Даниъл Силва
Пратеникът (24)

24. Густавия, Сен Бартелеми

Тайната дестинация на Зизи се оказа френският остров Сен Бартелеми. Пристигнаха на следващата сутрин и хвърлиха котва в Густавия — живописното пристанище на острова и негова административна столица. Сара довършваше тренировката си, когато в гимнастическия салон влезе Надия, облечена с бял бански костюм и тънка бяла плажна рокля, подхождащи на слънчевия й загар.

— Защо не си готова? — попита тя.

— За какво говориш?

— Ще те взема на Салин Бийч — най-хубавия плаж на света.

Когато Сара се поколеба, Надия докосна нежно ръката й.

— Слушай, Сара, знам, че не бях кой знае колко дружелюбна, откакто пристигна, но сега, когато работиш за баща ми, ние ще прекарваме много време заедно. Трябва да станем приятелки.

Сара се престори, че мисли.

— Нужни са ми десет минути.

— Пет — каза Надия и топло се усмихна. — Какво очакваш? Аз съм дъщеря на баща си.

Сара се качи до каютата си, взе набързо душ и се преоблече в бански костюм и рокля с презрамки. Сложи няколко дреболии в новата си плажна чанта и отиде на кърмата. Надия вече беше на борда на моторната лодка заедно с Рафик ал Камал и Джафар Шаруки. Жан-Мишел стоеше зад руля и проверяваше командното табло.

— Само ние ли? — попита Сара, като се качи на борда и се настани до Надия в предното отделение.

— Рахима може да се присъедини към нас по-късно — отговори Надия. — Но да ти кажа честно, надявам се да не го направи. Тъкмо ще си почина от нея.

Жан-Мишел отдалечи моторницата от кърмата на „Александра“, после с пълна скорост се понесе напред. Те профучаха край южната страна на острова, край предградията на Густавия и после заобиколиха Гран Поант. След две минути влязоха в малък залив, защитен от двете страни от назъбени голи сиво-кафяви вулканични скали. Между скалите под яркосиньото небе се простираше широк плаж с формата на полумесец.

— Добре дошла в Салин — каза Надия.

Жан-Мишел внимателно преведе лодката през вълните и акостира на няколко метра от бреговата линия. Рафик и Шаруки скочиха през борда и нагазиха в плитката вода. Надия се изправи и се спусна през борда в силните ръце на Рафик.

— Най-добрата част от това да имаш бодигардове — каза тя. — Никога не се намокряш по пътя за плажа.

Сара с неохота се отпусна в ръцете на Шаруки. Няколко секунди по-късно тя бе оставена внимателно на мокрия пясък в края на брега. Докато Жан-Мишел обърна моторницата и се насочи обратно към „Александра“, Надия стоеше досами водата и се оглеждаше за подходящо място, където да се настанят.

— Ей там — каза тя, после хвана Сара за ръка и я поведе към далечния край на плажа, където нямаше хора.

Рафик и Шаруки тръгнаха след тях, носейки шезлонгите и чантите. На петдесет метра от най-близкия летовник Надия спря и прошепна нещо на арабски на Рафик, който в отговор на казаното постла две хавлиени кърпи на пясъка и разгъна шезлонгите.

Двамата бодигардове си направиха преден пост на около двайсет метра от тях. Надия съблече плажната си рокля и седна на хавлията. Дългата й черна коса беше сресана назад и блестеше от гела, с който бе намазана. Тя носеше слънчеви очила със сребриста отсянка, през които се виждаха големите й влажни очи. Девойката погледна през рамо към бодигардовете, после свали горнището на банския си. Гърдите й бяха големи и добре оформени. След двете седмици слънчеви бани кожата й бе силно потъмняла. Сара седна на единия шезлонг и зарови стъпалата си в пясъка.

— Харесва ли ти да си с тях? — попита тя.

— С бодигардовете ли? — Надия сви рамене. — Щом си дъщеря на Зизи ал Бакари, бодигардовете са факт от живота ти. Знаеш ли какъв откуп би поискал за мен някой похитител или терорист?

— Милиарди.

— Точно така. — Тя бръкна в плажната си чанта и извади пакет цигари „Вирджиния Слимс“. Запали една за себе си и предложи на Сара, която поклати отрицателно глава. — Не пуша на „Александра“ от уважение към желанието на баща ми. Но когато съм далеч от него… — Гласът й заглъхна. — Няма да му кажеш, нали?

— Честна дума. — Сара кимна към бодигардовете. — Ами те?

— Те няма да посмеят да кажат на татко.

Надия върна цигарите в чантата си и издиша дима към безоблачното синьо небе. Сара затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Случайно да имаш там бутилка много студено розе?

