Даниъл Силва
Пратеникът (15)

15. Квартал Маре, Париж

Вътрешният двор беше пуст и тъмен, осветяван единствено от светещите прозорци на апартаментите в сградата. Те го прекосиха мълчаливо и влязоха във фоайето, където ги очакваше старомоден асансьор. Вместо да се качи в него, Хана се заизкачва по широкото стълбище и го заведе на четвъртия етаж. На площадката имаше две великолепни махагонови врати. На дясната нямаше табелка. Жената я отключи и го въведе в жилището. Габриел си отбеляза наум, че тя набра кода на панела за алармената система, преди да светне лампата. Хана Вайнберг, реши той, умееше да пази тайни.

Апартаментът беше голям, с неприветлив вестибюл и библиотека в съседство с всекидневната. Мебелите бяха стари, с избеляла брокатена дамаска, прозорците — скрити зад дебели кадифени завеси, върху полицата на камината тихо тиктакаше позлатен часовник, който не беше точен. Професионалното око на Габриел веднага се насочи към шестте сносни маслени платна, които висяха на стените. Обстановката създаваше усещането за отминала епоха. В действителност Алон едва ли щеше да се изненада, ако видеше Пол Гаше да чете вечерните вестници под светлината на газена лампа.

Хана Вайнберг съблече палтото си и изчезна в кухнята. Габриел се възползва от възможността да надзърне в библиотеката. На лавиците зад стъклените витрини на строгата библиотека бяха наредени подвързани с кожа юридически издания. Тук имаше още картини — скучни пейзажи, мъж, яхнал кон, задължителната морска битка — но нищо, което да подсказва, че домакинята притежава и една изгубена картина на Ван Гог.

Той се върна във всекидневната точно когато Хана Вайнберг излезе от кухнята с бутилка „Сансер“ и две чаши. Тя му подаде бутилката и тирбушон и се загледа в ръцете му, докато той внимателно извади тапата. Не беше толкова привлекателна, колкото изглеждаше на снимката, показана му от Узи Навот. Може би там ефектът се бе получил от ярката парижка светлина или може би всички жени изглеждат привлекателни, когато слизат по стълби в Монмартър. Плисираната й вълнена пола и дебелият пуловер скриваха, както подозираше Габриел, малко набита фигура. Веждите й бяха много широки и придаваха дълбока сериозност на лицето й. Както беше седнала, заобиколена от старомодните мебели в стаята, тя изглеждаше по-възрастна от своите четирийсет и четири години.

— Изненадана съм да ви видя в Париж, мосю Алон. Последния път, когато прочетох името ви във вестника, парижката полиция все още ви издирваше за разпит.

— Опасявам се, че все още е така.

— И въпреки това сте дошли… просто да ме видите? Трябва да е нещо много важно.

— Така е, мадмоазел Вайнберг.

Габриел наля вино в двете чаши, подаде й едната и вдигна своята в мълчалив тост. Тя направи същото, после поднесе чашата до устните си.

— Имате ли представа какво се случи тук, в Маре, след бомбения атентат? — попита Хана и отговори на собствения си въпрос. — Обстановката стана много напрегната. Носеха се слухове, че е поръчан от Израел. Всички повярваха, че е истина, и за съжаление, френското правителство доста се забави да предприеме нещо — даже след като се разбра, че това е лъжа. Нашите деца бяха бити по улиците. По прозорците на домовете и по витрините на магазините ни хвърляха камъни. По стените в Маре и други еврейски квартали се появиха ужасяващи надписи. Страдахме заради случилото се в онази гара. — Жената му хвърли изпитателен поглед, сякаш да се увери, че той наистина е мъжът, когото е видяла във вестниците и по телевизията. — Но и вие сте страдали, нали? Вярно ли е, че жена ви е била замесена в това?

