Даниъл Силва
Пратеникът (28)

28. Главната квартира на ЦРУ

Вестта за катастрофата на остров Сен Бартелеми пристигна в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ десет минути след като Габриел се върна на „Слънчевата балерина“. По това време генералният директор Амос Шарет беше в кабинета си на горния етаж, информиран за развитието на операцията от дежурния офицер. Независимо от късния час, той незабавно събуди министър-председателя и му съобщи новината. След пет минути имаше второ обаждане по сигурната линия от „Слънчевата балерина“, този път до Лангли, Вирджиния. Позвъняването не беше до оперативния център, а до личния телефон на Ейдриън Картър в кабинета му на седмия етаж. Картър прие новината спокойно, както правеше в повечето случаи, играейки си с един кламер, докато Габриел му съобщи искането си.

— В момента имаме самолет в Маями — каза Ейдриън. — Той може да кацне в Сен Мартен на зазоряване.

Картър затвори телефона и погледна към панела с телевизионни монитори на отсрещната стена на стаята. Президентът бе на обиколка в Европа за изглаждане на взаимоотношенията. Беше прекарал деня в срещи с новия канцлер на Германия, докато по улиците на Берлин полицаите укротяваха антиамерикански демонстранти. Почти същото положение се очакваше и при последните две спирки от обиколката на президента. Французите се стягаха за вълна от мюсюлмански размирици, а карабинерите очакваха невиждани от години по своя мащаб демонстрации в италианската столица, далеч от сцените на трансатлантическа хармония, на които се надяваха имиджмейкърите от Белия дом.

Ейдриън изгаси телевизорите и заключи книжата си в стенния сейф, после взе палтото си от закачалката на гърба на вратата и излезе от кабинета си. Секретарките си бяха тръгнали и преддверието тънеше в мрак, нарушаван единствено от трапецовидния сноп светлина, който струеше от открехнатата врата в отсрещния му край. Вратата водеше към кабинета на заместник-директора на разузнаването Шепард Кантуел — еквивалент на Картър в аналитичния отдел на Управлението. От вътрешността на помещението долиташе тракането на клавишите на компютърна клавиатура. Кантуел бе още тук. Според шегаджиите в Управлението, Кантуел никога не си тръгвал. Той просто се заключвал в стенния си сейф към полунощ и излизал на зазоряване, за да е на бюрото си, когато директорът пристигне.

— Ти ли си, Ейдриън? — попита провлачено Кантуел с характерния си бостънски акцент. Когато Картър надникна в леговището му, заместник-директорът на разузнаването спря да пише и погледна над купчина папки. Той беше педантичен и морален като игумен и два пъти по-хитър. — Боже, Ейдриън, изглеждаш напълно съсипан! Какво те мъчи?

Когато Картър измърмори нещо неясно за хаоса около европейската обиколка на добра воля на президента, Кантуел се впусна в дълго обяснение за измислената опасност от антиамериканизма. Шепард беше анализатор и не можеше да се отърси от това.

— Ейдриън, винаги ме е смайвала тази наша абсурдна необходимост да бъдем могъщи и в същото време обичани. Американският президент се пресегна през половината свят и за един следобед свали иракския управник. Дори Цезар не е успял да направи това. А сега иска да е боготворен от своите противници. Колкото по-скоро престанем да се притесняваме, че не ни харесват, толкова по-добре ще е за нас.

— Пак ли четеш Макиавели, Шеп?

— Никога не съм спирал да го правя. — Той преплете пръсти зад тила си и разпери лакти, предоставяйки на Картър нежелан изглед към мишниците си. — Из Управлението се носи неприятен слух, Ейдриън.

— Така ли? — Картър хвърли поглед към часовника си, който Кантуел се престори, че не е забелязал.

— Според него ти си се забъркал в някаква специална операция срещу заможен приятел на саудитското кралско семейство. А твои партньори в това начинание — повтарям това, което чух, Ейдриън — са израелците.

