Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Пратеникът

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-0661-1

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Свидетелят

39. Вашингтон

Избраната от Сената комисия се събра месец след покушението срещу президента. Във встъпителните си речи високопоставените й членове увериха американския народ, че разследването им ще е щателно и безкомпромисно, но в края на първата седмица сенаторите и от двете партии бяха разочаровани от това, което според тях беше липса на откровеност от страна на шефовете на президентската служба за сигурност и разузнаването. Хората на президента обясниха съвсем подробно как силите на глобалния ислямски тероризъм са успели да проникнат в средището на християнския свят и как професор Али Масуди е завербувал младия швейцарец Ерих Мюлер, а след това го е вкарал в Папската швейцарска гвардия. Но когато се стигна до това кой е организирал и двете нападения във Ватикана, и по-важното — кой ги е финансирал — те не отговориха нищо със сигурност. Нито пък успяха да обяснят по задоволителен за сенаторите начин присъствието на Габриел Алон, този вече легендарен израелски агент и убиец. След продължителни дебати сенаторите решиха да го призоват лично. Понеже бе чуждестранен гражданин, той не беше длъжен да се отзове на призовката им и както можеше да се очаква, Габриел категорично отказа да се яви пред комисията. Обаче три дни по-късно той внезапно промени решението си. Каза на сенаторите, че ще даде показания, но тайно, без публичност. Те се съгласиха и го помолиха да се яви във Вашингтон следващия четвъртък.

* * *

Алон влезе сам в подземната стая за изслушване. Когато председателят на комисията поиска да стане прав и да каже името си за протокола, той се подчини без капка колебание.

— За кого работите?

— За министър-председателя на Израел.

— Бихме искали да ви зададем много въпроси, господин Алон, но вашият посланик ни каза, че няма да отговорите на нито един, който сметнете за неуместен.

— Вярно е, господин председател.

— Освен това ни бе съобщено, че искате да прочетете изявление, което да бъде записано в протокола, преди да започнем да ви разпитваме.

— Това също е вярно, господин председател.

— Изявлението е във връзка със Саудитска Арабия и отношението на Америка към нея.

— Да, господин председател.

— Само да ви напомня, господин Алон. Въпреки че давате тайно показания, те все пак ще бъдат записани.

— Разбирам, сър.

— Много добре. Можете да продължите.

Габриел сведе поглед и започна да чете изявлението си. Един мъж в дъното на помещението видимо трепна. Херкулес е дошъл в Сената на САЩ — помисли си той. — И е донесъл със себе си колчан стрели, натопени в жлъч.

* * *

— Поздравления, Габриел — каза Ейдриън Картър. — Просто не можа да се сдържиш, нали? Дадохме ти сцена и ти се възползва от нея.

— Сенаторите трябваше да научат истината за саудитския режим и за приноса му към глобалния тероризъм. Американският народ трябва да узнае за какво се харчат всички тези петродолари.

— Поне не намеси името на Зизи.

— Имам други планове за него.

— По-добре не се занимавай със Зизи. Освен това в момента не трябва да изпускаш топката от очи.

— Не трябва да изпускам топката от очи? Това пък какво означава?

— Това е спортна метафора, Габриел. Не спортуваш ли?

— Нямам време да спортувам.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Шамрон.

— Ще приема това за комплимент — каза Алон. — И коя топка не трябва да изпускам от очи?

— Бен Шафик. — Картър го изгледа втренчено. — Някакви следи от него?

Габриел поклати отрицателно глава.

— А вие?

— Ние може би попаднахме на нещо.

— Нещо, за което искаш да ми кажеш?

— Все още не.

Картър пресече Мемориал Бридж и зави по булевард „Джордж Вашингтон“. В продължение на няколко минути пътуваха мълчаливо. Габриел се загледа през прозореца, любувайки се на гледката на Джорджтаун, разположен на другия бряг на реката.

— Видях в пътния ти лист, че на връщане към Израел смяташ да се отбиеш в Рим — обади се Картър. — Да не възнамеряваш да изпълниш друга поръчка за Ватикана?

— Просто искам да прекарам известно време с Донати. Когато напуснах Рим, той все още не беше дошъл в съзнание. — Алон погледна часовника си. — Къде ме водиш, Ейдриън?

