Даниъл Силва
Пратеникът (19)

19. Лондон

Операцията започна със сериозно закъснение на следващата сутрин, когато Джулиан Ишърууд — именит лондонски търговец на картини — позвъни дискретно по телефона в дома на ексклузивния художествен съветник на Зизи ал Бакари Андрю Малоун. Отговори му сънлив женски глас, който го информира, че Малоун е извън страната.

— О, беглец от правосъдието? — попита той, опитвайки се да разведри неловката ситуация.

— Опитайте на мобилния му телефон — каза жената, преди да затръшне телефонната слушалка.

За щастие Джулиан имаше номера. Той незабавно го набра и както бе инструктиран, остави кратко съобщение. По-голямата част от деня се изниза преди Малоун да си направи труда да му се обади.

— В Рим съм — каза той тихо. — За нещо голямо. Много голямо.

— Не се изненадвам, Андрю. Ти винаги правиш големи удари.

Малоун подмина с мълчание опита на Ишърууд да го поласкае.

— Опасявам се, че имам само минутка — каза той. — Какво мога да направя за теб, Джули?

— Мисля, че имам нещо за теб. Всъщност нещо за твоя клиент.

— Моят клиент не се занимава със старите майстори.

— Нещото, което имам за твоя клиент, не е от старите майстори. От импресионист е. И то не кой да е импресионист, ако схващаш мисълта ми. То е специално, Андрю. То е нещо, което само шепа колекционери в целия свят могат даже да мечтаят да притежават, а твоят човек по една случайност е един от тях. Предлагам ти първи да я видиш, Андрю — ексклузивна първа опция. Интересува ли те, или да се обърна към някой друг?

— Кажи ми повече, Джули.

— Съжалявам, скъпи, но това не е нещо, което може да се обсъжда по телефона. Какво ще кажеш за един обяд утре? Аз плащам.

— Утре отивам в Токио. Там има един колекционер, притежаващ картина на Моне, която моят човек иска.

— Тогава какво ще кажеш за вдругиден?

— Тогава ще се възстановявам от часовата разлика. Да го направим в четвъртък, а?

— Няма да съжаляваш, Андрю.

— Съжаленията са това, което ни поддържа. Чао, Джули.

Ишърууд затвори телефона и погледна към широкоплещестия мъж с червеникаворуса коса, който седеше от другата страна на бюрото.

— Чудесна работа — каза Узи Навот. — Но следващия път остави Зизи да плати обяда.

* * *

Габриел не се изненада, че Андрю Малоун е в Рим, защото той беше под електронно и физическо наблюдение от почти седмица. Бе отишъл във Вечния град, за да придобие една скулптура на Дега, която Зизи държеше под око от доста време, но в понеделник вечерта си тръгна с празни ръце, отлитайки за Токио. Анонимният колекционер, от когото Малоун се надяваше да купи Моне, бе не някой друг, а прочутият индустриалец Морито Ватанабе. Съдейки по пораженческата физиономия на Малоун на излизане от апартамента на Ватанабе, Габриел заключи, че преговорите не са протекли добре. Същата вечер Андрю позвъни на Ишърууд, за да му каже, че ще остане в Токио един ден повече, отколкото е смятал.

— Страхувам се, че ще трябва да отложим нашето малко съвместно парти — каза той. — Може ли да го направим следващата седмица?

Габриел, който бе нетърпелив операцията да започне, инструктира Джулиан да го попритисне, така че срещата се отложи само с един ден — от четвъртък за петък, макар че Ишърууд се съгласи да я проведат в късния следобед, за да може Малоун да поспи няколко часа в леглото си. В действителност Андрю остана в Токио още един ден, но хората от токийската централа не забелязаха втора среща между него и Ватанабе или с някой агент на индустриалеца. Малоун се върна в Лондон в четвъртък късно вечерта с вид — според думите на Лавон — на труп в костюм от „Савил Роу“. В три и половина следобед на следващия ден „трупът“ се промуши през вратата на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт и тръгна към уединената маса в ъгъла, където Ишърууд вече го чакаше. Джулиан му наля голяма чаша бяло бургундско вино.

— Добре, Джули — каза Малоун. — Да прескочим глупостите, а? Кажи какво криеш в ръкава си? И кой, по дяволите, го е мушнал там? Наздраве!

* * *

Час и половина по-късно Киара чакаше на горната площадка, когато Ишърууд, подсилен с две бутилки превъзходно бяло бургундско — за сметка на Габриел — се заклатушка нагоре по постланите с нова пътека стълби. Тя го насочи наляво, към бившите помещения на „Арчър Травъл“, където го посрещна един от невиотите на Габриел. Джулиан съблече сакото си, разкопча ризата си и отдолу се разкри миниатюрно дигитално записващо устройство, закрепено за гърдите му с еластичен пояс.