— Не трябва да обръщаш внимание на слухове — отвърна Картър. — Докъде са се разпрострели?

— Отвъд Лангли — отговори Кантуел, което бе друг начин да каже, че слухът е стигнал до някои от братските агенции, нахлули в територията на ЦРУ след досадната реорганизация на американската разузнавателна общност.

— Колко отвъд?

— Достатъчно далеч, така че някои хора в града са започнали да стават нервни. Знаеш как се играе тази игра, Ейдриън. Има тръбопровод между Рияд и Вашингтон и по него текат зелени банкноти. Градът е залят от саудитски пари. Те се изливат в мозъчните тръстове и юридическите фирми. По дяволите, лобистите печелят дивиденти от тази работа. Саудитците дори успяха да създадат система да ни подкупват, докато още сме на постовете си. Всички знаят, че ако се грижат за Ал Сауд, докато работят за „Клуб Фед“^[1], той ще се погрижи за тях, когато се върнат в частния сектор. Може да е под формата на доходен договор за консултантски услуги или някаква законна работа. Може да е катедра в някой скучен институт, който прокламира саудитската партийна линия. И когато из града започнат да се носят слухове, че някакъв каубой в Лангли преследва един от най-щедрите благодетели на тази нечестива система, хората стават нервни.

— Ти един от тях ли си, Шепард?

— Аз? — Кантуел поклати енергично глава: — Връщам се в Бостън в мига, в който бъда освободен от длъжност. Обаче има други хора в сградата, които планират да останат в града и да се опаричат.

— А какво, ако се окаже, че щедрите благодетели на тази нечестива система пълнят джобовете на хората, които се врязват със самолети в нашите сгради? Ако тези наши приятели са потънали до шия в тероризма? Ако са готови да сключат каквато и да е сделка с дявола, за да осигурят своето оцеляване, дори и тя да води до избиването на американци?

— Здрависваш се с тях и се усмихваш — отговори Кантуел. — И мислиш за тероризма като за неприятен допълнителен товар към твоя следващ танкер с петрол. Още ли караш старото си волво?

Кантуел знаеше точно какво кара Картър. Отредените им места бяха едно до друго в западния паркинг.

— Не мога да си позволя нова кола — каза Ейдриън. — Не и с три деца в колежа.

— Може би трябва да се запишеш в саудитския пенсионен фонд. Виждам в бъдещето ти доходоносен договор за консултантски услуги.

— Не е в мой стил, Шеп.

— Е, какво ще кажеш за тези слухове? Има ли някаква истина в тях?

— Никаква.

— Радвам се да го чуя — рече Кантуел. — Ще се погрижа да оправя нещата. Лека нощ, Ейдриън.

— Лека нощ, Шеп.

Картър слезе на партера. Паркингът за ръководния персонал беше почти пуст. Той се качи на своето волво и се насочи към Северозападен Вашингтон, следвайки пътя, по който бяха минали с Габриел преди осем седмици. Когато минаваше край имението на Зизи ал Бакари, намали и се взря през решетките на портата към противния фалшив замък, кацнал на високия скалист бряг на реката. Не я докосвай — помисли си яростно Картър. — Ще те убия лично, ако падне и косъм от главата й. Като пресичаше Чейн Бридж, погледна към индикатора за бензин. Сигналната лампичка светеше в червено. Колко подходящо — помисли си той. Резервоарът му бе почти празен.

* * *

В същия момент „Слънчевата балерина“ заобикаляше Гран Поант и се връщаше към мястото за закотвяне край Густавия. Габриел стоеше сам на носа с бинокъл пред очите и наблюдаваше задната палуба на „Александра“, където екипажът на яхтата сервираше набързо приготвената вечеря за трийсет души. Той ги видя като фигури в картина. „Корабно парти“^[2] — помисли си. — Или може би „Тайната вечеря“?

