Даниъл Силва
Пратеникът (5)

5. Ватикан

На зазоряване дъждът спря. Габриел напусна рано безопасния апартамент и се отправи към Ватикана по пустите улици. Като пресичаше реката, над пиниите на върха на хълма Яникулум се бе разстлала пепеляворозова светлина, но площад „Свети Петър“ тънеше в сянка и лампите под колонадата още светеха. Кафенето, недалеч от входа на Ватиканския пресцентър, бе отворено. Габриел изпи две чаши капучино на маса на тротоара и прочете сутрешните вестници. Изглежда, никой от римските всекидневници не знаеше, че предния ден личният секретар на папата е направил кратко посещение в Йерусалим или че предишната нощ шефовете на сигурността на Ватикана и Италия се бяха събрали в трапезарията на папата, за да обсъдят терористична заплаха срещу живота на Светия отец.

Към осем часа на площад „Свети Петър“ започна подготовката за общата аудиенция. Екипите от ватикански работници нареждаха сгъваеми столове и временни метални бариери на еспланадата пред базиликата, а персоналът по охраната поставяше детектори за метал по протежение на колонадата. Габриел напусна кафенето и застана до стоманеното ограждение, което разделяше територията на Светия престол от земите на Италия. Нарочно започна да се държи напрегнато, няколко пъти погледна часовника си и отдели специално внимание на поставянето на детекторите. Накратко, симулираше държание, за което карабинерите, охранителите и ватиканските полицаи трябваше да следят. Изминаха десет минути, преди един униформен карабинер да се приближи до него и да поиска да се легитимира. На отличен италиански Габриел го информира, че е прикрепен към ватиканската Служба за сигурност.

— Приемете моите извинения — каза карабинерът и се отдалечи.

— Почакайте! — извика Алон.

Униформеният мъж спря и се обърна.

— Няма ли да поискате да видите личната ми карта?

Карабинерът протегна ръка. Погледна отегчено служебната карта на Габриел и му я върна.

— Не се доверявайте на никого — посъветва го Алон. — Искайте от всеки да се легитимира и ако личната карта изглежда подозрителна, извикайте висшестоящия си офицер.

Габриел се обърна и тръгна към портата „Санта Анна“, където група монахини в сиви одежди бяха пуснати само като казаха „Анона“ — името на ватиканския супермаркет. Пробва същата тактика и както и монахините, бе пропуснат с едно махване на ръка на територията на Светия престол. Като мина през портата, той извади служебната си карта и навика швейцарския гвардеец на немски с берлински акцент, който бе научил от майка си. После пак излезе на улицата. След малко дойде възрастен свещеник с чисто бяла коса, който информира гвардееца, че отива до ватиканската аптека. Швейцарският гвардеец го задържа на портата, докато той не извади от расото си личната си карта.

Габриел реши да провери охраната на другия главен вход за Ватикана — Арката с камбаните. Пет минути по-късно беше там — точно навреме, за да види как един кардинал от Курията и двамата му помощници минаха през портата, съпроводени единствено от разсеяния поглед на швейцарския гвардеец, който стоеше мирно близо до постовата будка. Алон вдигна личната си карта пред очите на постовия.

— Защо не изискахте от кардинала да се легитимира?

— Червената шапка и кръстът на гърдите му са белег за неговата самоличност.

— Не и днес — отвърна Габриел. — Проверявайте личните карти на всички!

Той се обърна и тръгна от външната страна край колонадата, размишлявайки над сцените, на които стана свидетел. Колкото и да беше просторен, площад „Свети Петър“ бе напълно обезопасен. Но ако Ватиканът имаше ахилесова пета, то тя беше относително големият брой хора, на които се позволяваше свободно да се движат извън площада. Помисли си за снимките от лаптопа на Али Масуди и се запита дали терористите са стигнали до същия извод.