— Обикновено не правя такива неща на първата среща — каза той.

Невиотът свали записващото устройство и се усмихна.

— Как беше омарът?

— Малко жилав, но иначе чудесен.

— Добре се справихте, господин Ишърууд. Много добре.

— Подозирам, че това е последната ми сделка. Да се надяваме, че няма да я приключа с куршум.

* * *

Записът можеше да бъде изпратен по сигурен електронен канал, но Габриел, както и Ейдриън Картър, беше старомоден за някои неща и настоя да бъде прехвърлен на диск и занесен ръчно до безопасната къща в Съри. В резултат на това минаваше осем часът, когато той най-сетне пристигна. Алон мушна диска в компютъра в гостната и кликна върху иконката за старт. Дина се беше изтегнала на дивана. Яков седеше в един фотьойл, хванал брадичката си с подпрените на колената си ръце, приведен напред, сякаш очакваше известие от фронта. Тази вечер бе ред на Римона да готви. Когато Андрю Малоун заговори, тя извика от кухнята на Габриел да увеличи звука, защото също иска да слуша.

* * *

— За глупак ли ме вземаш, Джулиан?

— Това е нещо реално, Андрю. Видях го със собствените си очи.

— Имаш ли снимка?

— Не ми разрешиха да снимам.

— Кой е собственикът?

— Той иска да остане анонимен.

— Да, разбира се, но кой, по дяволите, е той, Джулиан?

— Не мога да разкрия името на собственика. Точка. Край на обсъждането. Тя ми е поверила грижата да бъда неин представител по този въпрос и това е.

— Тя? Значи собственикът е жена?

— Картината е била в семейството три поколения. Понастоящем е в ръцете на жена.

— Какво е семейството, Джулиан? Задоволи любопитството ми.

— Семейството е френско. Това е всичко, което ще получиш от мен.

— Опасявам се, че то няма да свърши работа, Джулиан. Трябва да ми дадеш нещо, което мога да покажа. Не мога да отида при Зизи с празни ръце. Той се ядосва, когато това се случва. Ако искаш Зизи в играта, трябва да играеш по неговите правила.

— Не искам да бъда насилван, Андрю. Обадих ти се, за да ти направя услуга. Честно казано, пет пари не давам за правилата на Зизи. Всъщност той изобщо не ми трябва. Ако спомена на улицата, че разполагам с неизвестен досега Ван Гог, всички големи колекционери и всички музеи в света ще разбият вратата ми и ще ме замерят с пари. Моля те, опитай се да запомниш това.

— Извинявай, Джули. Имах тежка седмица. Да започнем отначало, а?

— Добре, да започнем.

— Мога ли да задам няколко безобидни въпроса?

— Зависи колко са безобидни.

— Да започнем с един лесен. Къде е картината сега? Във Франция или в Англия?

— Тя е тук, в Лондон.

— В твоята галерия ли е?

— Не още.

— За каква картина говорим? Пейзаж? Натюрморт? Портрет?

— За портрет.

— Автопортрет?

— Не.

— На мъж или на жена?

— На жена.

— Прекрасно. Ранна или късна?

— Много късна.

— В Сен Реми? Овер?

— Най-последната, Андрю. Рисувана е през последните дни от живота му в Овер.

— Да не говориш за неизвестен портрет на Маргьорит Гаше, а, Джулиан?

— Може би трябва да хвърлиш един поглед на менюто.

— Майната му на менюто! Отговори на въпроса ми. За неизвестен портрет на Маргьорит ли говориш?

— Казах ти колкото можах относно съдържанието, Андрю. И това е всичко. Ако искаш да разбереш какво е, трябва да видиш лично.

— Предлагаш ми да я видя?

— Предлагам на твоя човек да я види, не на теб.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Моят човек е постоянно зает да ръководи света.

— Готов съм да предложа на теб и на Зизи ексклузивна седемдесет и два часова опция. След това ще я направя достояние на други колекционери.

— Лош ход, Джулиан. Моят човек не обича ултиматумите.

— Това не е ултиматум. Просто бизнес. Той е наясно с това.

— За каква цена говорим?

— За осемдесет и пет милиона.

— Осемдесет и пет милиона? Тогава наистина се нуждаеш от Зизи. Виждаш ли, парите са малко кът напоследък. Не помня кога за последен път някой е заложил осемдесет и пет милиона за нещо. А ти, Джулиан?

— Тази картина си струва всяко пени.