— Ще ми се да беше така — отвърна Надия. — Жан-Мишел винаги успява да скрие малко вино на борда. Сигурна съм, че ще ти даде една-две бутилки, ако го помолиш мило.

— Страхувам се, че той иска да ми даде не само вино.

— Да, ти много го привличаш. — Надия вдигна слънчевите очила на челото си и затвори очи. — Точно зад дюните има ресторант. После, ако искаш, може да пием по едно питие.

— Не знаех, че пиеш.

— Не много, но обичам бананово дайкири в дни като този.

— Мислех, че религията ви го забранява.

Надия махна пренебрежително с ръка.

— Не си ли религиозна? — попита Сара.

— Обичам вярата си, но съм и модерна саудитска жена. Ние имаме две лица. Когато сме вкъщи, сме длъжни да крием лицето си зад черен воал. Но на Запад…

— Можете да пиете от време на време по едно дайкири и да лежите без горнище на банския на плажа.

— Точно така.

— Баща ти знае ли?

Саудитката кимна утвърдително.

— Татко иска да бъда истинска западна жена, но да остана вярна на принципите на исляма. Казах му, че това е невъзможно — или поне не в най-стриктния смисъл — и той го зачита. Не съм дете, Сара. На двайсет и седем години съм.

Тя се обърна на една страна и подпря глава на ръката си.

— А ти на колко години си?

— На трийсет и една — отговори Сара.

— Била ли си омъжена?

Сара поклати глава. Лицето й бе все така обърнато към слънцето и изпита чувството, че кожата й пламна. Надия знае — помисли си тя. — Те всички знаят.

— Ти си красиво момиче — каза саудитката. — Защо не си се омъжила още?

Заради едно телефонно обаждане в осем часа и петдесет и три минути сутринта на 11 септември 2001 година.

— Ами поради всички обичайни причини — каза на глас. — Първо беше колежът, после докторатът ми, след това работата. Предполагам, никога не ми е останало време за любов.

— Не ти е останало време за любов? Колко тъжно.

— Това е американска болест.

Надия смъкна слънчевите очила от челото на очите си и се завъртя на гръб.

— Слънцето е силно — напомни й Сара. — Покрий се с нещо.

— Аз никога не изгарям. Това е едно от хубавите неща да бъдеш саудитец. — Тя протегна ръка и лениво зарови фаса си в пясъка. — Сигурно е много странно за теб.

— Кое?

— Една стопроцентова американка като теб да работи за Зизи ал Бакари.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Надия, но едва ли съм стопроцентова американка. Прекарах по-голямата част от детството си в Европа. Когато се върнах в Америка, за да постъпя в колеж, се чувствах ужасно не на място. Отне ми доста време да се приспособя.

— Не те ли притеснява да работиш за саудитец?

— Защо да ме притеснява?

— Защото много хора в твоята родина ни обвиняват за атаките от 11 септември.

— Аз не съм една от тях — отговори Сара и повтори думите, които й бе казал Габриел в Съри. — Осама бен Ладен избра саудитци да проведат атаките, за да предизвика разцепление между твоята и моята страна. Той обяви война както на саудитското кралско семейство, така и на Америка. Ние сме съюзници, а не врагове в битката срещу Ал Кайда.

— Саудитските разузнавателни служби многократно предупреждаваха баща ми, че е взет на мушка от терористите заради близките си отношения с кралското семейство. Затова имаме толкова строга охрана. — Надия махна с ръка към бодигардовете. — Затова трябва да мъкнем горили на плажа вместо две красиви момчета.

Тя легна по корем, излагайки гърба си на топлите слънчеви лъчи. Сара затвори очи и потъна в полудрямка, изпълнена със сънища. Събуди се след час и откри, че уединеното им допреди място се е напълнило с хора. Сега Рафик и Шаруки седяха точно зад тях. Надия изглеждаше заспала.

— Горещо ми е — прошепна Сара на бодигардовете. — Ще отида да поплувам. — Когато Рафик понечи да се изправи, му даде знак да остане. — Ще се справя.

Напредваше бавно във водата, докато тя не стигна до гърдите й, после се гмурна и заплува енергично под вода, докато не подмина прибоя. Когато отново се показа на повърхността, до нея плуваше Яков.

— Колко време планирате да останете в Сен Бартелеми?

— Не знам. Не ми казват нищо.

— В безопасност ли си?

— Да, доколкото знам.

— Видя ли някой, който може да е Бен Шафик?

Тя поклати глава.

— Ние сме тук с теб, Сара. Всичките. Сега се отдалечи от мен и не поглеждай назад. Ако питат за мен, кажи, че съм те свалял.

След тези думи Яков се гмурна под повърхността и изчезна. Сара се върна на плажа и легна на кърпата до Надия.

