Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Пратеникът

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-0661-1

История

  1. — Добавяне

20. Лондон

Маргьорит Гаше дойде първа. Тя пристигна в задната част на ван без маркировка, каран от един бодел[1] от лондонската централа, и бе внесена в помещенията на „Ишърууд Файн Артс“ през сигурния товарен вход. Доставката се наблюдаваше от двама души от охранителното отделение на Вазир бен Талал, които седяха в кола, паркирана на Дюк Стрийт, и от съгледвача Джафар Шаруки, похапващ неохотно порция риба с пържени картофки в кръчма в съседство с галерията на Ишърууд. Потвърждението за безопасното пристигане на картината се получи в сигурната къща в Съри в три и седемнайсет следобед под формата на закодиран имейл, изпратен от екипа невиоти. Получи го Дина. Габриел, който в този момент бавно крачеше по протрития килим в гостната, го прочете на глас. Той спря за малко и наклони глава, сякаш слушаше далечна музика, след това поднови неспокойната си разходка.

Чувстваше се безпомощен като драматург в нощта на премиера. Беше създал персонажите, изградил образите и сега можеше да ги види на сцената, която също бе негово дело. Виждаше Ишърууд в сивия му костюм на бели райета и късметлийската му червена вратовръзка. Джулиан умираше за едно питие и гризеше нокътя на левия си показалец, за да потисне напрежението. Киара седеше зад блестящото си ново бюро, с благопристойно прибрана назад коса и кръстосани благоприлично в глезените дълги крака. Сара бе облечена в черния костюм на „Шанел“, който купи от „Хародс“ преди две седмици, сега се бе подпряла спокойно на дивана в изложбената зала на най-горния етаж, с вперени в Маргьорит Гаше очи и мисли, съсредоточени върху чудовището, което щеше да се качи с асансьора след два часа. Ако Габриел можеше да пренапише нечия роля, това щеше да е тази на Сара. Но беше твърде късно за това. Скоро завесата щеше да се вдигне.

Единственото, което можеше да направи сега драматургът, бе да крачи напред-назад из гостната на безопасната къща и да чака новини. В три часа и четири минути „Боинг-747“ на господин Бейкър бе видян да се снишава над летище Хийтроу — господин Бейкър бе кодовото име на Зизи ал Бакари. В три и трийсет и две пристигна съобщението, че господин Бейкър и неговият антураж са минали през ВИП изхода. В три и четирийсет и пет те бяха видени да се качват в лимузините си и в три и петдесет и две минути същите лимузини бяха забелязани да се понасят с максимална скорост по шосе А-4. В четири часа и девет минути художественият съветник на господин Бейкър, чието кодово име беше Марлоу, телефонира на Ишърууд от автоколоната, за да съобщи, че се движат с пет минути закъснение от графика. Все пак се оказа, че не е така, защото в четири и двайсет и седем въпросната автоколона бе забелязана да завива от „Пикадили“ по Дюк Стрийт.

Тогава се получи първата засечка през този следобед. За щастие беше на Зизи, а не тяхна. Случи се, когато първата лимузина се опита да влезе от Дюк Стрийт в тесния пасаж, който водеше към Мейсънс Ярд. Още докато опитваше, шофьорът разбра, че колите са твърде широки, за да минат оттам. Съгледвачът Шаруки бе пропуснал да вземе точния размер. И така последното съобщение, което Габриел получи от екипа невиоти, гласеше, че господин Бейкър, президент на Джихад Инкорпорейтед, слиза от колата и тръгва пеш към галерията.

* * *

Обаче Сара не чакаше в изложбената зала на горния етаж. В този момент тя беше на долния — в кабинета, който делеше с Джулиан, и гледаше през прозореца комичната сцена, разиграваща се в пасажа. Това беше първият й акт на съпротива. Габриел пожела тя да остане на горния етаж, скрита от погледите до последния момент, така че да бъде открита заедно с Маргьорит. В крайна сметка Сара щеше да се подчини на заповедта му, но не и преди да е зърнала Зизи със собствените си очи. Беше разгледала обстойно лицето му на снимките, които Йоси изряза от списанията, и запомни гласа му от видеозаписите. Обаче изрезките от списанията и видеозаписите не можеха да заместят гледката на живия човек. И така тя стоеше там в явно противоречие с инструкциите на Габриел и наблюдаваше Зизи и неговия антураж, които вървяха в колона през пасажа и навлязоха в притъмнелия двор.

