Даниъл Силва
Пратеникът (31)

31. Клотен, Швейцария

Хотел „Флайуей“ на улица „Марктгасе“ номер 19 е по-скоро удобна, отколкото луксозна къща. Фасадата му е сива и мрачна, фоайето е неприветливо и стерилно. В действителност единственото му качество е близостта му до летище Клотен, което е на петнайсет минути път оттам. В снежната февруарска вечер хотелът беше място на тайно събиране, за което управата и местната полиция още не знаеха. Двама мъже пристигнаха от Брюксел, един от Рим, а четвъртият — от Лондон. И четиримата бяха специалисти по физическо проследяване. И четиримата се регистрираха с фалшиви имена и с фалшиви паспорти. Петият мъж дойде от Париж. Той се регистрира със собственото си име, което беше Моше. Този мъж не бе специалист по следенето, а обикновен куриер, бодел. Колата му — „Ауди А8“ — беше паркирана на улицата. В багажника имаше куфар, пълен с оръжие, радиостанции, очила за нощно виждане и шапки тип балаклава^[1].

Последният мъж, който пристигна, беше добре познат на момичетата от регистратурата, защото често пътуваше през летище Клотен и бе прекарал повече нощи в хотел „Флайуей“, отколкото можеше да си спомни.

— Господин Бриджис! — възкликна едното момиче, когато той влезе във фоайето.

След пет минути Бриджис вече бе в стаята си на горния етаж, а след още две останалите мъже се събраха при него.

— Самолетът скоро ще кацне на летище Клотен — съобщи им той. — На борда му ще има девойка. Ние трябва да се погрижим тя да не умре тази нощ.

* * *

Сара се събуди за втори път. Отвори очи само колкото да придобие представа къде е, после ги затвори, преди Жан-Мишел да забие в бедрото й още една пълна спринцовка. Сега самолетът се снишаваше, разтърсван от силна турбуленция. Главата й се отметна настрани и при всяко накланяне на самолета пулсиращото й от болка слепоочие се удряше в стената на кабината. Пръстите й бяха вдървени от притискането на белезниците, а в ходилата си усещаше хиляди иглички. Жан-Мишел все така се изтягаше на седалката срещу нея. Очите му бяха затворени, а пръстите — преплетени над слабините му.

Сара отново отвори очи. Погледът й бе замъглен, сякаш бе обвита от черна мъгла. Тя вдигна ръце към лицето си и напипа плат. Качулка — помисли си. После погледна надолу към собственото си тяло и видя, че то е обвито с черно покривало. Французинът я бе забулил с абая^[2]. Изхлипа тихо. Жан-Мишел отвори едното си око и я изгледа злобно.

— Какво има, Сара?

— Отвеждате ме в Саудитска Арабия, нали?

— Отиваме в Швейцария — точно както ти каза Зизи.

— Тогава защо е тази абая!

— Тя ще улесни влизането ни в страната. Когато видят саудитска жена с покривало, швейцарските митничари стават много почтителни. — Той й отправи още една гротескна усмивка. — Мисля, че е срамота да се покрива с черно момиче като теб, но и ми беше приятно да ти го сложа.

— Ти си свиня, Жан-Мишел.

Сара не видя замахването — добре насочен удар с опакото на ръката, който попадна точно върху подутата й дясна буза. Докато погледът й се избистри, французинът вече се бе облегнал на седалката си. Самолетът се раздруса от нова турбуленция. Тя усети в гърлото си изригналата от стомаха й киселина.

— Мисля, че ще повърна.

— Като в „Тату“ ли?

Мисли бързо, Сара.

— В „Тату“ наистина ми прилоша, идиот такъв.

— Много бързо се оправи. В действителност изглеждаше добре, като се върнахме на „Александра“.

— От наркотиците, които ми инжектираш, ми се повръща. Заведи ме в тоалетната.

— Искаш да провериш за съобщения ли?

Бързо, Сара, бързо.

— За какво говориш? Заведи ме в тоалетната, за да повърна.

— Никъде няма да ходиш.

— Поне вдигни абаята.