* * *

Той пресече площада при Бронзовите врати. Нямаше магически думи, с които да бъдеш допуснат до това, което всъщност е предният вход на Апостолическия дворец. Служебната карта за самоличност на Габриел бе разгледана внимателно от швейцарския гвардеец в пълно униформено облекло, който стоеше на пост отвън, и още веднъж във фоайето от охранител в цивилни дрехи. Пропускът от Службата за сигурност му позволи да влезе в двореца, без да се подписва на пропускателния пункт, но изискаха да остави огнестрелното си оръжие, което той направи с известно нежелание.

Мраморните стъпала на Скала Реджа — Кралската стълба, се издигаха пред него, проблясвайки под светлината на големите фенери от ковано желязо. Габриел се изкачи по тях до вътрешния двор „Сан Дамазо“, пресече го и стигна до асансьора, който го качи до третия етаж. Спря за кратко в лоджията, за да се полюбува на фреската на Рафаело, после забърза по широкия коридор към папските покои. Донати, облечен в расо с пурпурен колан, седеше зад бюрото в малкия кабинет, който бе в съседство с папския. Алон влезе и затвори вратата.

— Колко души работят във Ватикана? — повтори въпроса му Луиджи. — Около половината.

Габриел се смръщи неразбиращо.

— Извинявай — каза Донати. — Това е стара ватиканска шега. Отговорът е: хиляда и двеста. В това число влизат свещениците и прелатите, които работят в Държавния секретариат и в различните конгрегации и съвети, заедно с техния помощен персонал. Следват миряните, които обслужват мястото; екскурзоводи, улични чистачи, хората от поддръжката, градинари, пощенски служители, аптекари и продавачи в супермаркета. И хората от охранителната служба, разбира се.

Алон вдигна картата си от ватиканската охранителна служба.

— И всички имат такива карти?

— Не всеки може да влезе в Апостолическия дворец, но всички имат документи за самоличност, които им дават достъп до служебните сектори във Ватикана.

— Искаш да кажеш, площада и базиликата?

— Точно така.

— Каква проверка извършвате на биографичните им данни?

— Приемам, че нямаш предвид кардиналите, епископите, висшите католически духовници и свещениците.

— Добре, да ги оставим настрана. — Габриел се намръщи, после добави: — Засега.

— Работните места във Ватикана са силно желани. Заплатите не са много високи, но всички наши служители ползват привилегии при пазаруване в аптеката и в супермаркета. Цените са субсидирани и много по-ниски от тези в италианските магазини. Същото важи и за цените в нашата бензиностанция. Освен това работното време е приемливо, отпуските са дълги и премиите са доста добри.

— Какво ще ми кажеш за проверката на биографичните данни на хората, които получават тази работа?

— Работните места са така привлекателни и толкова ограничени, че почти винаги се заемат от някой роднина, така че проверката на биографичните данни е съвсем повърхностна.

— Точно от това се страхувах — рече Алон. — А какво ще кажеш за хората като мен? Тези с временните пропуски?

— Питаш ме колко са? — Донати вдигна рамене. — Бих казал, че във всеки един момент има няколкостотин души с временен достъп до Ватикана.

— Как работи системата?

— Обикновено те са назначени като помощен персонал или професионални консултанти в някои от различните папски съвети или комисии. Префектът или някой помощник-секретар гарантира за дадения човек и Службата за сигурност издава пропуска.

— Службата за сигурност пази ли всички документи?

— Разбира се.

Габриел вдигна слушалката на телефона и я подаде на Донати.

* * *

Изминаха двайсет минути, преди телефонът на Донати да иззвъни. Той изслуша мълчаливо съобщението, остави слушалката и погледна към Алон, който стоеше до прозореца с изглед към площада и наблюдаваше прииждащите тълпи.

— Сега започват да обработват документите.

— Започват?

— Това изисква разрешение от началника. Той беше на съвещание. Ще бъдат готови след петнайсет минути.

Габриел погледна часовника си. Наближаваше десет и половина.

— Преместете аудиенцията вътре.

— Светият отец не иска и да чуе за това. — Луиджи отиде при Алон до прозореца. — Освен това е твърде късно. Гостите започнаха да пристигат.

