Даниъл Силва
Пратеникът (10)

10. Ейн Керем, Йерусалим

Животът на Геула Шамрон беше низ от напрегнати нощни бдения. Бе изтърпяла тайните мисии в опасни страни, войните и терора, кризите и заседанията на кабинета по сигурността, които сякаш никога не свършваха преди полунощ. Винаги се страхуваше, че един ден ще се появи някой от старите врагове на Шамрон и ще си отмъсти. Знаеше, че някой ден ще й се наложи да очаква известие дали Ари ще живее, или ще умре.

Габриел я завари да седи спокойно в частната чакалня на интензивното отделение на медицинския център „Хадаса“. Прословутото пилотско яке на Ари лежеше в скута й и тя разсеяно подръпваше скъсаното място от дясната страна на гърдите, което Шамрон никога не счете за необходимо да бъде закърпено. Габриел винаги намираше в тъжния поглед и в буйната побеляла коса на Геула някаква прилика с Голда Мейер. Не можеше да я погледне, без да си спомни за деня, в който Голда тайно закачи медала на гърдите му и със сълзи в очите му благодари, че е отмъстил за единайсетимата израелци, убити в Мюнхен.

— Какво се случи, Габриел? Как се добраха до Ари в центъра на Йерусалим?

— Вероятно е бил под наблюдение от дълго време. Снощи, когато тръгна от дома ми, каза, че ще се върне в кабинета на министър-председателя, за да свърши малко работа. — Алон седна и хвана ръката на Геула. — Ударили са го на светофара на улица „Крал Джордж“.

— Някой атентатор самоубиец?

— Смятаме, че са били двама мъже. Били са в камион и дегизирани като харедими. Бомбата е неимоверно голяма.

Тя погледна към телевизора, сложен на поставка високо на стената.

— Виждам това и на екрана. Не е за вярване, че някой е оцелял.

— Очевидец е видял колата на Ари внезапно да форсира миг преди бомбата да експлодира. Сигурно Рами или шофьорът са забелязали нещо съмнително. Бронираното купе е устояло на ударната вълна, но колата е изхвърчала във въздуха. Очевидно се е завъртяла поне два пъти.

— Кой го е извършил? Хамас? Ислямски джихад? Бригадите на мъчениците от Ал Акса?

— Отговорност са поели от Мюсюлманско братство.

— Същите хора, които извършиха атентата във Ватикана?

— Да, Геула.

— Вярваш ли им?

— Рано е да се каже — отвърна Габриел. — Какво казаха лекарите?

— Ще остане в операционната поне още три часа. Казаха, че ще можем да го видим, когато излезе, но само за минута-две. Предупредиха ме, че няма да изглежда добре.

Тя задържа погледа си за миг върху него, после вдигна очи към телевизора.

— Притесняваш се, че няма да оживее, нали, Габриел?

— Разбира се.

— Не се притеснявай. Той не може да загине. Шамрон е вечен.

— Какво казаха за раните му?

Възрастната жена спокойно повтори думите на лекарите. От описанието на засегнатите органи, травмите по главата и счупените кости на Алон му стана ясно, че оцеляването на Шамрон не е напълно сигурно.

— Ари е в най-добро състояние от тримата — допълни Геула. — Както изглежда, Рами и шофьорът са пострадали по-сериозно. Горкият Рами. Той охранява Ари от години. А сега да го сполети това.

— Къде е Йонатан?

— Тази нощ беше дежурен на север. Пътува за насам.

Синът на Шамрон беше полковник в израелската армия. Своенравната му дъщеря — Ронит, се беше преместила в Нова Зеландия, за да се махне от властния си баща. Там тя живееше в птицеферма с приятеля си неевреин. Двамата с Шамрон не си говореха от години.

— Ронит също е на път — обади се Геула. — Кой знае? Може би от всичко това ще излезе нещо добро. Отсъствието й много му тежеше. Обвиняваше себе си за това — и с основание. Ари е много суров към децата си. Но ти го знаеш от собствен опит, нали, Габриел?