Той я изгледа недоверчиво, после се наведе напред и вдигна покривалото, излагайки лицето й на студения въздух в кабината. На Сара това потресаващо й напомни на вдигането на воала на булката от младоженеца. Заля я вълна от гняв и тя се хвърли към него, вдигнала окованите си в белезници ръце към лицето му. Жан-Мишел с лекота избегна удара й и стовари ръката си върху лявата страна на главата й. Ударът му я изтръгна от кожената седалка и я запрати на пода. Без да се изправя, той я изрита в корема, изкарвайки въздуха от дробовете й. Докато Сара се мъчеше да си поеме въздух, съдържанието на стомаха й се изля върху килима.

— Гадна кучка! — изрева диво французинът. — Би трябвало да те накарам да си го почистиш.

Той сграбчи веригата на белезниците й и я блъсна обратно на седалката, после се изправи и отиде в тоалетната. Тя чу шуртенето на водата в мивката. Когато се появи отново, Жан-Мишел държеше мокра ленена кърпа, с която грубо избърса повръщаното от устните й. След това извади от малка кожена кутия друга спринцовка и ампула с прозрачна течност. Напълни спринцовката, без да го е грижа за дозата, и хвана ръката й. Сара се опита да го отблъсне, но той я удари два пъти през устата. Когато дрогата потече във вените й, тя остана в съзнание, но се почувства така, сякаш огромна тежест притиска тялото й. Клепачите й се затвориха, но не изгуби съзнание.

— Още съм будна — каза тя. — Опиатите ти вече не ми действат.

— Действат ти точно както трябва.

— Тогава защо съм в съзнание?

— Така е по-лесно да се получат отговори.

— Отговори на какво?

— По-добре си закопчай колана — отвърна подигравателно французинът. — След малко кацаме.

* * *

Тя допря лицето си до студеното стъкло на прозореца и погледна през него. Навън цареше пълна тъмнина. Няколко минути по-късно навлязоха в облаци и самолетът се заклати от турбулентните вълни. Жан-Мишел си сипа още една чаша уиски и я изпи на екс.

Излизайки от облаците, попаднаха в снежна буря. Сара погледна надолу и се взря в наземните светлини. Множество ярки светлини бяха скупчени около северния край на голям воден басейн, а цялата крайбрежна линия бе обточена от по-слаби светлинки, които проблясваха като бижута. Опита да си спомни къде бе казал Зизи, че я водят. В Цюрих — помисли си. — Да, Цюрих… Хер Кларсфелд… Картина на Мане, за която Зизи би платил трийсет милиона и нито милион повече…

Самолетът прелетя северно от центъра на Цюрих и се насочи към летището. Сара взе да се моли той да се разбие при кацането. То обаче беше противно гладко, толкова гладко, че даже не разбра кога докоснаха земята. Движиха се още няколко минути. Французинът гледаше спокойно през прозореца, докато Сара се приближаваше към смъртта си. Корпусът на самолета й се стори дълъг като алпийски тунел и когато се опита да заговори, не можа да произнесе нито дума.

— Наркотикът, който ти дадох, има краткотрайно действие — поясни Жан-Мишел с вбесяващо окуражителен тон. — Скоро ще можеш да говориш. Поне така се надявам… за твое собствено добро.

Самолетът забави ход. Французинът спусна черния воал пред лицето й, после отключи белезниците на ръцете и краката й. Когато най-сетне спряха, той отвори задната врата и показа главата си навън, за да се увери, че нещата са наред. След това хвана Сара под мишниците и я изправи. Кръвта болезнено нахлу в краката й и коленете й се подгънаха. Жан-Мишел я улови, преди да падне.

— Единият крак пред другия — каза той. — Просто върви, Сара. Спомни си как се ходи.

