Серия
Габриел Алон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)
Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Пратеникът

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-0661-1


На Филис и Бърнард Джейкъб за многото години напътствия, любов и подкрепа.

И както винаги, на моята съпруга — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.

Саудитците проявяват активност на всички нива в световната терористична мрежа: от планирането на атентати до финансирането на престъпни групировки. Привърженици на тероризма има сред военните — от кадровите офицери до пехотинците, сред политическите и идеологическите лидери на страната.

Лоран Муравек, експерт в корпорация „Ранд“

Ако не се заемем с идеологическите корени на омразата, които доведоха до 11 септември, войната срещу тероризма няма да бъде спечелена. Появата на следващия Осама бен Ладен ще е само въпрос на време.

Доре Голд, Царството на омразата

Ние ще владеем Ватикана.

Ние ще владеем Рим

и ще внедрим исляма в него.

Шейх Мохамед бен Абд ал Рахман ал Арифи, Имам на джамията към Военната академия „Крал Фахд“

Първа част
Вратата на смъртта

1. Лондон

Али Масуди неволно изтръгна Габриел Алон от краткото му и неспокойно уединение. Масуди — свободомислещият интелектуалец, настроен проевропейски, който в момент на паника бе забравил, че англичаните карат в лявата страна на платното.

Тази трагедия се случи в Блумсбъри в една дъждовна октомврийска вечер. Причината да е там беше заключителната сесия на Първия годишен политически форум за мир и сигурност в Палестина, Ирак и другите страни в региона. Конференцията се откри сутринта на същия ден с големи очаквания и много шум, но към края на деня се превърна в претупана постановка на посредствена пиеса. Даже демонстрантите, които дойдоха с надеждата да споделят част от насоченото към събитието обществено внимание, сякаш си дадоха сметка, че са свидетели на същия изтъркан сценарий. Чучелото на американския президент бе изгорено в десет часа. Това на израелския премиер бе хвърлено в пречистващия огън в единайсет. По обяд под проливния дъжд, който за кратко превърна Ръсел Скуеър в езеро, бе настъпила бъркотия, породена от протести във връзка с правата на жените в Саудитска Арабия. В осем и половина вечерта, когато чукчето на председателстващия закри форума, двете дузини стоици, останали до края, се отправиха към изходите. Организаторите на събитието не доловиха особен ентусиазъм за повторното им ангажиране през следващата есен.

Един сценичен работник излезе нетърпеливо и свали от трибуната плаката, който гласеше: Ивицата Газа е свободна, а сега какво? Първият изказал се беше Саид от Лондонския икономически институт, поддръжник на самоубийствените атентати и апологет на Ал Кайда. Следващият беше неприветливият Чембърлейн от Кеймбридж, който говори за Палестина и евреите така, сякаш те още са грижа на Министерството на външните работи. По време на цялата дискусия застаряващият Чембърлейн бе служил като разделителна стена между подстрекателя Саид и клетницата от израелското посолство Рашел, която бе посрещана с освирквания всеки път, когато си отвореше устата. Чембърлейн се опита да играе ролята на миротворец, когато Саид последва Рашел до вратата с язвителни забележки, че дните й като колонизатор са преброени.

Али Масуди — професор по глобално управление и социална теория в Бременския университет, се надигна последен. „Никак не е чудно“ — биха казали ревнивите му колеги, защото сред многонационалния свят на изучаващите Близкия изток Масуди си бе спечелил репутацията на човек, който никога не напуска доброволно сцената. Палестинец по рождение, йорданец по паспорт и европеец по възпитание и образование, професор Масуди изглеждаше умерен човек в очите на всички. Наричаха го „бляскавото бъдеще на Арабия“, „истинското лице на прогреса“. Известен беше като човек, хранещ недоверие към религията като цяло, а в частност — към войнствения ислям. Във вестникарските редакции, в лекционните зали и в телевизионните студиа винаги можеха да разчитат на него да представи плачевното положение на Арабския свят, неспособността му да даде адекватно образование на своите жители, склонността му да обвинява американците и ционистите за всичките си проблеми. Последната му книга бе като мощен призив за ислямска реформация. Бойците на джихад го бяха осъдили като еретик. Умерените ислямисти обявиха, че притежава смелостта на Мартин Лутер. Този следобед — за огромна почуда на Саид — Масуди поддържаше мнението, че сега топката е изцяло в полето на палестинците. „Докато те не се разделят с терора — бе казал професорът, — не може да се очаква, че израелците ще отстъпят и един сантиметър от Западния бряг“. „А и не трябва. Какво кощунство! — изкрещя Саид. — Вероотстъпник“.