— До полета ти остават няколко часа. В коневъдния район на Вирджиния има едно местенце, където можем да обядваме.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Около час.

Габриел спусна седалката си назад и затвори очи.

* * *

Събуди се, когато навлязоха в градчето Плейнс. Картър намали, докато минаваше през малкия търговски квартал, пресече няколко стари железопътни линии и продължи към вътрешността на щата. Пътят беше познат на Алон, позната му беше и дългата чакълена алея, по която зави Картър след около три километра. Тя минаваше край брега на тесен поток. Отляво имаше хълмиста ливада, а в най-високата й част се издигаше голяма фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. При последното посещение на Габриел дърветата бяха голи, а земята — покрита със сняг. Сега кучешкият дрян беше разцъфнал, а ливадите бяха бледозелени от новопоникналата пролетна трева.

По пасбището към тях се приближи в лек галоп кон, язден от жена със златиста коса. Отоците по лицето й бяха намалели и чертите й отново изглеждаха нормално. „Ако не се броят тъмните кръгове под очите й“ — помисли си Габриел. В очите на Сара все още се виждаха следи от кошмара, който преживя в хижата в кантона Ури. Тя подкара умело коня успоредно с колата и погледна надолу към Алон. На лицето й се появи усмивка и за момент заприлича на същата красива жена, която бе видял да върви по Кю Стрийт във Вашингтон миналата есен. После усмивката се стопи и с две умели смушквания с токовете на ботушите си Сара накара коня да препусне в галоп към къщата.

— Тя има както добри, така и лоши дни — рече Картър, като гледаше след нея. — Но съм сигурен, че ти си наясно с това.

— Да, Ейдриън, наясно съм.

— Винаги съм смятал, че злобата вреди на работата ни, но никога няма да простя на Зизи това, което й причини.

— Нито пък аз — каза Габриел. — А у мен има много злоба.

* * *

Обядваха мълчаливо под хладните слънчеви лъчи на задната веранда. След това Картър се зае да измие чиниите, а Габриел и Сара тръгнаха на разходка през сенчестата гора. Един агент на ЦРУ понечи да ги последва, но Алон му взе пистолета и го накара да се върне в къщата. Сара носеше дълъг брич за езда, високи ботуши и вълнена жилетка. Габриел все още беше с тъмносивия костюм, с който се яви на сенатското изслушване. В дясната си ръка държеше далекобойния броунинг на агента.

— Ейдриън не изглежда особено доволен от представянето ти пред комисията. — Така е.

— Някой трябваше да им съобщи за нашите приятели саудитците. А нима има по-подходящ от теб? Все пак ти спаси живота на президента.

— Не, Сара, ти спаси живота на президента. Може би някой ден тази страна ще открие колко много ти дължи.

— Нямам намерение скоро да ставам медийна звезда.

— А какви са плановете ти?

— Ейдриън не ти ли каза? Присъединявам се към Управлението. Реших, че светът на изкуството ще оцелее и с един музеен куратор по-малко.

— В кой отдел? В оперативния или в разузнавателния?

— В разузнавателния. Вече натрупах оперативен опит за цял един живот. Освен това там никога няма да съм в безопасност. Зизи ми показа съвсем ясно какво става с хората, които го предадат.

— Той има дълга ръка. Помислила ли си за безопасността си тук, в Америка?

— Ще ми дадат ново име и нова самоличност. Аз трябва да си избера името. Чудех се дали ще ми позволиш да използвам името на майка ти.

— Ирене? — Габриел се усмихна. — За мен ще е чест. Тя беше като теб — забележително смела жена. Когато дойдеш отново в Израел, ще ти дам да прочетеш какво се е случило с нея по време на войната.

Сара спря, за да докосне цвета на един кучешки дрян, после двамата продължиха разходката си сред дърветата.

— Ами ти, Габриел? Какви са твоите планове?

— Мисля, че двамата с теб ще поемем в противоположни посоки.

— Тоест?

— Страхувам се, че в момента не мога да ти кажа нищо повече.

Тя се нацупи и го плесна игриво по ръката.

— Смяташ, че вече не можеш да ми имаш доверие, така ли?

— Опасявам се, че сега, когато работиш за разузнаването на друга държава, отношенията ни ще трябва да се ограничат в известни… — Той млъкна, търсейки точната дума на английски. — … параметри.

