоси от отдел „Проучване“ я бе нарекъл Селото на прокълнатите, но той бе изучавал древни езици и антична литература в Оксфордския университет и винаги влагаше ерудиция в работата си, дори когато темата не си заслужаваше.

Алон спря пред импровизираната маса, която бяха делили Дина и Римона. Техните постоянни пререкания за място на нея го бяха докарвали до лудост. Разделителната линия, която бе начертал по средата на масата, още си стоеше заедно с предупреждението, което Римона бе написала на своята част от плота: Пресичаш на собствен риск. Тя беше капитан от израелската армия и работеше за Аман — военното разузнаване. Освен това бе племенница на Геула Шамрон. Римона смяташе, че границите трябва да бъдат защитавани, и отвръщаше с ответни набези всеки път, щом Дина преминеше линията. Сега на мястото на Дина имаше кратка бележка, която тя бе оставила през последния ден на операцията: Дано никога не ни се налага да се върнем тук. „Колко наивно“ — помисли си Габриел. От всички хора Дина трябваше да знае най-добре невъзможността на пожеланието си.

Той продължи бавно обиколката на стаята. В ъгъла стоеше същата остаряла компютърна конфигурация, която никой не си бе направил труда да премести. Преди да стане щабквартира на групата, работеща по случая „Халед“, стая 456В беше помещение, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и често се използваше от нощната смяна за любовни срещи. Черната дъска на Габриел също си стоеше на мястото. Той трудно разчете последните думи, които бе написал. Вдигна поглед към стените, които бяха покрити със снимки на млад палестинец. Една от тях привлече вниманието му. На нея се виждаше малко момче с барета и кефия, падаща на гънки върху раменете му, което седеше в скута на Ясер Арафат. Това беше Халед ал Халифа на погребението на баща си — Сабри. Габриел беше убил Сабри, както и Халед.

Той свали старите снимки от стените и на тяхно място залепи две нови. Едната бе на мъж с кефия в планините на Афганистан. Другата показваше същия мъж, с кашмирено палто и мека шапка, застанал пред къщата на милиардера в Париж.

Групата „Халед“ сега беше група „Бен Шафик“.

* * *

През първите четирийсет и осем часа Габриел и Лавон работиха сами. На третия ден към тях се присъедини Йоси — висок оплешивяващ мъж, който се държеше като английски интелектуалец. Римона дойде на четвъртия ден, както и Яков, който пристигна от главната квартира на Шабак с кашон, пълен с материали за терористите, които бяха взривили колата на Шамрон. Дина дойде последна. Дребна и тъмнокоса, на 19 октомври 1994 година тя бе стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърна автобус номер 5 в ковчег за двайсет и един пътници. Майка й и двете й сестри бяха сред загиналите, а самата Дина бе тежко ранена и сега леко накуцваше. Преодоля загубата, като стана експерт в областта на тероризма. И наистина Дина Сарид можеше да цитира времето, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу Израел. Веднъж каза на Габриел, че знае повече за терористите, отколкото те самите знаят за себе си. И той й повярва.

Те си поделиха работата. С Ахмед бен Шафик и „Мюсюлманско братство“ се занимаваха Дина, Яков и Римона, а Йоси се присъедини към ровенето на Лавон в делата на „Ей Ей Би Холдингс“. Поне за момента Габриел работеше съвсем сам, защото се бе нагърбил с незавидната задача да идентифицира всяка картина, която някога е била придобита или продадена от Зизи ал Бакари.

Докато дните минаваха, стените на стая 456В започнаха да отразяват уникалната същност на операцията. На едната от тях постепенно се появиха тъмните очертания на нова смъртоносна терористична мрежа, ръководена от мъж, който бе истински призрак. Доколкото им позволяваха силите, те проследиха дългото пътуване на Бен Шафик в кървавия поток на ислямския екстремизъм. Изглежда, той бе раздавал с шепи саудитски петродолари и уахабитска пропаганда навсякъде по света, където бе възниквал проблем: в Афганистан, Ливан, Египет, Алжир, Йордания, Пакистан, Чечения, Босна и разбира се, в Палестинската автономия. Все пак имаха някои важни ориентири, тъй като при провеждането на два големи атентата от Бен Шафик и Братството бяха разкрити повече от дузина имена, които можеха да бъдат разследвани за връзки и партньори. Освен това разполагаха с убития египетски имам Ибрахим ал Бана и с професор Али Масуди, който бе издирвал и вербувал способни млади хора.

