Даниъл Силва
Пратеникът (17)

17. Джорджтаун

Черният шевролет спря след петнайсет минути пред голяма къща в колониален стил на Ен Стрийт. Докато Сара се изкачваше по извитото стълбище от червени тухли, вратата внезапно се отвори и в сянката на портика се появи фигурата на мъж. Той бе облечен в идеално изгладени жълто-кафяви панталони и сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. Погледът му бе безпристрастен като на лекар, което й напомни за психиатъра, когото посещаваше след смъртта на Бен.

— Аз съм Картър — каза мъжът, сякаш тази мисъл внезапно му бе хрумнала. Не уточни дали това е малкото или фамилното му име, а само, че е истинско. — Вече не ползвам фалшиви имена — допълни той. — Сега съм в щаба.

После се усмихна. Беше фалшива усмивка, както и краткото му кимване. Мъжът предложи да влязат и пак остави у нея усещането, че това внезапно му е хрумнало.

— А вие сте Сара — информира я той, докато я водеше по широкия централен коридор. — Сара Банкрофт, куратор в реномираната „Филипс Кълекшън“. Сара Банкрофт, която смело ни предложи услугите си след 11 септември, но бе отхвърлена с думите, че не ни е нужна. Как е баща ви?

Тя бе неприятно изненадана от внезапната смяна на темата.

— Познавате ли баща ми?

— Всъщност никога не съм го срещал. Работи за „Ситикорп“, нали?

— Знаете точно за кого работи. Защо питате за баща ми?

— Къде е той сега? В Лондон? Брюксел? Хонконг?

— В Париж — отговори тя. — Това е последното му назначение. Ще се пенсионира следващата година.

— И ще се прибере у дома?

Сара поклати глава.

— Ще остане в Париж. С новата си съпруга. Родителите ми се разведоха преди две години. Баща ми веднага се ожени повторно. Той е от хората, за които „времето е пари“.

— А майка ви? Къде е тя?

— В Манхатън.

— Виждате ли често баща си?

— През отпуските. На сватби. Някой случаен неприятен обяд, когато е в града. Родителите ми се разведоха в лоши отношения. Всеки взе страна, в това число и децата. Защо ми задавате тези въпроси? Какво искате от…

— Вярвате ли в това? — прекъсна я Картър.

— Да вярвам в какво?

— Във вземането на страна.

— Предполагам, зависи от обстоятелствата. Това част от теста ли е? Смятах, че съм се провалила на тестовете ви.

— Така е — потвърди Картър. — С летателните цветове.

Влязоха в приемната. Беше обзаведена с формалистична, но анонимна елегантност, запазена обикновено за хотелските апартаменти. Картър й помогна да си съблече палтото и я покани да седне.

— Е, защо ме върнахте?

— Светът е непостоянен, Сара. Нещата се променят. Кажете ми нещо. При какви обстоятелства смятате, че е правилно да се вземе страна?

— Не съм мислила много по този въпрос.

— Напротив — каза Картър и пред очите на Сара за втори път изплува образът на психиатъра й, седнал в своето кресло на цветя и крепящ на коляното си керамичната си чаша, който мрачно я подтикваше да посети места, където тя предпочиташе да не ходи. — Хайде, Сара — прекъсна мислите й мъжът. — Дайте ми само един пример, когато смятате, че е правилно да се вземе страна.

— Аз вярвам в доброто и злото — отговори тя, като леко вирна брадичка. — Което може би обяснява защо се провалих на малкия ви тест. Вашият свят е изпълнен с нюанси на сивото. Аз съм склонна да виждам нещата малко по в бяло и черно.

— Това ли ви казва баща ви?

„Не“ — помисли си тя. Бен я обвиняваше за този й недостатък.

— За какво е всичко това? — попита на глас. — Защо съм тук?

Обаче Картър още обмисляше изводите от последния й отговор.

— А какво ще ми кажете за терористите? — попита той и Сара отново изпита усещането, че сякаш мисълта внезапно се е пръкнала в главата му. — Ето за това се чудя. Как те се намесват в света на доброто и злото на Сара Банкрофт? Те злите ли са, или тяхната кауза е справедлива? Ние невинни жертви ли сме, или сами сме си докарали тази беда? Трябва ли да седим и да я приемем, или имаме правото да им се противопоставим с цялата си сила и ярост?

— Аз съм помощник-куратор във „Филипс Кълекшън“ — отговори Сара. — Наистина ли искате да говоря поетично за морала на контратероризма?

