Даниъл Силва
Пратеникът (4)

4. Ватикан

Кабинетът бе доста обикновен за такъв могъщ човек. Ориенталският килим беше избелял и протрит, а завесите — дебели и сиви. Когато Габриел и Донати влязоха в стаята, дребната, облечена в бяло фигура, която седеше зад голямото строго бюро, гледаше съсредоточено в екрана на телевизора. Там се виждаше сцена на насилие: пламъци и дим, оцелелите, изцапани с кръв, си скубеха косите и ридаеха над разкъсаното тяло на мъртвия. Папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс, наследник на свети Петър, натисна копчето за изключване на дистанционното и екранът потъмня.

— Габриел — каза той. — Радвам се да те видя отново.

Папата се изправи бавно на крака и подаде малката си ръка — пръстенът на Рибаря^[1] не беше обърнат с печата нагоре, както го носеше при срещите си с повечето хора, а с печата към дланта. Ръкостискането му беше все още здраво, а очите, които погледнаха нежно към Габриел, бяха все така живи и ясни. Алон бе забравил колко дребен е на ръст Пиетро Лукези. Помисли си за следобеда, когато Лукези е излязъл от конклава — миниатюрна фигура, губеща се в набързо приготвеното расо, която едва се е виждала над парапета на балкона на базиликата. Коментатор на италианската телевизия го беше провъзгласил за Пиетро Невъзможния. Кардинал Марко Бриндизи — реакционният министър, който очакваше, че той самият ще излезе, облечен в бяло, от конклава — саркастично бе нарекъл Лукези Първия случаен папа.

За Габриел обаче друг образ на Пиетро Лукези изникваше първо в съзнанието му: как стои на бима^[2] в Голямата синагога в Рим, говорейки неща, които никой папа досега не е казвал. За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка. Няма думи, с които да се опише колко дълбоко скърбим. В часа, когато сте имали най-голяма нужда от помощ, когато нацистите са ви изтръгвали от домовете ви по улиците около тази синагога, отчаяните ви викове са били посрещнати с мълчание. Ето защо днес, когато моля за вашата прошка, ще го сторя по същия начин. С мълчание.

Папата се отпусна отново на стола си и погледна към телевизионния екран, сякаш картините на далечния терористичен акт все още бяха там.

— Предупредих го да не го прави, но той не ме послуша. Сега възнамерява да дойде в Европа, за да сключи примирие с предишните си съюзници. Пожелавам му късмет, но смятам, че шансовете му за успех са слаби.

Габриел погледна към Донати за обяснение.

— Снощи от Белия дом ни информираха, че американският президент ще пристигне тук в началото на следващата година за обиколка на европейските столици. Неговите хора се надяват да му изградят по-сърдечен, не толкова агресивен имидж и да поправят някои от щетите, нанесени от решението да се започне война с Ирак.

— Война, на която аз твърдо се противопоставям — вметна папата.

— Ще дойде ли във Ватикана? — поинтересува се Габриел.

— Ще посети Рим, доколкото знаем. От Белия дом още не са ни информирали дали президентът ще поиска аудиенция при Светия отец. Обаче очакваме скоро да пристигне такова искане.

— Той не би си и помислил да дойде в Рим и да не се отбие във Ватикана — каза папата. — Консервативните католици представляват значителна част от неговите избиратели. Ще иска някоя хубава снимка и няколко мили думи от мен. Ще си получи снимката. Колкото до думите… — Гласът на Светия отец заглъхна. — Страхувам се, че тях трябва да ги потърси другаде.

Донати покани с жест Габриел да седне, после и той се настани на един стол до него.

— Президентът е човек, който цени прямотата, както обичат да казват американците. Ще изслуша това, което имате да му кажете, Ваше Светейшество.

— Трябваше да ме послуша първия път. Казах му ясно, когато дойде във Ватикана преди войната, че според мен поема по катастрофален път. Заявих му, че войната е неоправдана, защото няма непосредствена заплаха за Америка и нейните съюзници. Казах му също, че не е изчерпал всички възможности за избягване на конфликта и че Обединените нации, а не САЩ, са наистина институцията, която трябва да се справи с този проблем. Обаче наблегнах най-много на последния си аргумент срещу войната. Казах на президента: „Вие сте силни, а врагът ви е слаб и Америка сигурно ще спечели бърза победа на бойното поле“. Но му предсказах, че години след войната неговата страна ще се изправя пред бурни протести. Предупредих го, че като се опитва да разреши една криза с насилие, само ще създаде нова, по-опасна криза, че тази война ще се възприеме от мюсюлманския свят като нов кръстоносен поход на белите християни, че тероризмът няма да бъде победен от повече тероризъм, а чрез социална и икономическа справедливост.