* * *

Настаниха го в миниатюрна стаичка с опушен прозорец, гледащ към двора „Белведере“, и му предоставиха младолик бивш карабинер на име Лука Анджели, който да носи папките. Той ограничи търсенето си само до мирските служители. Дори и Габриел, който бе безкрайно недоверчив, не можеше да си представи сценарий, при който да бъде вербуван — съзнателно или не — католически свещеник за каузата на Ал Кайда. Изключи от списъка си и членовете на швейцарската гвардия и охранителната служба. В охранителната служба влизаха главно бивши карабинери или полицаи. Колкото до гвардейците — те произхождаха само от католически семейства от Швейцария и повечето идваха от немско- и френскоговорещите кантони в планинското сърце на страната, които едва ли бяха крепост на ислямския екстремизъм.

Започна със светските служители на Ватикана. За да ограничи параметрите на търсенето си, прегледа единствено папките на онези, които бяха наети през последните пет години. Само това му отне почти трийсет минути. Като приключи, отдели настрана половин дузина папки за по-нататъшно проучване — на продавач във ватиканската аптека, на един градинар, на двама складови работници от супермаркета „Анона“, на пазач във ватиканския музей и на жена, която работеше в един от сувенирните магазини — и върна останалите на Анджели.

Следващите папки, които му донесе Лука, бяха на светските служители към различните конгрегации на Римската курия. Конгрегациите бяха нещо като еквивалент на правителствените министерства и се занимаваха с главните области на църковното управление: доктрината, вярата, духовенството, светците и католическото образование. Всяка конгрегация се ръководеше от кардинал, а под него стояха няколко епископи и монсеньори. Габриел прегледа папките на канцеларските служители и помощния персонал на всяка от деветте конгрегации и като не откри нищо интересно, ги върна на Анджели.

— Какво остана?

— Папските комисии и съвети — отговори Лука. — И другите служби.

— Другите служби?

— Администрацията на имотите на Светия престол, префектурата на финансите на Светия престол…

— Схванах — прекъсна го Алон. — Колко са папките?

Анджели вдигна ръце, за да покаже, че купчината папки надхвърля трийсет сантиметра. Габриел погледна часовника си: беше единайсет и половина.

— Донеси ги.

* * *

Лука донесе първо тези на папските комисии. Алон отдели още две папки за повторно преглеждане — на консултант към Комисията за свещена археология и на аржентински учен, прикрепен към Папската комисия по въпросите за Латинска Америка. Върна останалите на помощника си и пак погледна часовника: 11,45. Беше обещал на Донати, че ще охранява папата на площада по време на общата аудиенция по обяд. Имаше време само за още няколко папки.

— Пропусни финансовия отдел — каза на Анджели. — Донеси ми папките на папските съвети.

Лука се върна след минута с петнайсетсантиметрова купчина кафяви папки. Габриел ги прегледа по реда, по който му ги подаваше Анджели: Папският съвет за миряните, Папският съвет за подкрепа на християнското единство, Папският съвет за семейството, Папският съвет за правосъдие и мир, Папският съвет за преселниците и странстващите хора, Папският съвет за законодателните текстове.

Папският съвет за диалог между религиите…

Габриел вдигна ръка. Беше открил това, което търсеше.

* * *

Той чете известно време, после рязко вдигна очи.

— Този човек наистина ли има достъп до Ватикана?

Анджели наведе слабото си тяло и погледна над рамото на Габриел.

— Професор Ибрахим ал Бана? Той е тук повече от година.

— С какво се занимава?

— Член е на специалната комисия, която търси начини за подобряване връзките между християнския и ислямския свят. Тя се състои от дванайсет души — общоцърковен екип от шестима християнски и шестима ислямски учени, които представляват различните ислямски секти и университети по ислямско право. Ибрахим ал Бана е професор по ислямско право в университета „Ал Азхар“ в Кайро. Той е също така един от най-уважаваните учени по ханафи^[1] в света. Ханафи ислямът преобладава сред…

— … мюсюлманите сунити — натъртено довърши изречението му Габриел. — Не знаеш ли, че „Ал Азхар“ е развъдник на ислямската агресия? Той е напълно превзет от силите на Ал Кайда и „Мюсюлманско братство“.