— Тогава нека да стесним фокуса на нашия въпрос. Винаги намирам това за ефикасно. Да вземем например мъжа, който заби самолета на Бен в Световния търговски център. — Картър направи пауза. — Припомнете ми, Сара, на кой самолет беше Бен?

— Знаете с кой самолет летеше той — отговори тя. — Беше полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Който беше пилотиран от…

— Марван ал Шехи.

— Да предположим за момент, че Марван ал Шехи по някакъв начин е успял да оцелее. Знам, че звучи налудничаво, Сара, но ми съдействайте заради предмета на обсъждането. Да предположим, че е успял да се добере до Афганистан или Пакистан, или някое друго убежище на терористи. Да допуснем, че знаем къде е той. Трябва ли да изпратим хора от ФБР със заповед за арестуването му, или трябва да се справим с него по по-ефикасен начин? Мъжете в черно? Специалните сили? Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет?

— Мисля, че знаете какво бих направила с него.

— Да допуснем, че искам да го чуя от собствената ви уста, преди да продължим нататък.

— Терористите ни обявиха война — каза тя. — Те нападнаха нашите градове, убиха наши граждани и се опитаха да подрият дейността на нашето правителство.

— Тогава как трябва да постъпим с тях?

— Трябва да се разправим с тях сурово.

— И какво означава това?

— Мъжете в черно. Специалните сили. Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет.

— А какво ще кажете за човека, който им дава пари? Той също ли е виновен? И ако е така, до каква степен?

— Предполагам, зависи от това дали знае за какво ще бъдат използвани парите.

— А ако знае дяволски добре за какво ще се използват?

— Тогава той е виновен колкото мъжа, който вряза самолета в сградата.

— Ще се чувствате ли спокойна — наистина в правото си — да работите срещу такава личност?

— Преди пет години аз предложих да ви сътруднича — отговори заядливо Сара. — Казахте ми, че не съм квалифицирана. Заявихте ми, че не съм подходяща за този вид работа. А сега искате моята помощ?

Картър изглеждаше равнодушен към нейния протест. Сара внезапно изпита съчувствие към съпругата му.

— Предложихте да ни помогнете, а ние се отнесохме нечестно към вас. Опасявам се, че това го умеем най-добре. Предполагам, мога да продължа да говоря за това колко сме сгрешили. Вероятно бих могъл да се опитам да ви утеша с неискрено извинение. Но честно казано, госпожице Банкрофт, няма време. — В гласа му се долови рязкост, която я нямаше досега. — Така че това, от което се нуждая в момента, е прям отговор. Все още ли желаете да ни помогнете? Искате ли да се борите срещу терористите, или бихте предпочели да продължите живота си с надеждата, че това няма да се случи отново?

— Да се боря? — натърти тя. — Сигурна съм, че можете да намерите по-подходящи хора от мен за тази цел.

— Има различни начини за борба с тях, Сара.

Тя се поколеба. Картър запълни настъпилата тишина, като взе да разглежда ръцете си. Не беше от мъжете, които молят два пъти. В това отношение много приличаше на баща й.

— Да — каза тя накрая. — Бих искала.

— А ако това включва да работите с друга разузнавателна служба, а не с ЦРУ? — попита Картър, сякаш обсъждаше някаква хипотетична възможност. — Разузнавателна служба, която е тясно свързана с нас в борбата срещу ислямските терористи?

— И коя е тя?

Той беше добър в избягването на отговори. Доказа го още веднъж.

— Има един човек, с когото бих искал да се срещнете. Той е сериозен тип. Малко грубоват в обноските. Ще ви зададе няколко въпроса. В действителност ще ви подложи на кръстосан разпит през следващите няколко часа. Понякога въпросите му ще са доста лични. Ако хареса това, което види, ще ви помоли да ни помогнете в една много отговорна операция. Тя крие риск, но е жизненоважна за сигурността на Съединените щати и има пълната подкрепа на ЦРУ. Ако проявявате интерес, останете на мястото си. Ако не — излезте през вратата и ще се престорим, че сте попаднали тук по погрешка.

* * *

Сара никога не разбра как Картър го повика или откъде дойде той. Беше нисък и слаб, с късо подстригана коса и прошарени слепоочия. Очите му имаха най-зеления цвят, който някога бе виждала. Ръкостискането му, също като това на Картър, беше кратко, но изпитателно — като на лекар. Говореше свободно английски, но с осезаем акцент. Ако имаше име, то още не бе споменато.