Професор Масуди беше висок малко над един и осемдесет и бе твърде красив за мъж, който работи в непосредствена близост с впечатлителни млади жени. Имаше черна къдрава коса, широки скули и квадратна брадичка с трапчинка по средата. Кафявите му дълбоки очи придаваха на лицето му благородна успокояваща интелигентност. Както беше облечен в момента — в спортно сако от кашмир и кремаво поло — той приличаше на прототип на европейския интелектуалец. Това бе образ, за постигането на който положи доста усилия. Муден по природа, той прибра методично книжата и химикалките си в поизтърканата си чанта, слезе по стълбите от сцената и се насочи по централната алея към изхода.

Няколко от участниците във форума все още се мотаеха във фоайето. Девойката бе застанала настрана — бурен остров в иначе спокойното море. Носеше избелели джинси, кожено яке и карирана палестинска кефия[1] на врата. Черната й коса блестеше като гарваново крило. Очите й също бяха почти черни, но имаха друг блясък. Казваше се Хамида ал Татари. Беше се представила като бежанка, родена в Аман, израснала в Хамбург, а сега гражданка на Канада, живееща в Северен Лондон. Масуди я срещна този следобед на прием в Студентския съюз. Докато пиеха кафе, тя разпалено го обвини в недостатъчно заклеймяване на американските и еврейските престъпления. На Масуди се хареса това, което видя. Бяха запланували тази вечер да пийнат по едно питие в бара до театъра на Слоун Скуеър. Намеренията му не бяха романтични. Той не желаеше тялото на Хамида, а нейната устременост и честно лице, отличния й английски език и канадския й паспорт.

Девойката го погледна крадешком, докато той пресичаше фоайето, но не направи опит да го заговори. „Дръж се на дистанция след симпозиума — беше я инструктирал Масуди следобед. — Човек в моето положение трябва да внимава с кого го виждат“. Като излезе навън, той остана за миг под колонадата, загледан в трафика, който се точеше бавно по мократа улица. Усети как някой докосна лакътя му и видя Хамида да потъва безмълвно в поройния дъжд. Изчака, докато тя се скри от погледа му, после преметна дръжката на чантата си през рамо и се отправи в противоположната посока, към хотела си на Ръсел Скуеър.

У него настъпи промяна, както винаги, когато преминаваше от единия си начин на живот към другия. Пулсът му се ускори, сетивата му се изостриха, долавяйки и най-малките подробности: например оплешивяващия млад мъж, който вървеше срещу него, скрит под чадъра си, и чийто поглед сякаш се задържа малко по-дълго върху лицето на Масуди; или вестникаря, който нагло се взря в очите му, докато си купуваше Ивнинг Стандард. Или таксиметровия шофьор, който го изгледа продължително, когато трийсет секунди по-късно пусна същия вестник в кошчето за боклук на Ъпър Уобърн Плейс.

Настигна го лондонски автобус. Докато отминаваше, поклащайки се бавно, Масуди се взря в запотените му прозорци и видя дузина уморени лица, почти всичките черни или мургави. Новите лондончани — помисли си и за момент професорът по глобално управление и социална теория се замисли над последиците. Колко ли от тях тайно симпатизират на неговата кауза? Колко ли от тях биха се подписали, ако сложи пред тях договор да станат камикадзета?