— Кой беше мъжът, с когото говори? — попита тя.

Сара почувства как сърцето й пропусна един удар, обаче успя да отвърне спокойно:

— Не знам, но флиртуваше с мен пред очите на приятелката си.

— Че какво очакваш? Той е евреин.

— Как можеш да кажеш какъв е?

— Повярвай ми, така е. Никога не говори с непознати, Сара. Особено с евреи.

* * *

Сара бе в каютата си и се обличаше за вечеря, когато чу бръмченето на хеликоптера. Тя закопча перленото колие на врата си и побърза да се качи на задната палуба, където завари Зизи, облечен в избелели джинси с модерна кройка и бял пуловер, да седи на дивана в хладния вечерен въздух.

— Ще отидем да вечеряме на острова — каза той. — Надия и аз ще се качим на последния хеликоптер. Ти ще дойдеш с нас.

Двайсет минути по-късно се качиха на борда на „Сикорски“. Докато летяха над пристанището, светлините на Густавия меко проблясваха в сгъстяващия се мрак. Прелетяха над билото на стръмните хълмове, издигащи се зад пристанището, и се заспускаха към летището, където в края на пистата ги очакваха другите, скупчени около колоната от черни „Тойота Ланд Крузър“-и.

Щом Зизи зае мястото си, автоколоната се насочи към изхода на летището. На отсрещната страна на пътя, в паркинга на най-големия търговски център на острова, Сара зърна за кратко Йоси и Римона, възседнали мотоциклет. Тя се наведе напред и погледна към Зизи, който седеше до дъщеря си.

— Къде отиваме?

— Запазили сме места за вечеря в ресторант в Густавия. Но първо ще отидем за по едно питие във вила от другата страна на острова.

— И вилата ли сте резервирали?

Зизи се засмя:

— Всъщност тя е взета под наем от наш бизнес партньор.

Иззвъня мобилен телефон. Хасан отговори, преди да звънне втори път, и след като провери самоличността на обаждащия се, го подаде на Зизи. Сара погледна през прозореца. Сега се носеха с пълна скорост край залива Сен Жан. Тя хвърли поглед през рамо и видя фаровете на последния „Ланд Крузър“, който караше в непосредствена близост зад тях. Пред очите й изникна картина: Йоси с каска отпред на мотоциклета и зад него Римона, прегърнала го през кръста. Сара пусна картината във въображаема машина за унищожаване на документи.

Автоколоната внезапно намали, когато навлязоха в малкото и оживено крайбрежно градче Сен Жан. От двете страни на тясната улица се нижеха магазини и ресторанти, а загорели от слънцето пешеходци сновяха нехайно сред уличния трафик. Жан-Мишел тихо изруга, когато мъж и жена на мотоциклет се шмугнаха край тях в тясната пролука в задръстването.

В другия край на градчето уличното движение оредя и пътят се заизкачва по острите канари край залива. Преминаха един остър завой и за момент пред тях се разкри морето, което проблясваше като живак под светлината на току-що изгрялата луна. Следващият град беше Лориан — не толкова обаятелен като Сен Жан и по-малко оживен. Имаше малък търговски център, затворена бензиностанция, салон за красота за местните жени, щанд за бургери, обслужван от голи до кръста момчета с мотопеди. На масичка с хромиран плот седеше Габриел, облечен в жълто-кафяви шорти и със сандали на краката.

Зизи затвори шумно капачето на мобилния си телефон и без да поглежда назад, го подаде през рамо на Хасан. Надия бе хванала кичур от косата си и разглеждаше крайчетата на космите за евентуални поражения.

— В Густавия има един приличен нощен клуб — каза тя нехайно. — Може да отидем да потанцуваме там след вечеря.

Сара не отговори и отново погледна през прозореца. Минаха покрай гробище и се заизкачваха по стръмен хълм. Жан-Мишел превключи на по-ниска скорост и натисна педала на газта до дупка. По средата на нанагорнището пътят неочаквано завиваше наляво. От рязкото кривване на тойотата Сара политна към Надия. Голата й кожа бе гореща от слънцето.

Минута по-късно те поеха към тесен, брулен от ветровете нос. Към края на носа автоколоната внезапно намали и зави, влизайки през портата в предния двор на голяма бяла вила, която бе цялата осветена. Сара погледна през рамо, когато желязната порта започна автоматично да се затваря. Покрай нея профуча мотоциклет, каран от мъж в жълто-кафяви шорти и сандали, и изчезна в далечината. Вратата на колата се отвори и тя слезе.

