Даниъл Силва
Пратеникът (2)

2. Йерусалим

На зазоряване чантата пристигна в Париж, а в единайсет часа бе внесена в една на вид безлична административна сграда на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Там личните вещи на професора бяха спешно прегледани, а хард дискът на лаптопа му бе подложен на атака от екип технически виртуози. В три следобед първият пакет информация бе изпратен в кабинета на министър-председателя в Йерусалим, а в пет часа кафявата папка, съдържаща най-тревожните материали, лежеше на задната седалка на едно бронирано пежо, което се носеше към улица „Наркис“ — тиха, потънала в зеленина уличка, недалеч от търговския център „Бен Йехуда“.

Колата спря пред ниската жилищна сграда на номер 16. Ари Шамрон — двукратно шеф на израелските тайни служби, а сега специален съветник на премиера по въпросите на сигурността и разузнаването — слезе от задната врата. Черноокият началник на личната му охрана — Рами, го последва мълчаливо. През дългата си и бурна кариера Шамрон си бе създал безброй врагове и поради сложната демографска структура на Израел много от тях бяха неприятно близо. Дори когато се намираше в приличната си на крепост вила в Тиберия, той бе винаги заобиколен от охраната си.

Ари спря за момент на градинската алея и погледна нагоре. Беше старомодна триетажна сграда от йерусалимски камък^[1], пред която растеше голям евкалипт и хвърляше приятна сянка върху предните тераси. Клоните на дървото се люлееха под напора на първия студен есенен вятър, а от отворения прозорец на третия етаж се носеше острата миризма на разредител за бои.

Като влезе във фоайето, Шамрон погледна към пощенската кутия на апартамент номер 3 и видя, че няма табелка с името на притежателя й. Стигна до стълбището и бавно се заизкачва по него. Беше нисък на ръст и както винаги, облечен с жълто-кафяви панталони и протрито кожено яке, скъсано в горната част на дясната предница. Лицето му бе покрито с бръчки и прошарената коса, обрамчваща голото му теме, бе подстригана толкова късо, че почти не се виждаше. Ръцете му бяха съсухрени, покрити с кафеникави петънца и толкова големи, сякаш принадлежаха на мъж, два пъти по-висок от него. В една от тях носеше папката.

Когато стигна до площадката на третия етаж, вратата на апартамента се оказа открехната. Ари леко я бутна с пръсти. Жилището, в което влезе, някога бе педантично обзаведено от една красива жена с италианско-еврейски произход, която имаше безупречен вкус. Сега мебелите, както и красивата италианка, ги нямаше, а апартаментът бе превърнат в художническо ателие. Не художническо, трябваше да си напомни Шамрон. Габриел Алон беше реставратор — един от тримата или четиримата най-търсени реставратори в света. Сега той стоеше пред едно огромно платно, изобразяващо мъж, заобиколен от големи хищни котки. Ари се разположи мълчаливо на един оцапан с боя стол и няколко минути го наблюдава как работи. Умението на Габриел да имитира мазките на старите майстори винаги го озадачаваше. За Шамрон това бе нещо като сценичен фокус, просто още една от дарбите на Алон, която може да се използва, както езиците, които владее, или способността му да измъкне беретата от колана на кръста и да заеме позиция за стрелба за времето, за което повечето хора щяха едва да плеснат с ръце.

— Определено изглежда по-добре, отколкото когато пристигна — каза Ари, — но все още не мога да си представя защо някой ще иска да я закачи в дома си.

— Тя няма да отиде в частен дом — поясни Габриел, без да отделя четката си от платното. — Това е музеен експонат.

— Кой я е нарисувал? — внезапно попита Шамрон, сякаш разпитваше за извършител на бомбен атентат.

— От лондонската аукционна къща „Бонамс“ мислят, че е на Еразъм Квелин — отговори Алон. — Квелин може да е положил основата, но за мен е ясно, че Рубенс я е завършил вместо него. — Ръката му се движеше бързо над широкото платно. — Неговите мазки са навсякъде.

— Че каква е разликата?

— Около десет милиона паунда — каза Габриел. — Джулиан ще направи голям удар с нея.

Джулиан Ишърууд беше лондонски търговец на картини и от време на време таен служител на израелското разузнаване. То имаше дълго име, което нямаше почти нищо общо с истинското естество на работата му. Хората като Габриел и Шарон го наричаха просто Службата.

— Надявам се, че Джулиан ще ти даде солидно възнаграждение.

— Таксата ми за реставриране плюс малка комисиона при продажбата.