За момент тя се взря в очите на Алон, после внезапно отвърна поглед. Години наред Геула го мислеше за журналист, който знае много за изкуството и е прекарал дълго време в Европа. Както и останалата част от хората в страната, научи за истинското естество на работата му от вестниците. След разкриването му държанието й към него се промени. Беше мълчалива в негово присъствие, внимаваше да не го разстрои и не можеше да го гледа дълго в очите. Габриел бе виждал подобно поведение и преди, в детството си, когато хората посещаваха дома му. Смъртта бе оставила своя отпечатък върху лицето му — точно както Биркенау върху лицето на майка му. Геула не можеше да го гледа дълго в очите, защото се страхуваше от това, което щеше да види в тях.

— Той не беше добре и преди това. Криеше го, разбира се, дори от министър-председателя.

Алон не се изненада. Знаеше, че Шамрон от години се бори скришом с различни болести. Здравето на Стареца, както и почти всички останали аспекти от живота му, бе строго пазена тайна.

— Бъбреците ли?

Геула поклати глава.

— Ракът се върна.

— Мислех, че са го изрязали напълно.

— Така смяташе и Ари. Но това не е всичко. Дробовете му са съсипани от цигарите. Кажи му да не пуши толкова много.

— Никога не ме слуша.

— Ти си единственият, когото слуша. Той те обича като свой син, Габриел. Понякога си мисля, че те обича повече от Йонатан.

— Не ставай глупава, Геула.

— Ари е най-щастлив, когато седите заедно на терасата ни в Тиберия.

— Обикновено спорим.

— Той обича да спори с теб, Габриел.

— Това и аз го разбрах.

На телевизионния екран министрите и шефовете по сигурността пристигаха в кабинета на премиера за спешно заседание. При нормални обстоятелства Шамрон щеше да е сред тях. Габриел хвърли дискретен поглед към Геула. Тя пак бе взела да подръпва скъсаното парче на якето на съпруга си.

— Беше Ари, нали? — попита възрастната жена. — Той те въвлече в този начин на живот… след Мюнхен.

Габриел погледна към светлините на линейките, които проблясваха на телевизионния екран, и кимна разсеяно.

— В армията ли беше?

— Не, бях я напуснал. По онова време следвах в Художествената академия „Бетсал’ел“. Ари дойде да ме види няколко дни след като заложниците бяха убити.

Тогава никой не го знаеше, но Голда вече бе издала заповед да се ликвидират всички участници в атентата.

— Защо е избрал теб?

— Говорех чужди езици, а и бе видял нещо в армейските доклади за физическата ми годност… качества, за които е сметнал, че ме правят подходящ за работата.

— Да убиваш от близко разстояние, лице в лице. Така си го направил, нали?

— Да, Геула.

— Колко пъти?

— Геула!

— Колко пъти, Габриел?

— Шест — отвърна той. — Убих шест души.

Тя докосна прошарените му слепоочия.

— Но ти беше още момче.

— По-лесно е, когато си момче. С възрастта става по-трудно.

— Но все пак си го направил. Теб изпратиха да убиеш Абу Джихад, нали? Влязъл си във вилата му в Тунис и си го застрелял пред съпругата и децата му. И те си отмъстиха — не на страната, а на теб. Сложиха бомба под колата ти във Виена.

Старата жена дърпаше все по-силно скъсаното парче на якето. Габриел хвана ръката й.

— Всичко е наред, Геула. Това беше много отдавна.

— Спомням си, когато се обадиха. Ари ми каза, че бомба е избухнала под наша дипломатическа кола във Виена. Спомням си, че отивах към кухнята да му направя кафе, а когато се върнах в спалнята, го заварих да плаче. Каза ми: „Аз съм виновен. Аз убих жена му и детето му“. Това е единственият път, когато съм го виждала да плаче. После изчезна за цяла седмица. Когато най-сетне се прибра вкъщи, го попитах какво се е случило. Естествено не ми отговори. Дотогава беше възвърнал самообладанието си. Но аз знам, че това го яде отвътре през всичките тези години. Обвинява се за случилото се.

— А не е трябвало — рече Габриел.

— Не ти разрешиха дори да скърбиш подобаващо, нали? Правителството каза пред света, че съпругата и детето на израелски дипломат са мъртви. Ти погреба сина си тайно на Маслиновия хълм^[1] — само ти, Ари и равинът — и скри жена си под фалшиво име далеч в Англия. Обаче Халед я намери. Той отвлече съпругата ти и я използва, за да те примами на Лионската гара. — Една сълза се търкулна по бузата на Геула. Габриел я избърса нежно, откривайки с изненада, че набръчканата й кожа все още е мека като кадифе. — И всичко това, защото моят мъж е дошъл да те види в един септемврийски ден преди много години. Можеше да имаш толкова по-различен живот. Можеше да станеш велик художник. Вместо това, ние те превърнахме в убиец. Защо не си сърдит, Габриел? Защо не мразиш Ари, както го мразят децата му?