Първи влезе шефът на личната охрана на Зизи — Рафик ал Камал. Той беше по-едър, отколкото й се стори на снимките, но се движеше пъргаво, като човек с два пъти по-малък ръст. Не носеше палто, защото то щеше да му попречи при ваденето на пистолета. Нямаше и съвест, както й бе казал Ели Лавон. Рафик огледа набързо двора като скаут, който търси следи от неприятел, после се обърна и с едно старомодно махване с ръка подкани другите да го последват.

След него се показаха две красиви момичета с дълги черни коси и дълги палта, които изглеждаха ядосани, че трябва да изминат пеш трийсетината метра от заседналите коли до галерията. Девойката отдясно беше глезената дъщеря на Зизи — Надия ал Бакари. Тази отляво бе Рахима Хамза, дъщерята на Дауд Хамза — завършилия в Станфорд ливанец, известен като истинския финансов гений на „Ей Ей Би Холдингс“. Самият Хамза се влачеше на няколко крачки след момичетата с долепен до ухото мобилен телефон.

След Хамза идваше хер Манфред Верли — швейцарският банкер, който управляваше капиталите на Зизи. До Верли вървеше дете без видим признак на кого е, а зад детето крачеха още две красиви жени — едната руса, а другата с къса светлокестенява коса. Когато детето внезапно хукна през двора в грешна посока, бе уловено със светкавично движение от Жан-Мишел — френски кикбоксьор, сега личен треньор на Зизи и допълнителен бодигард.

Отзад идваха завършилите в Америка адвокати Абдул Джалил и Абдул Хаким. По време на един от брифингите Йоси презрително бе вметнал, че Зизи си е избрал адвокати, чиито имена означават Служител на Великия и Служител на Премъдрия. След адвокатите крачеха шефът на пътническия отдел на Зизи — Мансур, шефът на комуникациите Хасан и Андрю Малоун, който в скоро време щеше да е бившият ексклузивен художествен консултант на Ал Бакари. И накрая, обграден плътно от двете страни от Вазир бен Талал и Джафар Шаруки, вървеше самият Зизи.

Сара се отдалечи от прозореца. Под зоркия поглед на Киара тя влезе в тесния асансьор и натисна бутона за горния етаж. Минута по-късно бе заела позиция в изложбената зала. В средата на залата, поставена върху великолепен статив и забулена като мюсюлманка, беше картината на Ван Гог. От долния етаж до ушите й достигна трополенето на бодигарда Рафик, който тежко се качваше по стълбите.

Не трябва да мислиш за него като за терорист — бе казал Габриел. — Не трябва да се чудиш дали част от парите му не са се оказали в джоба на Марван ал Шехи или на някой от другите терористи, които убиха Бен. Мисли за него като за изключително богат и важен човек. Не флиртувай с него. Не се опитвай да го съблазниш. Мисли, че си на интервю за работа. Няма да спиш с него. Ще работиш за него. И каквото и да правиш, не се опитвай да му даваш никакви съвети. Иначе ще провалиш продажбата. Ще провалиш и операцията.

Сара се обърна и се вгледа в отражението си на вратата на асансьора. Беше малко размазано, но това я устройваше. Все още беше Сара Банкрофт, но просто с различна визия. Същата картина, но с известен ретуш. Тя приглади костюма си — „Не заради Зизи — помисли си, — а заради Габриел“ — и за първи път чу отдолу гласа на чудовището.

— Добър ден, господин Ишърууд — каза президентът и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. — Аз съм Абдул Азиз ал Бакари. Андрю ми каза, че имате картина за мен.

* * *

Първи с асансьора се качиха хората от охраната. Рафик нахълта в залата и безсрамно огледа Сара, докато Шаруки надникна под дивана за скрито оръжие, а кикбоксьорът Жан-Мишел обходи помещението на пръсти като смъртоносен балетист. Втори с асансьора се качиха Малоун и Ишърууд, които бяха в приятната компания на Надия и Рахима. Зизи се качи трети, съпроводен от единствения си доверен човек Бен Талал. Неговият черен, ушит по поръчка костюм се спускаше елегантно над иначе шкембестата му фигура. Брадата му бе грижливо подстригана, както и прошарената коса около доста олисялото му теме. Имаше будни и живи очи. Погледът му незабавно се спря върху единствената личност в залата, чието име не знаеше.