Те седнаха край дългата маса в трапезарията — Картър и безименният му сътрудник от едната страна, а Сара — от другата, като заподозрян в стаята за разпит. Сътрудникът разполагаше с досието й от ЦРУ. Той разлистваше бавно страниците му, сякаш ги вижда за първи път, в което тя силно се съмняваше. Първият въпрос, който й зададе, прозвуча като леко обвинение:

— Докторската ви дисертация в Харвард е била за немските експресионисти.

Изглеждаше странно за начало на разговора. Изкушаваше се да попита защо се интересува от темата на нейната дисертация, но вместо това кимна утвърдително и отговори:

— Да, точно така.

— При вашите проучвания натъквали ли сте се на името Виктор Франкел?

— Той е последовател на Макс Бекман — отвърна тя. — Франкел е малко познат днес, но навремето е считан за изключително влиятелен и е бил високо ценен от съвременниците си. През 1936 година нацистите обявили творчеството му за упадъчно и му било забранено да рисува. За съжаление, той решил да остане в Германия, а когато все пак взел решение да я напусне, вече било твърде късно. През 1942 година е депортиран в Аушвиц със съпругата си и дъщеря си Ирене. Само Ирене е оцеляла. След войната е отишла в Израел и през шейсетте и седемдесетте години на XX век е един от най-значимите художници в страната. Мисля, че почина преди няколко години.

— Точно така — каза сътрудникът на Картър, без да вдига очи от досието й.

— Защо се интересувате какво знам за Виктор Франкел?

— Защото е мой дядо.

— Вие сте синът на Ирене?

— Да. Ирене е моята майка.

Сара погледна към Картър, който разглеждаше ръцете си.

— Мисля, че се досещам кой ръководи вашата операция. — Върна погледа си към мъжа с прошарените слепоочия й зелените очи. — Вие сте израелец.

— Виновен по презумпция. Ще продължим ли, Сара, или искате да си тръгна сега?

Тя се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ще ми кажете ли името си, или имената са забранени?

Той й каза някакво име. Стори й се смътно познато. И тогава си спомни къде го е виждала преди. Израелският агент, който бе замесен в бомбения атентат на Лионската гара в Париж…

— Вие сте този, който…

— Да — отговори той. — Аз съм.

Мъжът сведе отново очи към досието й и отгърна нова страница.

— Какво ще кажете да се върнем към вас? Имаме много неща за обсъждане и твърде малко време.

* * *

Той започна бавно — като катерач, който си проправя път в полите на планината, пазейки силите си за невидимите опасности, които лежат пред него. Въпросите му бяха кратки, ефикасни и методично задавани, сякаш ги чете от подготвен списък, какъвто нямаше. Сътрудникът на Картър посвети първия час на семейството й. Баща й — високопоставеният директор в „Ситикорп“, който не е имал време за децата си, но за сметка на това е имал достатъчно време за други жени. Майка й, чийто живот се бе разпаднал след развода и която живееше сега като отшелница в луксозния си манхатънски апартамент на Пето Авеню. По-голямата й сестра, която Сара описа като „тази, която е обрала всичкия ум и красота“. Малкият й брат, който рано е изпитал горчилката на живота и — най-вече за разочарование на баща й — сега работеше срещу мизерно заплащане в магазин за отдаване на ски под наем в Колорадо.

След семейството последва втори час, посветен единствено на скъпото й европейско образование. За американското в „Сейнт Джонс Уд“, където бе завършила начален курс. За международното средно училище в Париж, където научи френски език и как да се забърква в неприятности. За девическия пансион извън Женева, където бе затворена от баща си, за да се „стегне“. Точно в Швейцария, призна си тя, бе открила страстта си към изкуството. Всеки от отговорите й бе посрещан от скърцането на писалката му. Той пишеше с червено мастило в бележник със слънчогледовожълт цвят. Отначало тя си помисли, че стенографира или си служи с някакви йероглифи. После си даде сметка, че мъжът си води бележки на иврит. Фактът, че пишеше отдясно наляво, и то еднакво бързо с двете си ръце, подсили усещането й, че е влязла в Огледалния свят.