— Пътят на живота ми е бил предначертан в деня, когато германците са избрали дребния австрийски ефрейтор за свой канцлер. Ари беше просто кормчията на нощна вахта.

— Толкова фаталистично ли си настроен?

— Повярвай ми, Геула, минах през период, в който не можех да погледна Ари. Обаче в крайна сметка осъзнах, че приличам на него много повече, отколкото съм подозирал.

— Може би това е качеството, което той е видял в армейските доклади за теб.

Габриел се усмихна леко.

— Може би.

Старата жена пак зачопли скъсаното място на якето на Шамрон.

— Знаеш ли как се получи това?

— То е една от големите мистерии в Службата — отвърна Алон. — Ширят се какви ли не невероятни теории за това какво се е случило, но той винаги е отказвал да ни разкрие истината.

— Беше в нощта на бомбения атентат във Виена. Ари бързаше да отиде на булевард „Цар Саул“. Като се качваше в колата, якето се закачи на вратата и се скъса. — Тя прокара пръсти по ръба на дупката. — Опитвах се многократно да го зашия, но той не ми позволи. Каза ми, че е заради Леа и Дани. Носи съдраното яке през всичките тези години заради случилото се с твоята съпруга и сина ти.

Мобилният му телефон иззвъня. Габриел вдигна слушалката до ухото си и се заслуша за момент.

— Ще бъда там — каза след малко и затвори телефона. — Беше министър-председателят. Иска веднага да ме види. Ще се върна, като свършим.

— Не се притеснявай, Габриел. Йонатан скоро ще пристигне.

— Ще дойда пак, Геула.

Тонът му беше много твърд. Той я целуна извинително по бузата и се изправи. Като се насочи към вратата, старата жена го хвана за ръката.

— Вземи това — каза и му подаде якето на Шамрон. — Той би искал да го дам на теб.

— Не говори така, сякаш Ари няма да оцелее.

— Просто вземи якето и върви. — Геула му отправи тъжна усмивка. — Не трябва да караш премиера да те чака.

Габриел излезе в коридора и забърза към асансьора. Не трябва да караш премиера да те чака. Така Геула винаги казваше на Шамрон, когато той тръгваше от къщи.

* * *

Една кола и охранителен отряд чакаха на автомобилната алея. Отне им само пет минути да стигнат до кабинета на министър-председателя на улица „Каплан“ 3. Охранителите въведоха Габриел в сградата през един таен вход и го придружиха по стълбите до просторен и неочаквано семпло обзаведен кабинет на най-горния етаж. Стаята тънеше в полумрак, министър-председателят седеше зад бюрото си в кръг от светлина и изглеждаше някак смален под огромния портрет на ционисткия идеолог Теодор Херцел^[2], който висеше на стената зад гърба му. Габриел не беше го виждал повече от година. За това време косата му бе напълно побеляла, а кафявите му очи бяха придобили влажния блясък на стар човек. Министрите, участвали в заседанието по сигурността, се бяха разотишли и премиерът беше сам, с изключение на Амос Шарет — новия генерален директор на Службата, който седеше напрегнато на един кожен фотьойл. Габриел се ръкува с него за първи път.

— Радвам се най-сетне да се запознаем — каза Амос. — Искаше ми се обаче обстоятелствата да бяха други.

Алон се настани на един стол.

— Облечен си с якето на Шамрон — отбеляза министър-председателят.

— Геула настоя да го взема.

— Отива ти — усмихна се сдържано премиерът. — Знаеш ли, дори започваш малко да приличаш на него.

— Това комплимент ли е?

— На младини той беше много красив.

— Ари никога не е бил млад, господин премиер.

— Никой от нас не е бил. Състарихме се преждевременно. Дадохме младостта си да построим тази страна. Шамрон не е ползвал нито ден отпуск от 1947 година. И така ли ще свърши? — Министър-председателят поклати глава. — Не, той ще живее. Повярвай ми, Габриел, познавам го по-дълго даже от теб.