— Ако е това, което казваш, и ако е в отлично състояние, ще ти осигуря твоите осемдесет и пет милиона на бърза ръка. Разбираш ли, моят човек отдавна търси нещо сензационно — като това. Обаче ти го знаеш, нали, Джули? Затова я предложи първо на мен. Знаел си, че можем да сключим сделката за един следобед. Никакви търгове. Никаква преса. Никакви заядливи въпроси за твоята кротка малка французойка, която иска да остане анонимна. Що се отнася до теб, аз съм гъската, която снася златни яйца, и ще трябва да дадеш полагаемото на гъската.

— За какво говориш, по дяволите, Андрю?

— Знаеш точно за какво говоря.

— Може би днес не загрявам бързо. Имаш ли нещо против да ми го кажеш ясно?

— Говоря за пари, Джулиан. Говоря за много малко резенче от един много голям пай.

— Искаш дял? Своят пай от плячката, както обичат да се изразяват американците.

— Да изключим американците от това, а? В момента моят човек не си пада много по тях.

— За какъв точно резен говорим, Андрю?

— Да кажем, заради самия разговор, че твоята комисиона от продажбата е десет процента. Това означава, че ще прибереш осем и половина милиона долара за един следобед работа. Аз те моля за десет процента от твоята комисиона. Всъщност аз не моля, а искам. И ти ще ги платиш, защото такива са правилата на играта.

— Ако не ме лъже отслабналата ми памет, ти си ексклузивен художествен консултант на Зизи ал Бакари и той ти дава безбожна заплата. Ти практически живееш за сметка на Зизи. Освен това прекарваш по-голяма част от свободното си време, като си почиваш в неговите курорти. Той прави това, за да може съветите, които му даваш, да бъдат незасегнати от твои лични договаряния. Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи. Предлагам ти седем и половина милиона долара за един следобед работа. Не е зле, Джули. Приеми сделката. Да забогатеем заедно, а?

— Добре, Андрю. Ще си получиш десетте процента. Обаче искам в моята галерия Зизи ал Бакари, в целия му блясък, след седемдесет и два часа, иначе сделката се отменя.

* * *

Габриел спря записа, върна го малко назад и пусна отново финалната част.

— Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи.

Алон затвори файла и извади диска от компютъра.

— Господин Малоун е бил много лошо момче — отбеляза Яков.

— Да, бил е — потвърди Габриел, въпреки че вече знаеше това от известно време.

— Не мислиш ли, че някой трябва да каже на Зизи за това? — попита Дина. — Справедливостта го изисква.

— Така е — съгласи се Габриел и мушна диска в джоба си. — Някой трябва да го направи, но не още.

* * *

Това бяха едни от най-дългите седемдесет и два часа, които бяха преживявали. Имаше фалстартове и лъжливи обещания, поети и нарушавани ангажименти в рамките на един следобед. В един миг Малоун заплашваше, в следващия умоляваше.

— Зизи е малко зает — каза той късно в събота. — В момента е посред голяма сделка. Днес ще е в Делхи, а утре — в Сингапур. Вероятно няма да може да отдели време за Лондон до средата на следващата седмица.

Ишърууд не отстъпваше от позициите си. Той заяви, че ексклузивната опция на Зизи изтича в понеделник, в пет часа следобед. След това Ал Бакари щеше да се бори за картината заедно с всички желаещи да я притежават.

В неделя късно вечерта Малоун съобщи по телефона разочароващата новина, че Зизи е зациклил. Габриел не се разтревожи нито на йота, защото същия следобед екипът невиоти, разположен в помещенията на „Арчър Травъл“, беше забелязал около трийсет и пет годишен, добре облечен арабин, който очевидно правеше оглед на Мейсънс Ярд. След като разгледа снимките от наблюдението, Лавон разпозна в мъжа Джафар Шаруки, бивш служител от саудитската национална гвардия, който бе един от съгледвачите на Зизи.

— Той идва — каза Ели. — Зизи винаги обича да се прави на недостъпен.

Обаждането, което всички очакваха, се получи точно в десет часа и двайсет и две минути на следващата сутрин. Беше Андрю Малоун и макар че не можеха да го видят, разбраха, че „трупът“ е много щастлив. Той съобщи, че Зизи пътува за Лондон. Щял да е в галерията на Ишърууд в четири и половина.

— Зизи има няколко правила — каза Малоун, преди да затвори. — Никакъв алкохол и цигари. И гледай твоите две момичета да са прилично облечени. Той харесва красиви жени, но ги предпочита в скромно облекло. Нашият Зизи е религиозен човек. Лесно се обижда.