Даниъл Силва
Пратеникът (32)

32. Цюрих

— Сара истинското ти име ли е, или трябва да те наричам по друг начин?

Тя се опита да отговори, но въздухът не й достигна.

— Името… ми… е… Сара.

— Добре, да бъде Сара.

— Защо… ми… причинявате… това?

— Хайде, хайде, Сара.

— Моля… ви… пуснете… ме.

— Боя се, че е невъзможно.

Тя клюмна напред, отпускайки глава между коленете си. Той я сграбчи за врата и я изправи, после вдигна воала и разгледа нараняванията по лицето й. От изражението му не пролича дали ги смяташе за много сурови или за твърде снизходителни към нея. Сара го изгледа на свой ред. Кожен тренчкот, кашмирен шал, очила с малки кръгли стъкла и кокалена рамка: самото въплъщение на преуспяващ цюрихски богаташ. Тъмните му очи излъчваха пресметлива интелигентност. Изражението на лицето му бе като при първата им среща.

— За кого работиш? — попита любезно Бен Шафик.

— Работя… — тя се закашля силно — … за Зизи.

— Дишай, Сара. Дишай бавно и дълбоко.

— Не… ме… удряйте… повече.

— Няма — рече той, — но трябва да ми кажеш това, което искам да узная.

— Не знам нищо.

— Искам да знам за кого работиш.

— Казах ви… работя за Зизи.

На лицето му се изписа леко разочарование.

— Моля те, Сара. Не го прави трудно. Само отговори на въпросите ми. Кажи ми истината и целият този неприятен епизод ще свърши.

— Вие ще ме убиете.

— Така е, за съжаление — каза Бен Шафик, сякаш се съгласяваше с преценката й за времето. — Но ако ми кажеш това, което искам да знам, ножът ще ти се размине и смъртта ти ще е възможно най-леката. Ако продължиш с тези лъжи, последните ти часове на земята ще бъдат истински ад.

Жестокостта му е безгранична — помисли си тя. — Говори за моето убийство, а няма благоприличието да погледне настрани.

— Аз не лъжа — каза на глас.

— Ще проговориш, Сара. Всички проговарят. Безсмислено е да се съпротивляваш. Моля те, не си причинявай това.

— Аз не причинявам нищо. Вие сте тези, които…

— Искам да знам за кого работиш, Сара.

— Работя за Зизи.

— Искам да знам кой те изпрати.

— Зизи ме покани. Изпрати ми бижута и цветя. Изпрати ми самолетен билет и ми купи дрехи.

— Искам да знам името на мъжа, който установи контакт с теб на плажа в Салин.

— Не…

— Искам да знам името на мъжа, който изсипа вино върху моята колежка в Сен Жан.

— Какъв мъж?

— Искам да знам името на накуцващото момиче, което мина край „Тату“ по време на вечерното парти на Зизи.

— Откъде да знам името му?

— Искам да знам защо ме наблюдаваше, когато ми беше на гости. Защо внезапно реши да вдигнеш косата си, както и защо косата ти бе вдигната, когато отиде да тичаш с Жан-Мишел.

Тя вече плачеше неудържимо.

— Това е лудост!

— Искам да знам имената на тримата мъже, които ме проследиха с мотоциклети по-късно същия ден, имената на двамата мъже, дошли да ме убият във вилата ми, и това на мъжа, който наблюдаваше излитането на самолета ми.

— Казвам ви истината! Името ми е Сара Банкрофт. Работех в една художествена галерия в Лондон. Продадох на Зизи картина и той ми предложи да започна работа при него.

— Картината на Ван Гог?

— Да.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“?

— Да, дявол да ви вземе!

— И откъде се сдоби с тази картина? Да не би да ти беше доставена от твоята разузнавателна служба?

— Не работя за никаква разузнавателна служба. Работя за Зизи.

— За американците ли работиш?

— Не.

— За евреите?

— Не!

Той въздъхна тежко, свали очилата си и дълго време съзерцателно ги бърса с кашмирения си шал.

— Трябва да знаеш, че малко след твоето излитане от Сен Мартен на летището пристигнаха четирима мъже и се качиха на частен самолет. Ние ги разпознахме. Предполагаме, че са се отправили насам, към Цюрих. Те са евреи, нали, Сара?

— Не знам за какво говорите.

— Повярвай ми, Сара. Евреи са. Веднага си личи.

Бен Шафик разгледа очилата си и ги избърса отново.