На отсрещната стена се появи друга мрежа: „Ей Ей Би Холдингс“. Използвайки общодостъпни и някои недотам достъпни източници, Лавон усърдно проникваше в различните нива на финансовата империя на Зизи и събираше разпръснатите парченца като фрагменти от древен артефакт. На върха на структурата беше самият Абдул Азиз ал Бакари. Под него имаше заплетена финансова мрежа от по-малки компании и фиктивни корпоративни организации, които позволяваха на Зизи да разширява влиянието си до почти всяко кътче на земята в условията на перфектна секретност. Ели оприличи Зизи, повечето компании на когото бяха регистрирани в Швейцария и на Каймановите острови, на таен финансов изтребител, способен да удари, когато поиска, като в същото време не може да бъде засечен от противниковия радар. Въпреки непроницаемата същност на империята на Ал Бакари, Лавон стигна до заключението, че сметките не излизат. „Зизи определено не е успял да спечели достатъчно от по-ранните си инвестиции, за да оправдае по-късните си придобивки — обясни той на Габриел. — «Ей Ей Би Холдингс» е фасада на кралската фамилия Сауд. — Опита си да открие Ахмед бен Шафик във финансовия октопод на Ал Бакари Ели оприличи на откриването на игла в Арабската пустиня. — Не е невъзможно — каза той, — но е възможно да умреш от жажда, докато я търсиш“.

Йоси се занимаваше с персонала на Зизи. Той се концентрира върху относително малкия екип, който работеше в главната квартира на Ал Бакари в Женева, както и върху компаниите, които бяха изцяло притежавани и контролирани от Ей Ей Би. Все пак повечето си време посвещаваше на хората от многочисленото обкръжение на Зизи. Техните снимки скоро покриха стената над работното място на Йоси и бяха в пълен контраст с онези от мрежата на Бен Шафик. Всеки ден пристигаха нови снимки, докато Йоси следеше френетичното движение на Ал Бакари по целия свят. Зизи пристига на митинг в Лондон. Зизи се съветва с германски производители на автомобили в Щутгарт. Зизи се любува на гледката към Червено море от новия си хотел в Шарм ел Шейк. Зизи разговаря с йорданския крал за евентуална строителна сделка. Зизи открива завод за обезсоляване на морска вода в Йемен. Зизи получава хуманитарна награда от ислямска група в Монреал, чиято интернет страница, както отбеляза Йоси, съдържаше открит апел за унищожаването на Израел.

Кътчето на Габриел в стаята беше като убежище от царствата на терора и парите. Неговата стена беше покрита не с лицата на терористи или бизнес ръководители, а с десетки фотографии на картини от френски импресионисти. И докато Лавон и Йоси прекарваха дните си да се ровят в скучни счетоводни документи и компютърни разпечатки, той често можеше да бъде видян да прелиства стари каталози, монографии за импресионизма и изрезки от вестници, в които се описваха подвизите на Зизи на световната сцена на изкуството.

В края на десетия ден Алон вече бе решил как ще вмъкне агент в Джихад Инкорпорейтед. Той отиде до колажа от снимки на Йоси и се загледа в една-единствена фотография. На нея се виждаше мършав белокос англичанин, седящ до Зизи преди шест месеца на търг за импресионистично и модерно изкуство в аукционната къща „Кристис“, Ню Йорк. Габриел откачи снимката и я вдигна, така че да я видят и останалите.

— Този мъж трябва да бъде махнат — каза той. После позвъни на личния сигурен номер на Ейдриън Картър в Лангли и му обясни как планира да проникне във фирмата на Зизи.

— Единственото, от което се нуждаеш сега, е картина и момиче — отвърна Картър. — Открил си картината. Аз ще ти осигуря момичето.

* * *

Габриел напусна сградата на булевард „Цар Саул“ малко по-рано от обичайното и отиде с колата си до Ейн Керем. Пред интензивното отделение на медицинския център „Хадаса“ още стояха на пост охранители, но Шамрон беше сам, когато влезе в стаята.

— О, блудният син е решил да ми направи посещение — каза той с горчивина. — Добре че сме хора от пустинята. Иначе щеше да ме сложиш на някой плаващ леден къс и да ме пуснеш в открито море.

Габриел седна до леглото.

— Идвах тук поне половин дузина пъти.

— Кога?

— Късно през нощта, когато спеше.

— Бдял си над мен като Геула и лекарите? Не можеше ли да дойдеш през деня като нормалните хора?

— Бях зает.

— Министър-председателят не е твърде зает да ме посещава в приемливо време. — Шамрон, чийто ранен врат бе обездвижен с дебела пластмасова яка, хвърли на Габриел отмъстителен кос поглед. — Той ми каза, че е разрешил на Амос да намери свой човек за отдел „Специални операции“, за да можеш да изпълниш налудничавата поръчка на Ейдриън Картър и американците.

— Да разбирам ли, че не я одобряваш?