Прямотата на въпроса й изненада Алон. Първият му порив бе да я излъже, да замаже нещата, да насочи разговора към друга тема. Но това беше вербуване, а „перфектното вербуване — както винаги повтаряше Шамрон — по същество е едно отлично съблазняване“. „А когато съблазняваш — напомни си Габриел, — трябва да разкриеш нещо за себе си“.

— Примамиха ме в Лионската гара, като отвлякоха жена ми — отговори той. — Възнамеряваха да убият и двама ни, да дискредитират Израел, както и да направят непоносим живота на евреите във Франция.

— Успяха… поне за малко. Не ме разбирайте погрешно, мосю Алон, за нас нещата тук все още са зле. Не толкова зле, както в дните след атентата. — Тя отпи от виното си, кръстоса крака и приглади плисетата на полата си. — Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво предвид факта за кого работите, но как открихте моя Ван Гог?

Габриел помълча известно време, след това й отговори искрено. При споменаване посещението на Ишърууд в същия този апартамент преди повече от трийсет години устните й се извиха в усмивка, подсказваща, че тя си го спомня.

— Мисля, че го помня — каза Хана. — Висок мъж, доста представителен, притежаващ чар и изисканост, но в същото време някак уязвим. — Тя замълча, после добави: — Като вас.

— Чар и изисканост са думи, които рядко съм чувал за себе си.

— А уязвимост? — Жената пак се усмихна леко и това смекчи строгите черти на лицето й. — До известна степен всички сме уязвими, нали? Дори и някой като вас? Терористите са открили слабото ви място и са се възползвали от него. Това го умеят най-добре. Те се възползват от нашето благоприличие, от уважението ни към живота. Преследват скъпите за нас неща.

„Навот беше прав — помисли си Габриел. — Тя е истински дар от боговете на разузнаването“. Той постави чашата си върху малката масичка. Очите на Хана следяха всяко негово движение.

— Какво е станало със Самуел Исаковиц? — попита тя. — Оцелял ли е?

Алон поклати глава.

— Той и съпругата му са били заловени в Бордо, когато германците са се придвижили на юг.

— Къде са ги изпратили?

— В Собибор.

Жената знаеше какво означава това. Нямаше нужда Габриел да казва нещо повече.

— А вашият дядо? — попита той.

Хана се взря за момент в своята чаша, преди да отговори.

— Jeudi Noir — каза тя. — Чували ли сте този израз?

Алон кимна мрачно. Жьоди Ноар. Черният четвъртък.

— Сутринта на 16 юли 1942 година четири хиляди френски полицаи нахлули в Маре и другите еврейски квартали със заповед да арестуват двайсет и седем хиляди еврейски имигранти от Германия, Австрия, Полша, Съветския съюз и Чехословакия. Баща ми и дядо ми били в списъка. Разбирате ли, моите дядо и баба произхождат от Люблинското воеводство в Полша. На двамата полицаи, който почукали на вратата на този апартамент, им дожаляло за баща ми и му казали да бяга. Католическо семейство, което живеело на долния етаж, го прибрало и той останал при тях до освобождението. Дядо ми и баба ми нямали този късмет. Изпратили ги в лагера за интернирани в Дранси, а пет дни по-късно с пломбиран вагон — в Аушвиц. Естествено това бил краят им.

— А картината на Ван Гог?

— Нямало време да вземат някакви мерки за нея, а и в Париж нямало човек, на когото дядо ми да има вяра. Нали разбирате, било война. Хората се предавали един друг за чифт чорапи и цигари. Като чул за предстоящите хайки, той свалил картината от рамката и я скрил под една дъска на пода в библиотеката. След войната на баща ми му отнело години, докато си върне апартамента. Едно френско семейство се било нанесло, след като дядо ми и баба ми били арестувани, и не му се искало да се откаже от прекрасното жилище на Рю Паве. Кой би могъл да ги вини за това?

— Кога баща ви си е върнал апартамента?

— През 1952 година.