Понякога изглеждаше, че той разполага с цялото време на света, друг път сътрудникът си поглеждаше часовника и се смръщваше, сякаш пресмяташе колко още могат да продължат, преди да си устроят лагер за през нощта. От време на време той преминаваше към други езици. Френският му беше доста добър. Италианският — безгрешен, но нюансиран от лек акцент, който издаваше факта, че не му е роден. Когато се обърна към нея на немски, в него настъпи промяна. Гърбът му се изпъна. И бездруго строгите му черти се изопнаха. Сара му отговори на същия език, макар че думите й неизменно бяха записвани на иврит върху жълтите страници на бележника. През повечето време той не я провокираше, въпреки че всяка несъстоятелност — реална или въображаема — в отговорите й бе разнищвана с прокурорско усърдие.

— Тази страст към изобразителното изкуство — каза той. — Откъде е дошла според вас? Защо изобразително изкуство? Защо не литература или музика? Защо не кино или драматургия?

— Картините станаха моето спасение. Моето убежище.

— От какво?

— От реалния живот.

— Били сте богато момиче, посещаващо най-добрите училища в Европа. Какво не беше наред във вашия живот? — Мъжът премина от английски на немски насред обвинението. — От какво бягахте?

— Вие ме съдите — отговори тя на същия език.

— Естествено.

— Може ли да говорим на английски?

— Ако трябва.

— Картините са други места. Друг живот. Миг от времето, уловен на платното, и нищо друго.

— На вас ви харесва да обитавате тези места.

Това беше забележка, а не въпрос. Сара кимна в отговор.

— Харесва ли ви да водите друг живот? Да бъдете други личности? Обичате ли да се разхождате из житните поля на Винсент ван Гог и цветните градини на Моне?

— Даже и в кошмарите на Франкел.

Той за първи път остави писалката си.

— Затова ли кандидатствахте в Управлението? Защото искате да водите друг живот? Защото искате да станете друга личност?

— Не, направих го, защото исках да служа на моята страна.

Той се смръщи неодобрително, сякаш намираше отговора й за наивен, и после пак погледна часовника си. Времето беше негов враг.

— Общували ли сте с араби, докато учехте в Европа?

— Разбира се.

— С момчета? Момичета?

— И от двата пола.

— Какви араби?

— Такива, които вървят на два крака. Араби от арабски страни.

— Притежавате повече остроумие от това, Сара.

— Ливанци. Палестинци. Йорданци. Египтяни.

— А саудитци? Имали ли сте съученици саудитци?

— Имаше две саудитски момичета в моето училище в Швейцария.

— Богати ли бяха тези момичета?

— Всички бяхме богати.

— Бяхте ли приятелка с тях?

— Човек трудно можеше да ги опознае. Те бяха сдържани. Държаха се настрана.

— А арабските момчета?

— Какво за тях?

— Сприятелявали ли сте се с някого от тях?

— Предполагам.

— Да сте излизали на среща с някого от тях? Да сте спали с някого от тях?

— Не.

— Защо не?

— Предполагам, че арабските мъже не са били по вкуса ми.

— Имали ли сте приятели французи?

— Няколко.

— Англичани?

— Разбира се.

— Но не и араби?

— Не.

— Имате ли предразсъдъци към арабите?

— Не ставайте смешен.

— Значи за вас е приемливо да се срещате с арабин, но просто не сте го правили.

— Надявам се, че няма да поискате от мен да бъда примамка в някой „сладък“ капан, защото…

— Не ставайте смешна.

— Тогава защо ми задавате тези въпроси?

— Защото искам да знам дали ще се чувствате удобно в социалната и професионалната среда на арабски мъже.

— Отговорът ми е „да“.

— Когато срещнете арабин, не виждате ли автоматично в него терорист?

— Не.

— Сигурна ли сте в това, Сара?

— Предполагам, зависи от арабина, когото имате предвид.

Той погледна часовника си.

— Става късно — каза, без да се обръща към никого конкретно. — Сигурен съм, че бедната Сара умира от глад. — Мъжът драсна дебела червена черта през страницата си с йероглифи. — Хайде да поръчаме някаква храна, а? Сара ще се почувства по-добре, след като хапне нещо.

* * *

Поръчаха си кебап за вкъщи от един ресторант в центъра на Джорджтаун. Храната пристигна след двайсет минути, доставена от същия черен бус, който докара Сара до къщата три часа по-рано. Габриел посрещна пристигането й като сигнал за началото на нощната сесия. През следващите деветдесет минути той се съсредоточи върху образованието й и познанията й върху историята на изкуството. Въпросите му следваха като картечен огън и тя едва имаше време за храната. Колкото до неговата, тя остана непокътната до жълтия му бележник. Той е аскет — помисли си Сара. — Няма да си направи труда да яде. Живее в гола стая и преживява с тричав хляб и няколко капки вода на ден. Малко след полунощ израелецът отнесе чинията си в кухнята и я остави на плота. Когато се върна в трапезарията, за момент остана прав зад стола си, подпрял с една ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна. От светлината на полилея очите му изглеждаха изумрудени и непрестанно я следваха като лъчи на прожектори. Той може да види апогея — помисли си тя. — Подготвя се за последния щурм.