На автобусната спирка на отсрещната страна на улицата стоеше самотен пешеходец, облечен с мушама, острата му коса бе вързана на опашка, а веждите му приличаха на две прави линии. Масуди веднага го позна. Младежът присъстваше на конференцията — на един и същи ред с Хамида, но на противоположния край на залата. Седеше на същото място и сутринта, когато Масуди бе единственият опонент по време на дискусията за ефикасността от изгонването на израелските учени от европейските страни.

Професорът сведе поглед и продължи да върви, като несъзнателно стисна с лявата ръка дръжката на чантата си. Дали не го следят? И кои точно? МИ5 е най-вероятното обяснение. „Най-вероятното, но не и единственото“ — напомни си той. Може би немското разузнаване го е проследило от Бремен до Лондон. Или пък е под наблюдение от ЦРУ.

Именно четвъртата възможност обаче накара сърцето му да забие учестено. Ами ако мъжът не е англичанин, немец или американец? Ами ако работи за тайната служба, която няма никакви угризения да ликвидира враговете си — дори и по улиците на чужди столици? Тайна служба, която се бе прославила с използването на жени като примамка. Спомни си какво му беше казала Хамида по-рано следобед.

„Израснах най-вече в Торонто“.

„А преди това?“

„В Аман, когато бях много малка. После прекарах една година в Хамбург. Аз съм палестинка, професоре. Куфарът е моят дом“.

Масуди рязко се обърна и напусна площад „Уобърн Плейс“, като се шмугна в лабиринта от странични улички в района на гарата Сейнт Панкрас. След няколко метра намали ход и погледна през рамо. Мъжът с мушамата беше пресякъл улицата и го следваше.

* * *

Той ускори крачка, направи редица завои наляво и надясно. Пред него се изпречваха ту еднофамилни къщи, ту някой жилищен блок или празен площад, покрит с изсъхнали листа. Масуди почти не ги забелязваше. Опитваше се да не се загуби. Познаваше достатъчно добре главните лондонски артерии, но задните улички бяха истинска загадка. Извика на помощ целия си професионален опит, редовно поглеждайки през рамо. При всеки поглед откриваше мъжа с крачка-две по-близо до него.

Стигна до едно кръстовище, погледна наляво и видя трафика по Юстън Роуд. Знаеше, че на отсрещната страна се намират гарите Кингс Крос и Сейнт Панкрас. Пое в тази посока и след няколко секунди хвърли поглед през рамо. Мъжът бе завил на ъгъла и вървеше след него.

Затича се. Никога не бе бил добър спортист, а годините на академично образование лишиха тялото му от гъвкавост. Лаптопът в чантата му тежеше като корабна котва. При всяка стъпка той се удряше в хълбока му. Притисна го с лакът и хвана презрамката на чантата с другата си ръка, но това допълнително затрудни крачките му и го забави още повече. Помисли дали да не го изхвърли, но вместо това го стисна по-здраво. В неподходящи ръце лаптопът щеше да е безценна находка от информация. Персонал, наблюдаващи фотографи, комуникационни връзки, банкови сметки

Спря рязко на Юстън Роуд. Като погледна през рамо, установи, че преследвачът му крачи упорито към него с ръце в джобовете и забит в земята поглед. Озърна се наляво, видя, че на асфалтовото платно няма коли, и стъпи на улицата.

Изсвирването на клаксона на камион бе последният звук, който стигна до слуха на Али Масуди. При удара чантата изхвърча от рамото му, преобърна се няколко пъти във въздуха и се стовари на улицата. Мъжът с мушамата трябваше само да забави за миг крачка, за да се наведе и да я хване за дръжката. Той я преметна на собственото си рамо, пресече Юстън Роуд и се вля в потока от пътници, които влизаха в гара Кингс Крос.

Бележки

[1] Памучна кърпа, обикновено бяла или карирана, която се връзва на главата чрез лента, наречена агал. Традиционно се носи от арабските бедуини, а в някои части — от селяните. В Персийския залив тя е обикновено бяла, а в Палестина — червено-бяла или черно-бяла. — Б.пр.