— Колко общо?

Алон топна четката си в боята върху палитрата и продължи да работи.

— Трябва да поговорим — каза Шамрон.

— Ами говори.

— Няма да говоря на гърба ти. — Габриел се обърна и се взря още веднъж в Ари през лещите на увеличителните си очила. — Няма да говоря с теб и докато носиш това нещо. Изглеждаш като излязъл от кошмарите ми.

Алон с неохота остави палитрата на работната маса и свали увеличителните стъкла, разкривайки изумрудения цвят на очите си. Ръстът му беше малко под средния, а фигурата — слаба като на колоездач. Имаше високо чело и тясна брадичка, издължен, деликатен нос, който изглеждаше като издялан от дърво. Косата му бе късо подстригана и прошарена на слепоочията. Заради Шамрон бе станал реставратор, а не един от най-изкусните художници от своето поколение, и пак заради него слепоочията му бяха побелели буквално за една нощ, когато беше малко над двайсетте. Ари Шамрон беше офицерът от разузнаването, когото Голда Мейер избра да издири и убие извършителите на Мюнхенското клане^[2] през 1972 година, а многообещаващият студент по изобразително изкуство Габриел Алон беше най-добрият му стрелец.

Той почисти палитрата и четките си, после отидоха в кухнята. Ари се разположи до малката маса и изчака да види гърба на Габриел, за да запали нетърпеливо една от смърдящите си турски цигари. Като чу познатото щракване на старата запалка „Зипо“, Алон посочи отчаяно към платното на Рубенс, но Шамрон махна пренебрежително и предизвикателно вдигна цигарата до устата си. Между двамата се възцари приятна тишина, докато Габриел наля от едно шише вода в чайника и сипа кафе във френската преса^[3]. Шамрон се заслуша с удоволствие в шумолящите от вятъра клони на евкалиптите в градината. Отявлен атеист, той отбелязваше хода на времето не по еврейските празници, а по ритъма на земята: денят, в който идваха дъждовете, денят, когато дивите цветя разцъфваха из Галилея, денят, в който се връщаха студените ветрове. Алон сякаш четеше мислите му. „Още една есен, а ние все така сме тук. Споразумението не е анулирано“.

— Премиерът иска отговор. — Шамрон не откъсваше поглед от малката градина с избуяла растителност. — Той е търпелив човек, но няма да чака вечно.

— Казах ти, че ще му дам отговор, когато приключа с реставрирането.

Ари изгледа Габриел.

— Арогантността ти няма ли граници? Министър-председателят на Израел иска да станеш шеф на отдел „Специални операции“, а ти отхвърляш това заради някакво си петстотингодишно платно!

— Четиристотингодишно.

Алон занесе кафето на масата и наля в две чашки. Шамрон си сипа захар в неговото и го разбърка яростно само веднъж.

— Ти самият каза, че картината е почти готова. Какъв е отговорът ти?

— Не съм решил.

— Може ли да ти дам мъничък съвет?

— А ако не желая твоя съвет?

— Аз все пак ще ти го дам. — Ари си дръпна за последно от фаса. — Трябва да приемеш предложението на премиера, преди да го е направил на някого другиго.

— Нищо няма да ме направи по-щастлив от това.

— Наистина ли? И какво ще вършиш? — Тъй като не получи отговор, Шамрон продължи: — Нека да ти обрисувам живота ти, Габриел. Ще сторя най-доброто, на което съм способен. Не съм талантлив като теб. Не произхождам от известно немско-еврейско семейство. Аз съм само един беден полски евреин, чийто баща продаваше гърнета от една ръчна количка.

Убийственият полски акцент на Ари се засили. Габриел не можа да се сдържи и се усмихна. Знаеше, че винаги когато Шамрон се прави на потиснат полски евреин от Лвов, със сигурност следва нещо забавно.

— Няма къде другаде да отидеш, Габриел. Ти сам го каза, когато за първи път ти предложихме работата. Какво ще правиш, когато свършиш с твоя Рубенс? Имаш ли уговорена друга поръчка? — Паузата, която направи, беше доста театрална, защото знаеше, че отговорът ще е „не“. — Не можеш да се върнеш в Европа, докато не си официално оправдан за бомбения атентат в Лионската гара. Джулиан би могъл да ти изпрати друга картина, но в крайна сметка и това ще секне, защото разходите по опаковането и транспортирането ще се отразят на и бездруго доста намалелите му финанси. Схващаш ли мисълта ми, Габриел?