* * *

— Виждам от досието ви, че не сте омъжена.

— Така е.

— В момента имате ли връзка с някого?

— Не.

— Спите ли с някого?

Сара погледна към Картър, който й хвърли мрачен поглед, сякаш й напомняше: Казах ви, че нещата може да станат лични.

— Не, не спя с никого.

— А защо не?

— Губили ли сте много близък човек?

Мрачното изражение, което внезапно се изписа на лицето му, съчетано с неспокойното раздвижване на Картър на стола му, я предупредиха, че е навлязла в забранена зона.

— Съжалявам — каза тя. — Не…

— Става дума за Бен, нали? Бен ли е причината да нямате връзка с никого?

— Да, Бен е причината. Разбира се, че е Бен.

— Разкажете ми за него.

Сара поклати глава.

— Не — рече тя меко. — Няма да узнаете за Бен. Той е мой. Бен не е част от сделката.

— Колко дълго се виждахте?

— Вече ви казах…

— Колко време се срещахте с него, Сара? Важно е, иначе не бих питал.

— Около девет месеца.

— И после връзката ви приключи?

— Да, приключи.

— Вие сложихте край, нали?

— Да.

— Бен ви е обичал. Искал е да се ожени за вас.

— Да.

— Но вие не сте чувствали нещата по същия начин. Не сте се интересували от брак. Може би не сте се интересували и от Бен.

— Държах много на него…

— Но?

— Но не го обичах.

— Разкажете ми за смъртта му.

— Не говорите сериозно.

— Напълно сериозен съм.

— Не говоря за неговата смърт. Никога не съм говорила за смъртта на Бен. Освен това вие знаете как е умрял. Загина в девет часа и три минути сутринта, източно време, на телевизионния екран. Всички хора в света гледаха как Бен умира. А вие?

— Някои от пътниците на полет 175 успяха да се обадят по телефона.

— Точно така.

— Беше ли Бен един от тях?

— Да.

— Обади ли се той на баща си?

— Не.

— Обади ли се на майка си?

— Не.

— На брат си? На сестра си?

— Не.

— На кого се обади той, Сара?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Обади се на мен, копеле такова!

— Какво ви каза?

— Каза ми, че самолетът е отвлечен. Каза ми, че са убили стюардесите. Каза ми, че самолетът прави неконтролируеми движения. Каза ми, че ме обича и че съжалява. Щеше да умре всеки момент, а ми каза, че съжалява. После връзката прекъсна.

— Какво направихте?

— Включих телевизора и видях дим да се издига от Северната кула на Световния търговски център. Беше пет минути след удара на полет 11. Никой не беше наистина сигурен какво е станало. Позвъних на Федералната авиационна администрация и им казах за обаждането на Бен. Позвъних на ФБР. Обадих се и в бостънската полиция. Чувствах се напълно безпомощна.

— И тогава?

— Гледах телевизия. Чаках телефонът отново да позвъни. Това не се случи. В 9,03 часа източно време вторият самолет се вряза в Световния търговски център. Южната кула гореше. Бен гореше.

Една сълза се плъзна по бузата й. Тя я избърса и го погледна гневно.

— Доволен ли сте?

Мъжът не отговори.

— Сега е мой ред да задам въпрос и е най-добре да ми отговорите искрено… или си тръгвам.

— Попитайте ме каквото желаете, Сара.

— Какво искате от мен?

— Искаме да напуснете работата си във „Филипс Кълекшън“ и да отидете да работите за Джихад Инкорпорейтед. Заинтересувана ли сте все още?

* * *

Картър трябваше да постави договора пред нея. Картър с неговата пуританска добродетелност и сакото си от рипсено кадифе. Картър с държането му на терапевт и с английския му с американски акцент. Габриел се измъкна навън като нощен крадец и пресече улицата, отивайки до очуканото волво на Ейдриън. Знаеше какъв ще е отговорът на Сара. Тя вече му го даде. Южната кула гореше — бе казала. — Бен гореше. Така че той не се обезпокои от изражението й на човек, когото ще бесят, когато двайсет минути по-късно Сара излезе стоически от къщата и слезе по стъпалата до очакващия я бус. Не се разтревожи и когато видя Картър да излиза пет минути след нея и да пресича бавно улицата с мрачно изражение, като че крачи след ковчег. Той седна зад волана и запали двигателя.