Като приключи своята проповед, папата погледна малката си аудитория за реакция. Очите му се преместиха няколко пъти от единия на другия, преди да се спрат върху лицето на Габриел.

— Нещо ми подсказва, че искаш да оспориш някои аспекти от казаното.

— Вие притежавате голямо красноречие, Ваше Светейшество.

— Ти си сред свои хора, Габриел. Говори открито.

— Силите на радикалния ислям обявиха война — на Америка, Запада, християнството и Израел. Според Божиите и човешките закони ние имаме правото, всъщност моралния дълг, да им се противопоставим.

— Да се противопоставим на терористите чрез справедливост и равни възможности, а не с насилие и кръвопролития. Когато политиците прибягват до насилие, страда човечеството.

— Изглежда, вярвате, че проблемът с тероризма и радикалния ислям може да се премахне, ако те станат като нас, тоест, че ако бедността, неграмотността и тиранията не са така широко разпространени в мюсюлманския свят, няма да има млади мъже, искащи да пожертват живота си, за да осакатят и убият други. Но те видяха начина ни на живот и не го искат. Видяха нашата демокрация и я отхвърлят. Те гледат на демокрацията като на религия, която противоречи на основните догми на исляма, и затова ще й се противопоставят с фанатична ярост. Как ще осигурим справедливост и просперитет на онези ислямисти, които вярват само в смъртта?

— Те със сигурност не могат да им бъдат наложени с оръжията на белите хора.

— Съгласен съм с това, Ваше Светейшество. В Арабския свят ще има социална справедливост и истински просперитет едва когато ислямът се реформира. Ала докато дойде това време, не можем да стоим безучастни и да не правим нищо, когато тръгналите на джихад кроят планове за нашето унищожение. Това, Ваше Светейшество, също е неморално.

Папата се изправи от бюрото си и отвори прозореца, гледащ към площад „Свети Петър“. Нощта бе настъпила. Рим пулсираше от живот в краката му.

— Бях прав за войната, Габриел, и съм прав за бъдещето, което очаква всички нас: мюсюлмани, християни и евреи, ако не изберем друг път. Но кой ще ме чуе? Аз съм само един старец в расо, който живее в позлатена клетка. Дори моите енориаши вече не ме слушат. В Европа живеем като че ли Бог не съществува. Сега нашата единствена религия е антиамериканизмът. — Той се обърна и погледна към Алон. — И антисемитизмът.

Габриел остана мълчалив. Папата продължи:

— Луиджи ми каза, че сте открили доказателство за заговор срещу моя живот. Още един заговор — добави с тъжна усмивка.

— Страхувам се, че е истина, Ваше Светейшество.

— Не е ли иронично? Аз съм този, който се опита да предотврати войната в Ирак. Аз съм този, който се опита да изгради мост между християните и мюсюлманите, и все пак те искат да убият именно мен. — Старецът погледна през прозореца. — Може би съм грешал. Може би те в крайна сметка не искат мост.

* * *

Повечето вечери папа Павел VII и монсеньор Донати вечеряха сами в личните папски покои заедно с един-двама гости, поканени за компания. Донати съзнателно се опитваше да поддържа настроението ведро и разговорите за работата обикновено бяха ограничени до клюките от Курията, които папата тайничко харесваше. Обаче тази вечер атмосферата в папската трапезария определено бе различна. Набързо изготвеният списък на гостите включваше не стари приятели, а мъже, отговарящи за защитата на живота на Светия отец: полковник Карл Брюнер, началник на швейцарската гвардия, генерал Карло Маркезе от карабинерите и Мартино Белано — заместник-директор на италианските служби за сигурност.