— Съвсем ясно. Опитваш се да използваш лошото ми материално положение, за да ме изнудиш да приема ръководството на отдел „Специални операции“.

— Да те изнудвам? О, не! Знам какво означава изнудване и когато ми е необходимо, Бог ми е свидетел, че го използвам. Само се опитвам да ти помогна.

— Да ми помогнеш?

— Кажи ми нещо, Габриел. Как възнамеряваш да печелиш пари?

— Имам си пари.

— Достатъчно, за да живееш като аскет, но недостатъчно, за да живееш наистина. — Шамрон замълча за момент и се заслуша във вятъра. — Сега е тихо, нали? Почти спокойно. Примамливо е да си помисли човек, че така ще е винаги. Но не може. Дадохме им Газа, без да искаме нищо в замяна, а те ни се отплатиха, като свободно избраха хората от Хамас да са техни управници. После ще поискат Западния бряг и ако не им го отстъпим незабавно, ще последват нови кръвопролития, много по-лоши дори от Втората интифада. Повярвай ми, Габриел, скоро всичко това ще започне отново. И не само тук. Навсякъде. Мислиш ли, че ще стоят със скръстени ръце? Разбира се, че не. Те планират следващата си кампания. Също така преговарят с Осама бен Ладен и неговите приятели. В момента знаем със сигурност, че в палестинската власт са проникнали много от хората на Ал Кайда и нейните съюзници. Знаем също, че планират, в близко бъдеще да извършат големи атаки срещу Израел и израелски цели в чужбина. В Службата са убедени, че премиерът и главните му съветници също са набелязани да бъдат убити.

— И ти ли?

— Естествено — отвърна Ари. — В крайна сметка аз съм специалният съветник на министър-председателя по всички въпроси на сигурността и тероризма. Смъртта ми ще е страхотна символична победа за тях.

Той отново погледна през прозореца към разлюлените от вятъра клони.

— Каква ирония, нали? Това място би трябвало да е нашето убежище. Сега по странен начин то ни оставя по-уязвими от всякога. Почти половината евреи на света живеят на тази тясна ивица земя. Една малка ядрена бомба ще сложи край на всичко. Американците могат да преживеят една. Руснаците може едва да я забележат. Но ние? Една бомба в Тел Авив ще убие четвърт от населението на страната, а може би и повече.

— И ти се нуждаеш от мен, за да предотвратя Апокалипсиса? Мислех, че Службата е в добри ръце.

— Нещата определено са по-добре сега, когато изгониха Лев. Амос е изключително добър лидер и администратор, но понякога си мисля, че у него взема превес войникът.

— Той беше шеф и на Саярет Маткал^[4], и на Аман^[5]. Какво очакваше?

— Ние знаехме какво получаваме с Амос, но сега премиерът и аз мислим, че той се опитва да превърне Службата в преден пост на израелската армия. Ние искаме Службата да запази оригиналния си облик.

— Безумието?

— Самоувереността си — възрази Шамрон. — Дързостта си. Иска ми се Амос да мисли по-малко като полеви командир, а повече катооо… — провлачи той, докато търсеше точната дума. Като я откри, потри палеца и показалеца си и добави: — … като художник. Нужен ми е някой до него, който мисли повече като Караваджо.

— Караваджо е бил луд.

— Точно така.

Ари понечи да запали втора цигара, но този път Алон успя да задържи ръката му, преди да е щракнал запалката. Шамрон го погледна и очите му внезапно станаха сериозни.

— Имаме нужда от теб сега, Габриел. Преди два часа шефът на „Специални операции“ подаде оставката си на Амос.

— Защо?

— Заради Лондон. — Ари сведе очи към уловената си от Габриел ръка. — Може ли да ме пуснеш?

Алон пусна широката китка. Шамрон затъркаля незапалената цигара между палеца и показалеца си.

— Какво се е случило в Лондон? — попита Габриел.

— Опасявам се, че снощи е станал малък инцидент.

— Инцидент? Когато се случи инцидент със Службата, обикновено някой се прощава с живота си.

Ари кимна утвърдително.

— Е, поне може да се каже, че има приемственост.

* * *

— Името Али Масуди говори ли ти нещо?

— Той е професор в някакъв университет в Германия — отговори Габриел. — Обича да играе ролята на иконоборец и реформатор. Всъщност срещал съм го веднъж.

Шамрон изненадано вдигна вежди.

— Наистина ли? Къде?

— Преди две години пристигна във Венеция във връзка с голям симпозиум по проблемите на Близкия изток. Като бонус на участниците бе предложена организирана обиколка на града. Един от обектите за разглеждане бе църквата „Сан Дзакария“, където реставрирах олтарната картина на Белини.