Зизи седеше царствено начело на масата, сякаш събитията от тази вечер са приятно развлечение от монотонността на иначе обикновеното пътуване. От лявата му страна беше красивата му дъщеря Надия. Отдясно, ровейки в храната си без апетит, седеше доверената му дясна ръка Дауд Хамза. По-нататък на масата се разполагаха адвокатите — Абдул и Абдул, и хер Верли — човекът, който се грижеше за парите на Зизи. Там бяха и Мансур, който уреждаше пътуванията, и шефът по комуникациите и сигурността Хасан. Не липсваше и Жан-Мишел — личен треньор на Зизи и допълнителен бодигард, с намусената си жена — Моник. Следваха Рахима Хамза и нейният приятел Хамид — красивата египетска филмова звезда. Имаше и четирима разтревожени на вид бодигардове и няколко привлекателни жени с невинни лица. И едва тогава, седнала на противоположния край на масата, колкото се може по-далеч от Зизи, бе красивата жена, облечена в тъмнооранжева копринена дреха. Тя осигуряваше баланса на композицията, беше невинността срещу злото на Зизи. И Габриел забеляза, че е изплашена до смърт. Той знаеше, че присъства на представление. Ала за кого бе предназначено то? За него или за Сара?

В полунощ фигурите в картината му се изправиха и си пожелаха лека нощ. Сара изчезна в един коридор и Габриел отново я изгуби от поглед. Зизи, Дауд Хамза и Вазир бен Талал отидоха в кабинета на Ал Бакари. Габриел си представи нова картина. Срещата на тримата злодеи — от неизвестен художник.

След пет минути Хасан се втурна в кабинета и подаде на Зизи мобилен телефон. Кой се обаждаше? Някой от брокерите на Ал Бакари, за да иска инструкции каква позиция да заеме при отварянето на борсата в Лондон? Или е убиецът на невинни хора Ахмед бен Шафик, който му казва какво да направи с момичето на Габриел?

Зизи взе телефона и с жест отпрати Хасан. Шефът на сигурността Вазир бен Талал отиде до прозореца и спусна щорите.

* * *

Сара заключи вратата и светна всички лампи в стаята. Пусна сателитната телевизионна система и превключи на Си Ен Ен. Германските полицаи се сражаваха с демонстранти по улиците. „Още едно доказателство — каза репортерът — за провала на американците в Ирак“.

Тя излезе на своята палуба и седна. Яхтата, която видя следобед да напуска пристанището, се бе върнала. Дали Габриел е на нея? Бен Шафик жив ли е или мъртъв? Дали Габриел е жив, или е мъртъв? Знаеше само, че нещо се е объркало. От време на време се случват разни неща — бе казал Зизи. — Ето защо вземаме толкова сериозни мерки за сигурност.

Сара се загледа в яхтата, търсейки някакви признаци за движение по палубата, но тя беше твърде далеч, за да може да види нещо. Ние ще бъдем с теб, Сара. Всички. Излезе вятър. Тя обви с ръце краката си и придърпа коленете към брадичката си.

Надявам се, че още сте тук — помисли си отчаяно. — И моля ви, измъкнете ме от този кораб, преди да ме убият.

* * *

В известно отношение тя не си спомняше кога студът я накара да влезе вътре и да си легне. Събуди се в ранни зори от барабаненето на лекия дъжд по палубата. Телевизорът още работеше, президентът бе пристигнал в Париж и площад „Конкорд“ беше море от протестиращи. Тя вдигна телефона и си поръча кафе. Донесоха го след пет минути. Всичко бе същото, с изключение на ръкописната бележка, която бе сгъната на две и подпряна на панерчето с кифлата й. Бележката беше от Зизи. Имам работа за вас, Сара. Съберете си багажа и бъдете готова за тръгване в девет часа. Ще поговорим, преди да тръгнете. Тя си наля чаша кафе и я занесе до вратата, водеща към палубата й. Едва тогава забеляза, че „Александра“ е потеглила на път и че са напуснали остров Сен Бартелеми. Прочете отново бележката на Зизи. В нея не пишеше къде ще пътува.