— Освен това трябва да знаеш, че колеги на тези евреи съвсем непохватно се опитаха да те проследят тази вечер, след като се приземи на летището. Нашият шофьор лесно се отърва от тях. Виждаш, че и ние сме професионалисти. Сега ги няма, Сара. Ти си самичка.

Той си сложи очилата.

— Мислиш ли, че така наречените професионалисти, за които работиш, ще искат да пожертват живота си за теб? Досега щяха да са избълвали на пода всичките си тайни. Но ти си по-добра от тях, нали, Сара? Ето защо той допусна грешката да те вземе на работа.

— Не беше грешка. Вие самият допускате грешка.

Бен Шафик се усмихна разочаровано.

— Сега те оставям в ръцете на моя приятел Мохамед. Той работеше за мен в Група 205. Познато ли ти е това име, Сара? Група 205? Твоите манипулатори със сигурност са ти я споменали по време на подготовката ти.

— Никога преди не съм я чувала.

— Мохамед е професионалист. Също така е много вещ в разпитването. Двамата с Мохамед ще направите едно пътуване. Нощно пътуване. Познат ли ти е този термин, Сара? Нощното пътуване.

Като не получи друг ответ, освен риданията й, той сам отговори на въпроса си:

— По време на Нощното пътуване Аллах разкрил Корана на Пророка. Тази нощ ти ще направиш свое собствено разкритие. Тази нощ ще кажеш на моя приятел Мохамед за кого работиш и всичко, което те знаят за моята мрежа. Ако му го кажеш бързо, ще получиш награда за благодарност. Ако продължиш с тези лъжи, той ще остърже плътта от костите ти и ще накълца главата ти. Разбираш ли ме?

Стомахът й се сви от позив за повръщане. Страхът й явно достави удоволствие на Бен Шафик.

— Даваш ли си сметка, че гледаш ръката ми? Те казаха ли ти за моя белег? За увредената ми ръка? — Още една отегчена усмивка. — Ти бе предадена, Сара… предадена от твоите работодатели.

Той отвори вратата и слезе, после подаде главата си вътре и я изгледа още веднъж.

— Впрочем ти почти успя. Ако приятелите ти бяха успели да ме убият на онзи остров, най-голямата ни операция щеше да се провали.

— Мислех, че работите за Зизи в Монреал.

— О, да. Почти бях забравил. — Бен Шафик уви плътно шала около врата си. — Мохамед няма да смята за толкова забавни твоите малки лъжи, Сара. Нещо ми подсказва, че двамата ще прекарате дълга и мъчителна нощ.

Тя остана мълчалива за момент. После попита:

— Каква операция?

— Операция ли? От мен? Аз съм само един инвестиционен банкер.

Сара повтори въпроса си:

— Каква е операцията? Къде ще ударите?

— Назови истинското ми име и ще ти кажа.

— Името ви е Ален ал Насър.

— Не, Сара. Не името ми за прикритие. Истинското ми име. Кажи го. Признай греховете си, Сара, и ще ти кажа това, което искаш да узнаеш.

Тя започна да трепери неистово. Опита се да изговори думите, но не можа да събере смелост.

— Кажи го! — извика й той. — Кажи името ми, кучко!

Сара вирна глава и го изгледа право в очите.

— Името… ви… е… Ахмед… бен… Шафик.

Той отметна рязко глава, сякаш да избегне удар. После й се усмихна с възхищение.

— Ти си много смела жена.

— А вие сте страхлив убиец.

— Ще те убия собственоръчно.

— Кажете ми какво ще направите.

Бен Шафик се поколеба за момент, после й се ухили арогантно.

— Достатъчно е да се каже, че имаме недовършена работа във Ватикана. За престъпленията на християните и на Западния свят срещу мюсюлманите скоро ще бъде отмъстено веднъж завинаги. Разкажи на Мохамед каквото знаеш, Сара. Направи по-леки последните си часове на земята.

Като каза това, той се обърна и се отдалечи. Незначителния я издърпа от задната седалка на колата, като притисна напоена с етер кърпа върху носа и устата й. Тя заби нокти в ръката му. Започна да удря напосоки. Нанесе му няколко безполезни ритника в пищялите. След това упойващото вещество взе надмощие и тя усети как полита към земята. Някой я хвана. Напъха я в багажника на колата. Нечие лице се появи за момент и я изгледа с любопитство и странна сериозност. Лицето на Мохамед. После капакът се затвори с трясък и я обгърна тъмнина. Когато колата потегли, тя изпадна в безсъзнание.