Няколко години Алон бе живял и работил във Венеция под името Марио Делвекио. Преди шест месеца беше принуден да напусне набързо града, след като бе разкрит от изпечения терорист Халед ал Халифа. Аферата приключи на Лионската гара в Париж и вследствие на нея името на Габриел и тайното му минало се появиха на първите страници във френската и европейската преса заедно с едно експозе в Сънди Таймс, където го бяха нарекли „израелският ангел на смъртта“. Той все още се издирваше за разпит от френската полиция, а една палестинска група за граждански права бе подала иск в Лондонския съд, обвинявайки го във военни престъпления.

— И наистина се запозна с Масуди? — попита невярващо Шамрон. — Здрависахте ли се?

— Естествено като Марио Делвекио.

— Предполагам, не си знаел, че се здрависваш с терорист.

Ари мушна края на цигарата между устните си и щракна запалката. Този път Габриел не се намеси.

— Преди три месеца получихме сведения от наш приятел от йорданските разузнавателни служби, че професор Али Масуди — прославеният учен с умерени и реформаторски възгледи — е вербовчик на кадри за Ал Кайда. Според йорданците, той е набирал доброволци за нападение над Израел и еврейски обекти в Европа. Любимите му „ловни полета“ са конференциите за мир и антиизраелските демонстрации. Тази част не ни изненада особено. От известно време знаехме, че конференциите за мир са се превърнали в места за среща на агенти на Ал Кайда и европейски екстремисти както с леви, така и с десни убеждения. Решихме, че ще е добре да поставим професор Масуди под наблюдение. Добрахме се до телефона в апартамента му в Бремен, но подслушаното бе, меко казано, разочароващо. Нямаше за какво да се хванем в телефонните му разговори. Обаче преди месец от лондонската ни централа ни подадоха своевременно информация. Оказа се, че е отправена молба към Културния отдел на посолството ни в Лондон да осигури представител за нещо, наречено „Политически форум за мир и сигурност в Палестина, Ирак и други страни от региона“. Когато културният аташе поискал списъка на участниците, познай чие име фигурирало в него?

— На професор Али Масуди.

— От Културния отдел се съгласиха да изпратят представител на конференцията, а от „Специални операции“ поставиха Масуди под наблюдение.

— Каква беше целта на операцията?

— Проста — отвърна Шамрон. — Да го хванат в действие. Да го компрометират. Да го заплашат. Да го вербуват. Можеш ли да си представиш? Наш агент в отдел „Кадри“ на Ал Кайда? С помощта на Масуди щяхме да сложим ръка на европейската им мрежа.

— И какво стана?

— Подхвърлихме му като примамка една девойка. Тя му се е представила като Хамида ал Татари. Истинското й име е Авива и е от Рамат Ган, но в случая това не е от значение. Девойката се е запознала с Масуди на един прием. Той се заинтригувал от нея и приел да се срещнат по-късно същата вечер за по-пространно обсъждане на съвременното положение в света. Нашият човек последвал професора след края на конференцията, но очевидно Масуди го е забелязал и се втурнал да бяга. Когато пресичал Юстън Роуд, погледнал в грешната посока и се озовал под колелата на един камион.

Габриел потръпна.

— За щастие не останахме със съвсем празни ръце — продължи Ари. — Нашият човек е взел чантата на професора. Освен другите неща, в нея имаше лаптоп. Изглежда, Али Масуди е бил нещо повече от вербовчик.

Шамрон постави папката пред Алон и със сухо кимване му даде знак да я отвори. Вътре Габриел намери множество снимки от наблюдение: площад „Свети Петър“, заснет от дузина различни ъгли, фасадата и интериорът на базиликата, швейцарските гвардейци на пост пред Арката с камбаните. Ясно бе, че снимките не са правени от обикновен турист, защото фотографът бе проявил интерес по-скоро към мерките за охрана на базиликата, отколкото към художествените достойнства на Ватикана. Имаше няколко снимки на загражденията в западната част на площада и на металните детектори по протежение на величествената Колонада на Бернини, както и още няколко на охранителите и карабинерите, които патрулираха на площада по време на големи празненства, и на оръжията им в близък план. На последните три фотографии се виждаше как папа Павел VII приветства тълпата на площад „Свети Петър“ от своя остъклен папамобил. Обективът на фотоапарата бе фокусиран не върху Светия отец, а върху цивилните швейцарски гвардейци, които вървяха край него.