Габриел им предостави да разгледат снимките, като им даваше кратки пояснения на италиански с характерния си венециански акцент. Презентацията му беше по-сбита от тази, която сутринта направи на Донати в Йерусалим, и името на Али Масуди не бе споменато. Въпреки това, тонът му не оставяше никакво съмнение, че израелското разузнаване гледа на заплахата като на реално съществуваща и смята, че трябва да се вземат мерки за защита на папата и Светия престол. Когато спря да говори, лицата на хората от сигурността бяха потъмнели, но нямаше видими признаци на паника. Бяха преживявали това многократно и заедно бяха изработили автоматични процедури за повишаване сигурността около Ватикана и Светия отец, когато се счетеше за необходимо. Габриел се заслуша, докато те правеха преглед на тези процедури. При една от паузите в разговора им той се прокашля.

— Имаш някакво предложение ли? — попита Донати.

— Може би ще е по-разумно утрешната церемония да се премести на закрито — в Папската зала за аудиенции.

— Утре Светият отец ще обяви за блажена една португалска монахиня — поясни Луиджи. — Заедно с обичайната тълпа очакваме да пристигнат и няколко хиляди португалски поклонници. Ако преместим аудиенцията в залата, много от тях трябва да бъдат върнати.

— По-добре да върнете няколко поклонници, отколкото ненужно да изложите на опасност Светия отец.

Папата погледна към Габриел.

— Разполагаш ли с някакво специално доказателство, че терористите възнамеряват да нанесат удара си утре?

— Не, Ваше Светейшество. Трудно е да се добереш до подобна оперативна информация.

— Ако преместим аудиенцията в залата и върнем добри хора, това ще означава, че терористите са спечелили, нали?

— Понякога е по-добре да дадеш на противника си малка победа, отколкото да понесеш съкрушително поражение.

— Твоят народ е легендарен със способността си да живее нормално въпреки терористичните заплахи.

— Ние продължаваме да вземаме разумни предпазни мерки — отвърна Алон. — Например в моята страна човек не може да влезе на повечето обществени места, без да бъде претърсен.

— Тогава претърсете поклонниците и вземете и други разумни предпазни мерки — каза папата, — но утре аз ще бъда на площад „Свети Петър“, където ми е мястото. Твоята работа е да гледаш нищо да не се случи.

* * *

Минаваше десет часът, когато Донати съпроводи Габриел по стълбите, водещи от Апостолическия дворец към Виа Белведере. Спускаше се лека мъгла. Габриел закопча ципа на якето си и метна на рамо дръжката на пътната си чанта. Без връхна дреха, свещеникът сякаш не забелязваше хладното време. Докато вървяха край Централната поща на Ватикана към портата „Санта Анна“, очите му бяха приковани в паважа.

— Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?

— До тази сутрин си мислех, че никога няма да ми разрешат да стъпя отново тук. Смятам да се възползвам от възможността да се поразходя.

— Ако италианската полиция те арестува, преди да стигнеш до апартамента си, кажи им да ми звъннат по телефона. Негово Светейшество ще гарантира за теб. — Известно време повървяха мълчаливо. — Защо не се върнеш завинаги?

— В Италия? Опасявам се, че Шамрон има други планове за мен.

— Липсваш ни — каза Донати. — На Тиеполо също.

Франческо Тиеполо — приятел на папата и на Луиджи — притежаваше най-успешната реставраторска фирма в областта Венето. За него Габриел бе реставрирал две от най-великите олтарни картини на Белини. „Почти две“ — уточни мислено той. Наложи се Тиеполо да довърши тази в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ след бягството на Габриел от Венеция.

— Нещо ми подсказва, че Франческо ще оцелее и без мен.

— А Киара?

С мрачното си мълчание Алон даде ясно да се разбере, че не желае да обсъжда с личния секретар на папата състоянието на объркания си любовен живот. Донати умело смени темата:

— Съжалявам, ако ти се е сторило, че Светият отец те постави в затруднено положение. Мисля, че е изгубил предишната си въздържаност. Това се случва с всички, като минат няколко години от папството им. Когато гледат на теб като на наместник на Исус, трудно е да не станеш поне малко надменен.

— Той е все същият благ човек, с когото се запознах преди три години, Луиджи. Само е малко поостарял.