— На летище „Андрюс“ има самолет, който чака да те върне в Израел — каза Ейдриън. — По пътя натам ще спрем на едно място. Има един човек, който иска да поговори с теб, преди да заминеш.

* * *

Минаваше полунощ и Кей Стрийт беше оставена на разположение на нощните камиони за доставка и на такситата. Картър шофираше с по-голяма скорост от обикновено и постоянно поглеждаше часовника си.

— Тя не идва безплатно, знаеш. Ще има разходи по използването й. След като това приключи, ще трябва да бъде настанена на ново място и охранявана дълго време.

— Но вие ще се оправите с това, нали, Ейдриън? Вие сте тези, които разполагате с най-много пари. Бюджетът на американското разузнаване е много по-голям от бюджета на цялата ни страна.

— Забрави ли, че тази операция не съществува? Освен това вие ще си тръгнете с голям дял от парите на Зизи.

— Чудесно — каза Габриел. — Обаче ти ще кажеш на Сара Банкрофт, че следващите десет години ще живее в кибуц в Галилея, криейки се от силите на световния джихад.

— Добре, ние ще платим за новото й настаняване.

Картър направи няколко завоя. За момент Габриел загуби представа на коя улица се намират. Минаха край фасадата на голяма сграда в неокласически стил, после свиха по някаква служебна автомобилна алея. Отляво се издигаше укрепена караулна сграда с бронирани стъкла. Картър свали прозореца си и подаде своята карта за самоличност на часовоя.

— Очакват ни.

Часовоят погледна някакъв списък и върна картата на Ейдриън.

— Минете, после спрете пред заграждението вляво. Кучетата ще направят бърз оглед и след това ще можете да влезете.

Картър кимна и вдигна стъклото си. Габриел попита:

— Къде сме?

Ейдриън мина, лъкатушейки, през загражденията и спря, където му бяха казали.

— Пред задния вход на Белия дом — отвърна той.

— С кого ще се срещнем? — поинтересува се Алон, но сега Картър говореше с друг полицай, който се опитваше да задържи голяма немска овчарка на дебела кожена каишка. Габриел, чийто страх от кучетата бе всеизвестен в Службата, седеше неподвижно, докато животното обикаляше, душейки, волвото, за да търси скрити експлозиви. След малко те бяха насочени към друг охраняем вход. Картър паркира колата на един пуст паркинг и угаси двигателя.

— Аз съм дотук.

— С кого ще се видя, Ейдриън?

— Мини през онзи вход и тръгни по алеята към сградата. Той ще излезе след минута.

* * *

Първо се показаха кучетата — два катраненочерни териера, които изскочиха от дипломатическия вход като куршуми от дулото на пистолет и се хвърлиха към панталоните на Габриел. Президентът се появи няколко секунди по-късно. Той тръгна към Алон с протегната ръка, докато с другата правеше знаци на териерите да прекратят атаката си. Двамата мъже се здрависаха кратко, след това поеха по пешеходната алея, която обикаляше около периферията на южната морава. Териерите се хвърлиха отново към глезените на Габриел. Картър видя как Алон се обърна и прошепна нещо на иврит, което накара кучетата да избягат и да потърсят защитата на един агент от тайните служби.

Разговорът им продължи точно пет минути и на Ейдриън му се стори, че повече говори президентът. Вървяха бързо и спряха само веднъж, за да разрешат, както изглеждаше, някакво малко разногласие. Габриел измъкна ръце от джобовете си и жестикулираше в подкрепа на изказваното от него становище. Отначало президентът сякаш не беше убеден, след това кимна утвърдително и тупна силно събеседника си по рамото.

Те приключиха обиколката си и се разделиха пред дипломатическия вход. Когато Габриел се насочи обратно към източната административна автомобилна алея, кучетата припнаха след него, после се обърнаха и се спуснаха след своя господар в Белия дом. Габриел мина през отворената порта и се качи в колата на Картър.

— Как беше той? — попита Ейдриън, когато завиха по 15 улица.

— Непоколебим.

— Стори ми се, че имахте малък спор.

— Бих го охарактеризирал като учтиво разногласие.

— Относно какво?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.

— Добродетелен човек — каза Картър.