— Шамрон е вечен. Така каза Геула.

— Може би не е вечен, но няма да бъде убит от банда терористи.

Премиерът погледна намръщено часовника си.

— Искахте да обсъдите нещо с мен, сър?

— Твоето назначение за шеф на отдел „Специални операции“.

— Аз се съгласих да заема този пост, сър.

— Знам, но сега вероятно не е най-подходящото време да поемеш ръководството на отдела.

— Може ли да ви попитам защо?

— Защото цялото ти внимание трябва да се насочи върху откриването и наказването на хората, които причиниха това на Шамрон.

Премиерът внезапно потъна в мълчание, сякаш даваше възможност на Алон да изкаже някакво възражение. Габриел обаче остана неподвижен, забил поглед в ръцете си.

— Изненадваш ме — каза министър-председателят.

— И защо?

— Опасявах се, че ще ми кажеш да намеря някой друг за тази работа.

— Човек не може да откаже на премиера.

— Със сигурност има и нещо повече от това.

— Бях в Рим, когато терористите атакуваха Ватикана, и изпратих Ари до колата му тази вечер. Чух избухването на бомбата. — Той замълча. — Тази терористична мрежа — които и да са те и каквито и цели да преследват — трябва да бъде разбита, и то бързо.

— Звучиш така, сякаш търсиш отмъщение.

Габриел вдигна поглед от ръцете си.

— Така е, господин премиер. Вероятно при тези обстоятелства не съм подходящият човек за работата.

— Всъщност при дадените обстоятелства ти си точно правилният човек.

Думите бяха произнесени от Амос. Габриел се обърна и за първи път го огледа внимателно. Беше нисък, широкоплещест, с почти квадратна фигура, тъмнокос, с прическа като на монах и ниско, свъсено чело. По чин все още беше генерал от израелската армия, но сега носеше бледосив костюм. Неговата прямота бе освежаваща промяна. Лев беше мнителен човек, който винаги търсеше някаква слабост или порок. Амос беше повече като чук. Габриел трябваше да внимава, когато е около него, за да не се стовари чукът върху главата му.

— Само гледай гневът да не замъгли преценките ти — добави Шарет.

— Досега никога не съм го допускал — отговори Габриел, издържайки тежкия поглед на Амос.

Шарет се усмихна мрачно, сякаш искаше да каже: Докато аз командвам, няма да има стрелба по френски гари, независимо какви са обстоятелствата. Министър-председателят се наведе напред, подпирайки се на лакти.

— Вярваш ли, че саудитците стоят зад това?

— Разполагаме с известни доказателства, които сочат за връзка със саудитското „Мюсюлманско братство“ — отговори благоразумно Алон, — но ни трябват още сведения, преди да започнем да търсим конкретен човек.

— Ахмед бен Шафик например.

— Да, господин премиер.

— А ако е той?

— Според мен си имаме работа с група, а не с движение. Група, която е създадена и поддържана със саудитски пари. Ако я обезглавим, тя ще умре. Обаче няма да е лесно, господин премиер. Знаем много малко за него. Не знаем дори как точно изглежда. Освен това ще е и политически сложно заради американците.

— Изобщо не е сложно. Ахмед бен Шафик се опита да убие най-близкия ми съветник. Значи Шафик трябва да умре.

— А ако действа по заповед на принц Набил или някой друг от кралското семейство, което исторически и икономически е свързано с нашия най-важен съюзник?

— Скоро ще узнаем това.

Министър-председателят погледна изкосо Амос.

— Ейдриън Картър от ЦРУ иска да си поговорите — каза Шарет.

— Трябваше да летя за Вашингтон утре сутринта, за да го запозная накратко с това, което знаем за атентата във Ватикана.

— Картър поиска да променим мястото.

— Къде иска да се срещнем?

— В Лондон.

— Защо там?

— Предложението беше на Картър — отговори Амос. — Искаше удобно неутрално място.

— Откога безопасната квартира на ЦРУ в Лондон е неутрална територия? — Габриел погледна към премиера, после към Шарет. — Не искам да напускам Йерусалим, не и преди да разберем дали Шамрон ще оживее.

— Картър каза, че е спешно — вметна Амос. — Иска да се видите утре вечер.

— Тогава изпратете някой друг.

— Не можем — каза министър-председателят. — Само ти си поканен.