Тя го направи, но едва-едва. Вратата беше само на метър и петдесет от нея, но разстоянието й се стори най-малко километър и половина. На няколко пъти настъпи края на абаята и политаше напред, но Жан-Мишел я задържаше да не падне. Когато най-накрая стигна до вратата, я посрещна порив на мразовит вятър. Снегът се сипеше силно и бе ужасно студено, а през черния воал нощта й се струваше още по-тъмна. И този път не видя митничари или хора от охраната, а само един мерцедес седан с дипломатически номер. Задната му врата зееше отворена и през нея Сара видя мъж със сив балтон и мека шапка. Въпреки замъгления си от наркотиците разум, тя разбра какво става. „Ей Ей Би Холдингс“ и саудитското консулство в Цюрих бяха поискали ВИЛ дипломатическо обслужване за пътника, пристигащ от Сен Мартен. Беше точно като заминаването: нямаше митническа и паспортна проверка, нито път за бягство.

Жан-Мишел й помогна да слезе по стълбите, преведе я през пистата и я качи отзад в чакащия мерцедес. Той затвори вратата и веднага се отправи обратно към самолета. Щом колата потегли, Сара погледна към мъжа, седящ до нея. Погледът й бе замъглен от воала и го видя само като абстрактна фигура. Огромни ръце. Кръгло лице. Здраво стисната уста, заобиколена от четинеста брада. „Друга версия на Бен Талал — помисли си тя. — Спретната горила“.

— Кой сте вие? — попита Сара.

— Аз съм незначителен. Аз съм никой.

— Къде отиваме?

Той я удари с юмрук по ухото и й изсъска да не гъква повече.

* * *

След трийсет секунди мерцедесът с дипломатически номер префуча край покрита със сняг фигура, гледаща отчаяно под вдигнатия капак на аварирала кола. Човекът като че ли не обърна никакво внимание на префучалия мерцедес, макар че му хвърли кратък поглед, когато той се насочи към пътя, излизащ на магистралата. Мъжът се насили да преброи бавно до пет. След това затръшна капака на мотора и скочи зад волана. Когато завъртя ключа, двигателят веднага запали. Той включи на скорост и потегли.

* * *

Не знаеше от колко време пътуват — от час, а може би повече — но знаеше целта на това пътуване. Спиранията, потеглянията, внезапните завои и резките ускорения, от които й се гадеше. Ели Лавон бе нарекъл тези маневри измъкване от следене, а Узи Навот — да се изплъзнеш от опашката си.

Тя погледна през тъмния прозорец на колата. Като момиче прекара няколко години в Швейцария и познаваше града доста добре. Това не бяха улиците на Цюрих, които помнеше от младостта си. Бяха тъмните улици с груба настилка в северните квартали на индустриалната зона. Грозни складови постройки, опушени тухлени фабрики и жп релси за товарни гари. Нямаше пешеходци по тротоарите и пътници в автобусите. Струваше й се, че е сама на света с един-единствен спътник — Незначителния. Попита го отново къде отиват. Той й отговори с удар в корема, който я накара да изкрещи.

Мъжът погледна през рамо, после блъсна Сара на пода и прошепна нещо на арабски на шофьора. Сега тя беше в пълен мрак. Прогони болката в едно кътче на съзнанието си и опита да се съсредоточи върху движението на колата. Завой надясно. Наляво. Тропот от преминаването над релси. Внезапно спиране накара гумите да изсвистят. Незначителния блъсна гърба й в седалката и отвори вратата. Когато тя се вкопчи в страничните облегалки, съпротивлявайки се да слезе, той я задърпа грубо, преди да изгуби търпение и да й нанесе саблен удар в бъбреците, от който я прониза болка във всяка фибра на тялото й.

Тя изпищя в агония и пусна облегалките. Незначителния я измъкна от колата и я остави да падне на земята. Циментът беше леден. Изглежда, бяха на паркинг или на рампата на някой склад. Сара остана да лежи, гърчейки се в агония, като гледаше към мъчителя си през черния воал. Погледът на саудитските жени към света. Нечий глас й нареди да стане. Тя опита, но не успя.

Шофьорът излезе от колата и заедно с Незначителния я изправи на крака. Омотана в абаята, тя се задържа права с разперени ръце и зачака следващия удар в корема. Вместо това я натикаха на задната седалка на друг автомобил. Мъжът, който седеше в него, й беше познат. Видя го първо в къщата в Съри, а втория път — в една вила на остров Сен Бартелеми.

— Добър вечер, Сара — каза Ахмед бен Шафик. — Радвам се да те видя отново.