— Не беше в първа младост, когато зае този пост. Кардиналите искаха за папа един фигурант, който да топли трона на свети Петър, докато реформаторите и реакционерите уредят противоречията си. Както знаеш, моят шеф никога не е имал намерение да е само фигурант. Преди да умре, той има да свърши много работа — неща, които със сигурност няма да зарадват реакционерите. Съвсем очевидно е, че не искам папството му да бъде прекъснато.

— Нито пък аз.

— Ето защо ти си идеалният човек да си край него по време на утрешната аудиенция.

— Швейцарските гвардейци и техните помощници карабинерите са напълно способни да се грижат за твоя шеф.

— Те са много добри, но нямат опит в нито едно терористично нападение.

— Малцина имат такъв опит — възрази Габриел — и обикновено не оцеляват, за да ни разкажат за него.

Донати изгледа спътника си.

— Ти си оцелял — каза той. — Виждал си отблизо терористите. Виждал си изражението в очите на човек, който се готви да натисне бутона на своя детонатор.

Спряха на няколко метра от портата „Санта Анна“. Вляво се издигаше едноименната кръгла кремавобяла църква — енорийската църква на Ватикана, а отдясно бяха казармите на швейцарската гвардия. Един от гвардейците, облечен в семплата си синя нощна униформа, стоеше на пост от вътрешната страна на входа.

— Какво искаш да направя, Луиджи?

— Оставям това в твоите способни ръце. Свърши си обичайната работа. Ако видиш проблем, заеми се с него.

— С какви правомощия?

— С моите — отвърна решително Донати. Бръкна в джоба на расото си и извади ламинирана карта, която подаде на Алон. Беше карта за самоличност от Службата за сигурност на Ватикана. — Тя ще ти даде достъп навсякъде във Ватикана, освен до Тайните архиви, разбира се. Страхувам се, че не можем да те оставим да тършуваш там.

— Вече съм го правил — каза Габриел, после мушна картата в джоба на якето си и излезе на улицата. Донати изчака до портата „Санта Анна“, докато той изчезна в тъмнината, след това се обърна и се отправи обратно към площада. Едва по-късно си даде сметка, че тихо мълвеше думите на „Аве Мария“.

* * *

Габриел пресече река Тибър по моста Умберто. На отсрещния бряг зави наляво и тръгна към Пиаца ди Спаня. Площадът беше пуст и Испанските стъпала^[3] блестяха като полирано дърво под светлината на лампите. На двайсет и осмото стъпало седеше девойка. Косата й беше като тази на Киара и за момент Габриел си помисли, че може наистина да е тя. Ала като се изкачи по-нагоре, видя, че е Нурит — намусена куриерка от римската централа на Службата. Тя му даде ключа за тайната квартира и на иврит му каза, че зад консервите със супа в кухненския килер ще намери заредена берета и резервен пълнител.

Той изкачи останалата част от стъпалата до църквата „Тринита дей Монти“. Жилищната кооперация се намираше на по-малко от петдесет метра от нея, на Виа Грегориана. Квартирата включваше две спални и малка тераса. Габриел измъкна беретата от килера и отиде в по-голямата спалня. Като всички телефони в безопасните квартири, и този нямаше звънец, а само червена лампичка, която сигнализира за обажданията отвън. Излегнат на леглото, както си беше с дрехите, които бе облякъл за срещата с министър-председателя, Габриел вдигна слушалката и набра един номер във Венеция. Отсреща се обади женски глас. „Кой е?“ — попита на италиански. После, като не получи отговор, изруга тихо и затръшна телефона толкова силно, че Габриел дръпна слушалката от ухото си, преди да я постави внимателно върху вилката.

Съблече се, отпусна глава на възглавницата, но когато вече потъваше в съня, стаята внезапно бе осветена от мълния. Габриел инстинктивно започна да брои кога ще прозвучи гръмотевицата. Пред очите му изникна образът на мършаво чернокосо момче със зелени като изумруд очи, което гонеше светкавици в хълмовете край Назарет. Гърмът изтрещя и разтърси сградата.

Последваха още гръмотевици и дъждът затропа по прозореца на спалнята. Той се опита да заспи, но не можа. Светна нощната лампа, отвори папката със снимките, свалени от лаптопа на Али Масуди, и бавно започна да ги разглежда, запечатвайки всяка от тях в паметта си. След час загаси лампата и в ума си отново прегледа снимките. Над Арката с камбаните на църквата светна мълния. Габриел затвори очи и взе да брои.