— Я стига, Габриел. Нас ни свързва нещо далеч по-силно от правилата за поведение между служителите на две различни служби.

— Виждам, че вече си започнала подготовката си.

— Малко по малко — отговори тя. — Така разнообразявам скучния самотен живот, който водя в тази ферма.

— Добре ли си, Сара?

— Денем — да, но нощем ми е много трудно.

— Така ще е доста дълго време. Но работата за Управлението ще ти помогне. Знаеш ли къде ще те назначат?

— В саудитския отдел — отговори тя. — Аз настоях.

Гората потрепери от тътена на далечна гръмотевица. Сара попита за Джулиан Ишърууд.

— В момента положението му е много подобно на твоето.

— И къде го държиш?

Сара.

— Хайде, Габриел.

— Скрит е в една стара къща близо до Ландс Енд в Корнуол.

— А галерията?

— В момента е затворена. Заминаването ти от Лондон предизвика доста голям скандал. На момчетата от бара на ресторант „Грийнс“ им е много мъчно за теб.

— И на мен ми липсват. Но повече ми липсва твоят екип.

— Всички ти изпращат най-добри пожелания. — Той се поколеба. — Освен това ме помолиха да ти се извиня.

— За какво?

— Ние те разочаровахме, Сара. Очевидно сме били забелязани от Бен Шафик или от охранителите на Зизи.

— Може вината да е била моя. — Тя сви рамене. — Няма значение. Всички се измъкнахме невредими, а видяхме сметката на единайсет от тях в онази къща. Освен това осуетихме план за покушение над президента. Не е зле.

Проехтя тътенът на нова гръмотевица, този път по-наблизо. Сара погледна към небето.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, Сара. Има някои неща, които трябва да узнаем, преди да приключим официално с тази операция.

Очите й останаха вдигнати към небето.

— Трябва да разбереш какво им казах в онази хижа в Швейцария.

— Знам, че беше натъпкана с наркотици. Знам, че навярно си се опитала да прогониш спомена.

Тя погледна към него и поклати глава.

— Не съм се опитвала да забравя. Всъщност помня всяка дума.

Закапаха първите капки дъжд. Сара сякаш не забеляза това. Те продължиха да крачат между дърветата и тя му разказа всичко.

* * *

Ейдриън Картър закара Габриел до летище „Дълес“ и го прекара през охраната. Настаниха се в специалния салон за дипломати и зачакаха обявяването на полета. За да убие времето, Картър се загледа във вечерните новини. Вниманието на Алон обаче бе привлечено от мъжа, който седеше в отсрещния край на салона — принц Башир, посланик на Саудитска Арабия в САЩ.

— Не си го и помисляй, Габриел.

— Публичните конфликти не са в моя стил, Ейдриън.

— Може и да не са, но Башир ги обича.

Сякаш по сигнал саудитецът се изправи и тръгна към тях. Застана пред Габриел, но не му подаде ръка.

— Чух, че тази сутрин сте изнесли доста добър спектакъл в Капитолия, господин Алон. Еврейски лъжи и пропаганда, но все пак забавни.

— Свидетелските ми показания би трябвало да са тайна, Башир.

— В този град нищо не става, без аз да го науча. Освен това съм принц Башир. — Посланикът погледна към Картър. — Вие ли сте отговорен за днешния цирк, Ейдриън?

— Призовката бе изпратена от сенаторите, Ваше Кралско Височество. Управлението няма нищо общо.

— Трябваше да го спрете по някакъв начин.

— Това не е Рияд, господин посланик.

Башир го изгледа втренчено, после се върна на мястото си.

— Предполагам, че…

— Какво?

— Няма значение — каза Картър.

Десет минути по-късно обявиха полета на Габриел. Ейдриън го изпрати до изхода.

— О, насмалко да забравя! Докато разговаряхте със Сара, се обади президентът. Искаше да ти благодари. Каза, че ще се чуете друг път.

— Кажи му да не се тревожи за това.

— Освен това каза, че иска да напреднеш по въпроса, който сте обсъждали на южната ливада.

— Сигурен ли си?

— Сигурен в какво?

— Че президентът е използвал точно тези думи?

— Напълно — рече Картър. — Всъщност за какво разговаряхте през онази нощ?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.

— Супер.

Те се здрависаха, после Габриел се обърна и се качи на самолета.