Не се опитвай да се представиш сама, Сара. Не го гледай право в очите. Ако някой трябва да направи крачката, това е Зизи.

Тя сведе очи към обувките си. Вратата на асансьора отново се отвори и този път от нея излязоха двамата Абдуловци — Служителите на Великия и Премъдрия, и паралията хер Верли. Сара ги наблюдаваше, докато влизаха, след това хвърли поглед на Зизи, който продължаваше да я гледа настойчиво.

— Простете ми, господин Ал Бакари — каза Ишърууд. — Днес обноските ми са ужасни. Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор. Всъщност този следобед сме тук заради нея.

Не прави опит да се ръкуваш с него. Ако ти подаде ръка, здрависай се кратко.

Тя стоеше изпъната, с ръце зад гърба и сведени леко очи. Зизи обхождаше с поглед тялото й. Най-накрая той пристъпи към нея и протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя пое ръката му и се чу да отговаря:

— Удоволствието е изцяло мое, господин Ал Бакари. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

Зизи се усмихна и задържа ръката й малко повече от приличното. После внезапно я пусна и тръгна към картината. Сара се обърна и този път го видя в гръб — имаше тесни рамене и широк ханш.

— Ако обичате, искам да видя картината — каза той, без да се обръща към някого конкретно, но тя отново чу единствено думите на Габриел. Направи представянето, когато Зизи поиска — каза й той. — Ако го накараш да изслуша цялата история, само ще го ядосаш. Запомни, Зизи е звездата на шоуто, не Маргьорит.

Сара мина край него, като внимаваше да не докосне рамото му, после протегна ръце и бавно свали покривалото от зелено сукно. Тя се забави пред платното малко по-дълго, като сгъваше плата и препречваше гледката на Зизи, преди най-сетне да отстъпи встрани.

— Да ви представя „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог — каза сдържано. — Масло върху платно, рисувана в Овер през юли 1890 година.

От антуража на Зизи се чу колективно ахване, последвано от възбудено шушукане. Само Зизи остана мълчалив. Черните му очи оглеждаха повърхността на картината, а лицето му си оставаше неразгадаемо. След минута той отмести очи от платното и погледна към Ишърууд.

— Къде я намерихте?

— Бих искал да мога да си припиша заслугата, господин Ал Бакари, но всъщност Сара откри Маргьорит.

Погледът на Зизи се премести върху Сара.

— Вие? — попита той с възхищение.

— Да, господин Ал Бакари.

— Тогава ви задавам същия въпрос като на господин Ишърууд. Къде я намерихте?

— Както Джулиан обясни на господин Малоун, собственикът иска да остане анонимен.

— Не ви питам за неговата самоличност, госпожице Банкрофт. Искам само да узная как я открихте.

Ще трябва да му дадеш нещо, Сара. Той има право, на това. Обаче го направи неохотно и бъди дискретна. Човек като Зизи цени дискретността.

— Това е резултат на мое няколкогодишно проучване, господин Ад Бакари.

— Колко интересно. Разкажете ми повече, госпожице Банкрофт.

— Опасявам се, че не мога да го направя, без да наруша уговорката ми със собствениците, господин Ад Бакари.

Собственичката — поправи я Зизи. — Според Андрю, картината е собственост на някаква французойка.

— Да, така е, сър, но се опасявам, че не мога да бъда по-конкретна.

— Но аз просто съм любопитен как я намерихте. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Обичам хубавите детективски истории.

— Бих искала да удовлетворя любопитството ви, господин Ал Бакари, но за съжаление не мога. Единственото, което мога да ви кажа, е, че ми отне две години издирване в Париж и Овер, за да намеря картината, и още една година, докато убедя собственичката да я даде.

— Може би един ден, когато мине време, ще бъдете достатъчно мила да споделите с мен повече от тази вълнуваща история.