Габриел разгледа снимките още веднъж. По светлината и облеклото на тълпите богомолци заключи, че са правени най-малко при три отделни събития. Той знаеше, че повтарящото се фотографско наблюдение на една и съща цел е отличителен белег за сериозна операция на Ал Кайда. Затвори папката и я подаде на Ари, но той не пожела да я вземе. Алон се вгледа в лицето на Стареца също толкова напрегнато, колкото бе изучавал снимките. Можеше да каже със сигурност, че ще последват още лоши новини.

— Техниците откриха още нещо в лаптопа на Масуди — каза Шамрон. — Инструкции за достъп до банкова сметка в Цюрих — сметка, за която знаем от известно време, защото в нея редовно постъпват пари от някакъв Комитет за освобождение на Ал Кудс.

Ал Кудс бе арабското име на Йерусалим.

— Кой стои зад него? — попита Габриел.

— Саудитска Арабия — отговори Ари. — Или по-точно нейният министър на вътрешните работи, принц Набил.

В Службата обичайно наричаха Набил Принца на мрака заради омразата му към Израел и САЩ и подкрепата му за ислямската агресия по цял свят.

— Той създаде Комитета в разгара на Втората интифада — продължи Ари. — Сам набира средствата и лично контролира тяхното разпределение. Смятаме, че има на разположение сто милиона долара и ги насочва към някои от най-яростните терористични групировки, в това число и към подразделения на Ал Кайда.

— Кой дава парите на Набил?

— За разлика от другите саудитски благотворителни организации, Комитетът за освобождение на Ал Кудс има много малка дарителска база. Мислим, че принцът събира пари от шепа саудитски мултимилионери.

Шамрон се взря за миг в кафето си.

— Благотворителност — процеди презрително. — Прекрасна дума, нали? Ала саудитската благотворителност винаги е била нож с две остриета. Световната мюсюлманска лига, Международната организация за ислямска помощ, ислямската фондация „Ал Харамайн“, Международната благотворителна фондация са за Саудитска Арабия това, което беше Коминтернът за бившия Съветски съюз — начини за пропагандиране на вярата. На исляма, и то не на коя да е негова форма, а на саудитския догматичен ислям — уахабизма^[6]. Благотворителните организации строят джамии и ислямски центрове по целия свят, медресета, които подготвят бъдещите воини уахабити. Освен това те дават пари директно на терористите, в това число и на нашите приятели от „Хамас“. Американските коли се движат със саудитски петрол, но мрежите на световния ислямски тероризъм се въртят основно със саудитски пари.

— Милостинята е третият стълб на исляма — каза Габриел. — Закат.

— И е благородно качество — вметна Шамрон, — освен когато в крайна сметка закат се озовава в ръцете на убийци.

— Мислиш ли, че Али Масуди е бил свързан със саудитците с нещо повече от парите?

— Може никога да не узнаем това, защото известният професор вече не е сред нас. Но този, за когото е работил, очевидно е насочил вниманието си към Ватикана и някой трябва да им го каже.

— Подозирам, че имаш някого наум за тази работа.

— Считай го за първата си задача като шеф на отдел „Специални операции“ — заяви Ари. — Премиерът иска да я поемеш. Незабавно.

— А Амос?

— Амос имаше предвид друг човек, но министър-председателят и аз му дадохме ясно да разбере кого искаме на този пост.

— Досието ми е доста скандално и за съжаление, сега то е известно на света.

— Имаш предвид историята на Лионската гара? — Шамрон сви рамене. — Беше въвлечен в нея от умен противник. Впрочем винаги съм смятал, че една кариера, около която няма дискусии, не е никаква кариера. Премиерът е на същото мнение.

— Може би защото и той бе въвлечен в няколко скандала. — Габриел въздъхна тежко и погледна още веднъж снимките. — Рисковано е да ме изпратиш в Рим. Ако французите открият, че съм на италианска територия…

— Няма нужда да ходиш в Рим — прекъсна го Ари. — Рим ще дойде при теб.

— Донати?

Стареца кимна утвърдително.

— Колко му каза?

— Достатъчно, за да попита в „Алиталия“ дали може да наеме самолет за няколко часа — отговори Шамрон. — Ще пристигне тук рано сутринта. Покажи му снимките. Съобщи му толкова, колкото сметнеш, че е необходимо, за да му внушиш убеждението ни, че заплахата е реална.

— А ако поиска помощ?

Ари пак сви рамене.

— Дай му всичко, от което се нуждае.