* * *

Той стоеше на входа до руса, около четирийсетгодишна жена и посрещаше всеки от членовете на големия антураж на Зизи, които се качваха един зад друг по настланото с плочи стълбище. Беше висок, с широки като на плувец рамене и тесен ханш. Косата му беше черна и ситно къдрава. Носеше бледосин пуловер и бели панталони. Ръкавите на пуловера стигаха до китките му и дясната му ръка беше мушната в джоба. Зизи хвана Сара под ръка и я представи:

— Това е Сара Банкрофт, новият шеф на художествения ми отдел. Сара, това е Ален ал Насър. Той ръководи наша фирма за рисков капитал в Монреал.

— Много се радвам да се запозная с вас, Сара.

Говореше свободно английски с лек акцент. Ръката му продължаваше да стои в джоба. Мъжът кимна към жената до него.

— Съпругата ми — Софи.

— Bonsoir^[1], Сара.

Блондинката протегна ръка. Сара се ръкува с нея, после протегна ръка към Ален ал Насър, но той бързо погледна встрани и нарочно прегърна Вазир бен Талал. Сара влезе във вилата. Беше голяма и просторна и едната й страна гледаше към голяма външна тераса. Там имаше тюркоазен плувен басейн, а отвъд него се виждаше единствено притъмнялото море. На една маса бяха наредени напитки и леки закуски. Сара напразно потърси с поглед бутилка вино и като не откри, си взе чаша сок от папая.

Тя занесе чашата си на терасата и седна. Газените лампи се поклащаха от нощния вятър. Косата на Сара също се развяваше. Тя мушна непокорните кичури зад ушите си и обърна взор към вътрешността на вилата. Ален ал Насър бе оставил Софи на Жан-Мишел и сега говореше поверително със Зизи, Дауд Хамза и Бен Талал. Сара сръбна от сока си. Устата й бе пресъхнала. Сърцето й бясно туптеше.

— Смяташ ли, че е красив?

Тя стреснато вдигна очи и видя пред себе си Надия.

— Кой?

— Ален.

— За какво говориш?

— Видях начина, по който го гледаше, Сара.

Измисли нещо! — каза си тя.

— Гледах Жан-Мишел.

— Не ми казвай, че наистина обмисляш това!

— Не е добре да се смесва работата с любовна афера.

— Обаче е красив.

— Много — съгласи се Сара, — но е проблем.

— Те всички са такива.

— Колко добре познаваш Ален?

— Не много — отговори Надия. — Работи за баща ми от около три години.

— Да приема ли, че не е саудитец?

— Ние нямаме имена като Ален. Той е ливанец. Мисля, че е израснал във Франция.

— И сега живее в Канада?

— Предполагам. — Лицето на Надия помръкна. — По-добре е да не задаваш много въпроси за бизнеса на баща ми… или за хората, които работят за него. На татко не му харесва това.

Надия се отдалечи и седна до Рахима. Сара обърна поглед към морето и се загледа в светлините на минаващ плавателен съд.

Знаем, че се е спотаил някъде в империята на Зизи. Може да се представи за инвестиционен банкер или мениджър на предприятие. Може да се окаже предприемач по недвижими имоти или фармацевтичен директор.

Или управител на фирма за рисков капитал на име Ален ал Насър. Ален, който е ливанец, но е израснал във Франция. Ален със закръглено лице, което не отговаря много на тялото му, но смътно изглежда като мъжа, когото бе видяла в провинциалната къща в Съри. Ален, който точно в този момент бе отведен в задната стая за разговор на четири очи с президента и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. Ален, който не се ръкува с нея. Дължеше ли се това на страх да не се зарази от една неверница? Или на факта, че ръката му е леко вдървена в резултат на раната от шрапнел, която е получил в Афганистан?

— В подобна ситуация, Сара, най-простото е най-доброто. Ще го направим по старомодния начин. С телефонни кодове. С физически знаци.

— Физически знаци?

— Преместване на часовника от лявата на дясната ръка. Вдигане и сваляне на яката на палтото. Преместване на дамската чанта от лявото на дясното рамо.

— Сгънат вестник под мишница?

— Ще се изненадаш, но аз винаги съм имал слабост към косата.

— Към косата?

— Как обичаш да носиш косата си, Сара?

— Най-вече пусната.

— Имаш красиви скули. Грациозна шия. Трябва да помислиш за варианта от време на време да я носиш вдигната. Като Маргьорит.

— Твърде старомодно е.

— Някои неща никога не излизат от мода. Вдигни си сега косата заради мен.

Тя бръкна в дамската си чанта за шнолата, която Киара й даде през последния й ден в галерията, и направи каквото я бе помолил Габриел.

— Изглеждаш много красива с вдигната коса. Това ще е нашият сигнал, ако видиш мъж, за когото мислиш, че е Бен Шафик.

— И какво ще се случи после?

— Остави това на нас, Сара.