— Той е и един от най-старите и престижни университети по ислямска теология и ислямско право в света. Професор Ал Бана беше избран за този пост заради своите умерени възгледи. Той се е срещал няколко пъти лично със Светия отец. В два от случаите двамата бяха съвсем сами.

— Къде се събира комисията?

— Кабинетът на професор Ал Бана се намира в сградата близо до площад „Санта Марта“, недалеч от Арката с камбаните.

Габриел погледна часовника си. Беше дванайсет без пет. Нямаше начин да говори с Донати. Той вече беше долу с папата, подготвяйки се да излезе на площада. Спомни си инструкциите, които му беше дал предишната вечер на Виа Белведере: Свърши си обичайната работа. Ако видиш проблем, заеми се с него. Алон стана от стола и погледна към Анджели.

— Искам да говоря с имама.

Лука се поколеба.

— Инициативата е много важна за Светия отец. Ако повдигнете обвинение срещу професор Ал Бана без основателна причина, той много ще се засегне и работата на комисията ще бъде изложена на риск.

— По-добре един ядосан имам, отколкото мъртъв папа. Кой е най-краткият път до площад „Санта Марта“?

— Ще минем напряко през базиликата — отговори Лука.

* * *

Те минаха през галерията, водеща от Скала Реджа до параклиса на Светото причастие, после пресякоха по диагонал просторния неф^[2]. Под паметника на Александър VII имаше врата, която водеше към площад „Санта Марта“. Когато излязоха на дневна светлина, от площад „Свети Петър“ се разнесоха бурни аплодисменти. Папата бе пристигнал за общата аудиенция. Анджели преведе Габриел през малкия площад и го въведе в мрачна на вид административна сграда в бароков стил. Във фоайето зад портиерската маса седеше неподвижно една монахиня. Тя изгледа неодобрително Габриел и Анджели, когато се втурнаха вътре.

— Ибрахим ал Бана? — попита направо Лука Анджели.

Монахинята примигна два пъти.

— Стая четиристотин и дванайсет.

Те се заизкачваха по стълбите, като Анджели вървеше напред, а Алон го следваше по петите. Когато откъм площада се разнесе втора вълна от аплодисменти, Габриел сръга Лука в ребрата и ватиканският охранител се заизкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж. Като пристигнаха пред стая 412, вратата беше затворена. Габриел посегна към дръжката, но Лука задържа ръката му и почука отривисто, но учтиво.

— Професор Ал Бана? Професор Ал Бана? Тук ли сте?

Когато никой не отговори, Алон бутна Анджели настрана и разгледа старата ключалка. С тънкото метално лостче, което държеше в портфейла си, той можеше да я отключи за секунди, но новите одобрителни аплодисменти от площада му напомниха, че няма време. Хвана дръжката с две ръце и удари с рамо вратата. Тя не помръдна. Блъсна я втори път, после трети. На четвъртия опит Анджели се присъедини към него. Дървената каса се сцепи и двамата политнаха навътре.

Стаята беше празна. „Не само празна“ — отбеляза наум Габриел. Беше изоставена. Нямаше книги или папки, нито химикалки или хвърчащи листове. В средата на бюрото лежеше само един пощенски плик. Анджели посегна към копчето на лампата, но Алон му извика да не го докосва, после избута италианеца в коридора. Извади химикалка от джоба на сакото си й я използва, за да провери дебелината на плика. Когато се увери, че той съдържа единствено хартия, взе го от бюрото и внимателно повдигна капачето. В плика имаше само един лист, сгънат на три. Писмото бе написано на ръка на арабски език.

„Ние обявяваме война на вас, кръстоносците, чрез разрушаването на вашия невернически храм на многобожието и смъртта на вашия така наречен първосвещеник, който е човек, а вие го тачите като бог. Това е вашето наказание за греховете ви в Ирак, «Абу Граиб» и залива Гуантанамо. Нашите атаки ще продължат, докато земята на Ирак не бъде освободена от американско робство, а Палестина — от лапите на евреите. Ние сме «Мюсюлманско братство». Няма друг Бог, освен Аллах и всички го възхваляват.“

Габриел се спусна тичешком по стълбите, а Анджели го следваше по петите.