— Може би, сър — отвърна тя. — Колкото до автентичността, ние сме убедени, че творбата безспорно е на Ван Гог, и разбира се, сме готови да застанем зад тази автентичност.

— Ще се радвам да разгледам докладите на вашите експерти, госпожице Банкрофт, но честно казано, не се нуждая от тях. Разбирате ли, напълно очевидно е, че тази картина наистина е творба на Ван Гог. — Зизи сложи ръка на рамото й. — Елате — каза той бащински. — Ще ви покажа нещо.

Сара пристъпи към платното. Зизи посочи горния десен ъгъл.

— Виждате ли лекия отпечатък на повърхността? Ако не греша, това е отпечатък от пръста на Винсент. Знаете ли, всеизвестно е, че той е бил небрежен по отношение на творбите си. Когато е свършил тази, вероятно я е хванал за ъгъла и я е носил по улиците на Овер до стаята си над кафене „Раву“. В нея по всяко време е имало десетки картини. Обикновено Винсент ги е нареждал до стената, една върху друга. Той е работел толкова бързо, че предишните картини никога не са били достатъчно сухи, когато е слагал новите върху тях. Ако се вгледате внимателно в тази, може да видите структурата на платното, отпечатана върху повърхността на боята.

Ръката му продължаваше да лежи на рамото й.

— Много впечатляващо, господин Ал Бакари. Обаче не съм изненадана. Вашата репутация на познавач е всеизвестна.

— Много отдавна се научих, че човек в моето положение не може да разчита на обещанията на другите. Той трябва постоянно да е нащрек за различни машинации и умели фалшификации. Уверен съм, че никой не може да ми пробута фалшификат нито в изкуството, нито в бизнеса.

— Би било лудост даже да се опитва, господин Ал Бакари.

Зизи погледна към Ишърууд.

— Явно притежавате умението да намирате неизвестни творби. Онзи ден май четох нещо за ваша картина на Рубенс.

— Прав сте, сър.

— А сега и Ван Гог. — Погледът на Зизи се върна към картината. — Андрю ми каза, че вече имате идея за цената.

— Така е, господин Ал Бакари. И смятаме, че е доста разумна.

— Така мисля и аз. — Той погледна през рамо към банкера хер Верли. — Смяташ ли, че можеш да намериш осемдесет и пет милиона някъде из сметките ни, Манфред?

— Мисля, че е напълно възможно, Зизи.

— Значи се договорихме, господин Ишърууд. — Ал Бакари погледна към Сара и добави: — Купувам я.

* * *

В четири часа и петдесет и три минути екипът невиоти съобщи на Габриел, че разискванията са се преместили в кабинета на долния етаж и че в момента Джулиан обсъжда с хер Верли и двамата Абдуловци плащането и прехвърлянето на собствеността. Въпросното обсъждане продължи малко повече от час и в шест и пет пристигна съобщението, че господин Бейкър и неговата компания вече са се насочили през тъмния двор към автомобилите, паркирани на Дюк Стрийт. Ели Лавон пое следенето им. За няколко минути изглеждаше, че дестинацията им е имението в Мейфеър, но в шест и петнайсет стана ясно, че господин Бейкър и антуражът му са се отправили обратно към летище Хийтроу и оттам — в неизвестно направление. Габриел нареди на Лавон да прекъсне следенето. Не го беше грижа къде отива сега господин Бейкър. Знаеше, че скоро всички пак ще се срещнат.

Видеозаписът пристигна в седем часа и четирийсет и пет минути. Беше заснет от охранителната камера, монтирана в далечния ъгъл на изложбената зала, над пейзажа на Клод. Докато го гледаше, Алон изпита чувството, че е седнал в ложа, високо над сцената.

… Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор.

Всъщност този следобед сме тук заради нея…

… Значи се договорихме, господин Ишърууд. Купувам я…

Габриел спря записа и погледна към Дина.

— Продадохме му едното момиче — каза тя. — Сега просто трябва да му продадем и другото.

Той отвори файла със звукозаписа на срещата с Андрю Малоун и кликна иконката „Старт“.

Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

Бележки

[1] Живеещ в чужбина евреин, използван от Мосад за вършене на черната работа по поддържането на база зад граница. — Б.пр.