— След десет години — каза Габриел. — И творбата на Ван Гог все още е била тук?

— Точно както дядо ми я бил оставил — скрита под дъската на пода в библиотеката.

— Удивително.

— Да — съгласи се Хана. — Картината е останала в семейство Вайнберг в продължение на един век, независимо от войната и холокоста. А сега вие искате да я пожертвам.

— Не да я пожертвате — каза Алон.

— А какво?

— Аз просто искам… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Искам да я взема назаем.

— Да я вземете назаем? За колко време?

— Не мога да кажа. Вероятно за месец. Може би за шест месеца. А може и за година или за по-дълго.

— С каква цел?

Габриел не беше готов да й отговори. Взе корковата тапа и започна да чопли с нокътя на палеца си разкъсания й край.

— Знаете ли колко струва картината? — попита Хана. — Ако искате да ви я дам — дори и за кратък период — смятам, че имам правото да знам защо.

— Така е — отговори Алон, — но трябва да знаете също, че ако ви кажа истината, животът ви вече няма да е същият.

Тя си наля още вино и притисна за момент чашата до тялото си, без да отпие.

— Преди две години в Маре бе извършено особено жестоко нападение. Едно еврейско момче бе нападнато от банда северноафриканци, докато се прибирало от училище. Запалили косата му и изрязали свастика на челото му. Белегът му още си стои. Организирахме демонстрация, за да окажем натиск на френското правителство да предприеме нещо срещу антисемитизма. Когато влязохме на Площада на Републиката, там имаше антиизраелска демонстрация. Знаете ли какво ни крещяха?

— Смърт на евреите.

— А знаете ли какво каза френският президент?

— Че във Франция няма антисемитизъм.

— От този ден животът ми вече не е същият. Освен това, както може би сте се досетили, аз съм много добра в пазенето на тайни. Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се споразумеем.

* * *

Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Парк Роял. Узи Навот почука два пъти на задното стъкло и веднага му отвориха да влезе. Единият от невиотите седеше зад волана. Другият беше в задната част, наведен над електронна конзола и със слушалки на ушите.

— Какво става? — попита Навот.

— Габриел вече я спечели на своя страна — отвърна мъжът. — Сега ще нанесе решителния удар.

Узи си сложи чифт слушалки и заслуша обяснението, което Алон даде на Хана Вайнберг: как ще използва нейната картина, за да хване най-опасния мъж на света.

* * *

Ключът беше скрит в горното чекмедже на писалището в библиотеката. Тя го използва, за да отключи вратата в дъното на неосветения коридор, която водеше към детската стая. „Стаята на Хана — помисли си Габриел, — консервирана във времето“. Легло с дантелен балдахин. Лавици, отрупани с плюшени животни и играчки. Плакат на американски актьор, завоевател на женски сърца. И накрая — закачена над френски провинциален скрин — изгубената картина на Винсент ван Гог, потънала в плътната сянка.

* * *

Габриел пристъпи бавно напред и замря пред нея, подпрял брадичка с дясната си ръка и леко наклонил настрана главата си. После протегна ръка и нежно прокара пръсти по пищните мазки на четката. Бяха на Винсент — бе сигурен в това. На обхванатия от ентусиазъм Винсент. На влюбения Винсент. Реставраторът спокойно прецени състоянието на своя обект. Картината изглеждаше така, сякаш никога не бе почиствана. Повърхността й бе покрита с тънък слой мръсотия и имаше три хоризонтални пукнатини в резултат на факта, както предположи той, че е била навита твърде стегнато от Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък.

— Предполагам, че трябва да поговорим за парите — каза Хана. — Джулиан за колко смята, че може да се продаде?

— Приблизително за осемдесет милиона. Съгласих се той да задържи десет процента комисиона като компенсация за ролята му в тази операция. Останалата част от сумата незабавно ще ви бъде преведена по сметка.

— Седемдесет и два милиона долара?

— Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— А когато операцията ви приключи?

— Ще ви върна картината.

— Как смятате да го направите?

— Оставете това на мен, мадмоазел Вайнберг.

— Когато ми върнете картината, какво ще стане със седемдесет и двата милиона? Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— Вие ще можете да задържите натрупаната лихва. В добавка ще ви платя наем. Как ви звучи сумата от пет милиона долара?

Тя се усмихна.

— Звучи ми чудесно, но нямам никакво намерение да задържа доларите за себе си. Не им искам парите.

— А какво смятате да направите с тях?

Хана му обясни.

— Идеята ви ми харесва — каза Габриел. — Договорихме ли се, мадмоазел Вайнберг?

— Да — отговори тя. — Смятам, че се договорихме.

* * *

След като напусна жилището на Хана Вайнберг, Алон отиде в един безопасен апартамент на Службата, който се намираше близо до Булонския лес. Наблюдаваха я три дни. Габриел я виждаше само на снимките от наблюдателните камери и чуваше гласа й от записите. Всяка вечер той прослушваше касетите за някакви признаци на предателство или недискретност, но откри само вярност. В навечерието на деня, в който тя трябваше да предаде картината, той я чу да ридае тихо и осъзна, че Хана се прощаваше с Маргьорит.

На следващата сутрин Навот донесе картината, обвита в стара кувертюра, която взе от апартамента на жената. Отначало Габриел обмисли варианта да я изпрати в Тел Авив с куриер, но после реши да я изнесе лично от Франция. Той я свали от рамката и отдели платното от подрамника. Докато я навиваше внимателно, си помисли за Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък. Този път, вместо да бъде скрита под дъска на пода, тя бе пъхната на сигурно място във фалшивото дъно на куфара на Габриел. Узи Навот го закара до Гар дю Нор.

— Един агент от лондонската централа ще те чака на гара Ватерло — каза Навот. — Той ще те закара до Хийтроу. Там те очаква самолет на „Ел Ал“^[1]. Те ще се погрижат да нямаш проблеми с багажа.

— Благодаря ти, Узи. Няма да се занимаваш още дълго с уреждането на моите пътувания.

— Не съм толкова сигурен.

— Нещата с Амос не протекоха ли добре?

— Трудно е да го разбере човек.

— Какво каза той?

— Че се нуждае от няколко дни, за да го обмисли.

— Не си очаквал, че ще ти предложи работата веднага, нали?

— Не знам какво съм очаквал.

— Не се притеснявай, Узи. Ще получиш работата.

Навот паркира до тротоара на пресечката до гарата.

— Ще кажеш една добра дума за мен на булевард „Цар Саул“, нали, Габриел? Амос те харесва.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто казвам — рече Узи. — Теб всички те харесват.

Алон слезе от колата, взе куфара си от задната седалка и влезе в гарата. Навот изчака на тротоара да минат пет минути от заминаването на влака на Габриел, след това се качи в колата си и потегли, вливайки се в уличното движение.

* * *

Когато Алон пристигна, апартаментът беше тъмен. Той включи халогенната лампа и с облекчение видя, че студиото му все още е недокоснато. Киара седеше в леглото, когато Габриел влезе в спалнята. Косата й беше прясно измита и прихваната назад с кадифена еластична кариока. Той я свали и откопча копчетата на нощницата й. Картината лежеше до тях, докато се любеха.

— Знаеш ли — каза тя, — повечето мъже се връщат от Париж с някое шалче на „Ермес“ или с парфюм.

Телефонът иззвъня в полунощ. Габриел вдигна слушалката, преди да звънне втори път.

— Ще бъда там утре — каза той след минута и затвори.

— Кой беше? — поинтересува се Киара.

— Ейдриън Картър.

— Какво искаше?

— Да отида незабавно във Вашингтон.

— Какво има там?

— Едно момиче — отговори Габриел. — Картър е намерил момичето.