— Категорично не. — Шамрон затвори очи и остана така дълго време — толкова дълго, че Габриел погледна нервно към редицата монитори до леглото му. — Синьо и бяло — каза най-накрая Стареца. — Ние правим нещата сами. Не молим другите за помощ и не им помагаме да оправят бъркотиите, които сами са си създали. Освен това със сигурност не отиваме доброволно да станем изкупителна жертва за Ейдриън Картър.

— Лежиш в това болнично легло, вместо да седиш зад бюрото си в кабинета на премиера. Това превръща Зизи ал Бакари и Ахмед бен Шафик в мой проблем. Освен това светът се промени, Ари. Трябва да работим заедно, за да оцелеем. Старите правила вече са неприложими.

Шамрон повдигна ръката си с изпъкнали вени и посочи към пластмасовата чаша с вода на шкафчето до леглото му. Габриел я поднесе към устните му, за да може да си сръбне през сламката.

— По чие искане се нагърби с тази поръчка? — попита Стареца. — На Ейдриън или на някой по-високо в управленската йерархия? — Тъй като Алон остана мълчалив, той ядосано отблъсна чашата с вода. — Възнамеряваш да ме третираш като инвалид ли? Аз все още съм специалният съветник на министър-председателя по въпросите на сигурността и разузнаването. Все още съм… — Гласът му пресекна от връхлетялата го умора.

— Ти все още си мемунех — каза Габриел, довършвайки изречението му. На иврит това означаваше човек, който ръководи всички. В продължение на дълги години тази титла бе запазена за Шамрон.

— Не преследваш някое хлапе от Наблус, Габриел. На мушката ти са Ахмед бен Шафик и Зизи ал Бакари. Ако нещо се обърка, светът ще се стовари върху теб от много голяма височина и твоят приятел Ейдриън Картър няма да е там да помогне да те изстържат от паважа. Аз съм правил това един-два пъти.

Габриел подаде глава в коридора и поиска от агентите, които бяха на пост, да изключат всички средства за аудио- и визуално наблюдение в стаята на Шамрон. После отново седна на стола до леглото и като доближи уста до ухото на Ари, му разказа всичко. Погледът на Стареца поне за миг изглеждаше малко по-фокусиран. Когато зададе първия си въпрос, Габриел почти успя да извика във въображението си образа на железния мъж, който бе влязъл в живота му един септемврийски следобед на 1972 година.

— Решил си да използваш жена?

Алон кимна утвърдително.

— Ще ти трябва някоя, чиято история да издържи на щателното разследване на добре платения охранителен екип на Зизи. Не можеш да използваш някое от нашите момичета, нито еврейка, която не е израелска гражданка. Ако Ал Бакари се усъмни дори за миг, че пред него стои еврейска девойка, веднага ще се отърве от нея. Нужна ти е нееврейка.

— Всъщност ми трябва американка.

— Откъде ще я намериш?

Краткият отговор на Габриел накара Шамрон да се намръщи.

— Не ми харесва идеята да бъдем отговорни за тяхна агентка. Ами ако нещо се обърка?

— Какво може да се обърка?

— Всичко — отвърна Ари. — Знаеш го по-добре от всеки.

Шамрон сякаш внезапно бе обзет от умора. Габриел бутна надолу реостата на нощната лампа.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ари. — Да ми четеш приказка за лека нощ?

— Ще поседя с теб, докато заспиш.

— Геула може да направи това. Върви си вкъщи и си почини. Ще ти са нужни сили.

— Ще постоя малко.

— Върви си у дома — настоя Шамрон. — Там има някой, който с нетърпение очаква да те види.

* * *

Двайсет минути по-късно, когато зави с колата по улица „Наркис“, Габриел видя, че прозорците на апартамента му светят. Той паркира шкодата си зад ъгъла, мина тихо по тъмната алея и влезе в сградата. Като се вмъкна в апартамента, въздухът бе изпълнен с мирис на ванилия. Киара седеше с кръстосани крака върху работната му маса под ярката светлина на насочващите се халогенни лампи. Щом влезе, тя го изгледа с присвити очи, после обърна взор към онова, което някога бе педантично обзаведена всекидневна.

— Харесва ми какво си направил тук, Габриел. Моля те, кажи ми, че не си махнал и леглото ни.

Той поклати отрицателно глава и я целуна.

— Докога ще си в града? — попита тя.

— Тръгвам утре сутринта.

— Както винаги, ориентацията ми във времето е отлична. Колко време ще отсъстваш?

— Трудно е да се каже.

— Може ли да ме вземеш с теб?

— Не и този път.

— Къде отиваш?

Габриел й помогна да слезе от масата и угаси лампата.